Слушай ме внимателно продължи съквартирантът. Или дъщеря ти ми дава колата, или да си търси друго място! Няма да живея в къща, където не ме уважават! А къде ще отиде? Не е твой проблем! Възрастна е. Време е да стане самостоятелна
Радостина стоеше в коридора на бащиния дом и слушаше как майка ѝ обяснява през затворената врата на банята защо трябва да му даде колата.
Ради, помисли малко! Андрей всеки ден ходи на работа. А ти студентка. Наистина ли е толкова трудно с автобуса?
Момичето се притисна до стената и затвори очи. Колата ѝ беше подарък от дядо ѝ за двадесетия ѝ рожден ден. Стара, но нейна. Първата в живота ѝ. Дядо тогава каза: За да не зависиш от никого. Да сама решаваш къде да отидеш.
Мамо, колата е на мое име отговори спокойно Радостина.
И какво от това? Ние сме семейство! гласът на майка ѝ стана по-висок. Андрей ти е като баща. Помниш ли как ти помагаше с математиката в десети клас?
Радостина помнеше. Помнеше как ѝ викаше за всяка грешка, как хвърляше учебника на масата, когато не разбираше от първия път.
Тъпа като корк! Цялата в майка си! казваше тогава.
От банята се чу шум от сешоар майка ѝ явно се приготвяше да излезе. След пет минути щеше да излезе и разговорът щеше да продължи. Радостина не искаше това.
Ще помисля излъга тя и отиде в стаята си.
Но нямаше какво особено да мисли. Колата нямаше да я даде. Но какво да прави после беше неясно.
Радостина учеше последния курс в университета, даваше частни уроци по английски. Парите бяха малко, но стигаха за издръжка.
Ако не броим, че животът се провеждаше в къща, където всяка нейна стъпка беше обсъждана и критикувана.
Андрей се появи в семейството им, когато Ради беше на единадесет. Майка ѝ се запозна с него на работа. Висок, с брада, говореше уверено и много.
На майка ѝ ѝ харесваше. Баща ѝ беше съвсем различен тих, замислен. След развода той се премести в столицата, звънеше рядко.
Отначало Андрей се опитваше. Носеше бонбони, интересуваше се от училищните ѝ работи, даже я заведе няколко пъти на кино. Радостина тогава си помисли: Може би не е лош. Но това не продължи дълго.
Щом Андрей окончателно се настани в къщата, всичко се промени. Започна да командува. Не да пита, не да предлага да заповядва. Сякаш Радостина не беше дъщеря на стопанката на къщата, а прислуга.
Направи ми чай. Прибери си след себе си. Не тропай. Не чукай вратите. Намали телевизора. Списъкът с изисквания растеше всеки ден.
А майка ѝ майка ѝ се превърна в адвокат на Андрей. Всяко негово оплакване тя веднага подхващаше и развиваше.
Ради, Андрей е уморен от работа. Наистина ли е толкова трудно да ходиш по-тихо?
Ради, той е прав. Защо пускаш музиката толкова силно?
Ради, мисли и за другите.
За другите означаваше за Андрей. Защото когато Радостина се подготвяше за изпити и молеше да не пускат телевизора на пълна сила, никой не се вълнуваше от молбата ѝ.
Не сме в библиотека отвърна Андрей. Искаш тишина отивай в стаята си.
Стаята на Радостина беше малка, бивш килер. Вместваха се само легло и бюро. Когато се прибираше там, стените я притискаха, въздухът липсваше. Но нямаше друг изход.
С времето Радостина се научи да бъде невидима. Прибираше се, когато Андрей спеше или го нямаше. Ядеше на кухнята, когато никой не беше там. Не участваше в семейни разговори.
Това проработи, докато не започна историята с колата.
Сутринта на следващия ден майка ѝ почука на вратата.
Ради, събуди ли се? Трябва да поговорим.
Радостина седна на леглото. Майка ѝ беше облечена в нова рокля, явно скъпа. Косата ѝ беше спретнато срес
Слушай мене внимателно,” продължи съкварнатантът.
