Съдбата не допусна измама
Всички имаме своя съдба. Тя понякога те хвърля в бездната на мъката, докато духът ти пресъхва. А друг път те изненадва с щастие, което също отнема дъха.
Радка все още беше млада и неопитна, но съдбата ѝ вече беше определена. В този леден ден тя стоеше до гроба на баба си, който бавно се засипваше със студена пръст. В душата ѝ не остана нищо освен глуха болка от загубата на най-скъпия ѝ човек. Радка беше отгледана от баба си Пенка от десетата си година, след като родителите ѝ загинаха.
Рядък сняг падаше тихо, но тя не го забелязваше. Познатите вече се разотиват от гробището. Останали бяха само няколко души, когато до нея се приближи Стефан, братовчед, с когото не се общуваха. Той никога не идваше при баба Пенка, защото майка му по-голямата ѝ дъщка беше в скарване с нея.
Стефан се наведе и прошепна:
В къщата на баба няма да живееш. Изметай се днес. И аз съм внук, също като теб. Да не ми противоречиш
Той не я пита за съгласие. Просто обяви решението си като единствено възможно. А тя нямаше сили да спори. Последните месеци баба Пенка беше прикована на легло, а Радка се грижеше за нея до последния ден. Нямаше смисъл да говори със Стефан той щеше я изхвърли така или иначе. А загубата на баба заемаше всичките ѝ мисли.
На помена в малката столова Стефан дори не дойде. Познати бяха малко. Радка се прибра в къщата, но на прага завари чанти, а Стефан ѝ каза:
Провери си вещите, не съм ги събрал всички. И си върви.
С две чанти в ръце тя излезе извън портата, без да знае къде да отиде. Тогава съседката Мария изгледа от вратата си и я повика:
Радко, ела при нас.
Влязла в къщата, тя пусна чантите до вратата, повали се на стол и избухна в плач. Болката от загубата, обидата, гневът всичко излезе в едно безутешно ридание. Мария ѝ донесе вода.
Остани при нас засега, после ще решим. Сега ти трябва почивка. Утре ще е по-добре.
След два дни Радка се върна на работа в болницата, където работеше като медицинска сестра. Беше хубаво и добро момиче, очите ѝ винаги бяха изпълнени с топлина и готовност да помага. Но сега бяха тъжни.
Целият медицински екип, дори и пациените, знаеха, че баба ѝ е починала. Обичаха я в болницата и я третираха с топлина. Много болни шепнеха за нейната усмивка, която можеше да излекува.
Радко, като те видя, забравям за болките си, шегуваше се дядо Иван, възрастен пациент. Имаш лек ръкав. Ех, къде са ми моите седемнайсет години
Тя се усмихваше при такива думи. Обичаше хората и работата си. Старшата медицинска сестра, Елка Димитрова, ѝ предложи да живее в нейната къща в село. Далеч беше, но автобусите ходеха.
Радко, ние ползваме къщата само лятото. До тогава ще се оправиш. Можеш да я затоплиш, зимата е топла.
Радка вече беше съгласна, когато младият лекар Борис се приближи. Красавец, работи в болницата отскоро, дошъл от друг град. Уверен, с тридесет години, предложението му я изненада.
Радко, чух за проблема ти. И мен ме отгледа баба, защото родителите ми се разведоха и всеки си направи ново семейство. Забелязах те още когато дойдох тук. Очите ти са като чудо сред болничните стени. Той се усмихна, а тя почервеня. Харесваш ми. Искам да предложа да живееш при мен.
Тя се смути още повече.
Но ами Росица Петрова? Всички казват, че се срещате Не сте свободен.
Борис се засмя.
О, сплетните ме досаждат. Не вярвай, Радко. С Росица учихме заедно и естествено се общуваме. Другарки сме. И не ме наричай на Вие, не съм дядо.
Росица Петрова, анестезиолог в болницата, беше красива и ярка жена. Всички мислеха, че са с Борис. И на Радка тя ѝ харесваше, само погледът ѝ беше хищен.
Не можеше да повярва, че такъв красавец я забелязва и ѝ предлага да живеят заедно.
Не мога да приема веднага, отвърна тя. Какво ще кажат хората? Да живея с неженен мъж
Разбирам те. Но квартирата ми е голяма, ще имаш собствена стая. Обещавам да не ти натяквам засега. Искам да разбереш, че ми харесваш. И не живея сам. С мен е баба ми, Венета. Добра жена. Сигурен съм, че ще ѝ станеш любима. Тя отдавна ме моли да доведа момиче.
Радка не устоя и се съгласи, само помоли:
Нека засега не разпространяваме. Кажи, че съм наета да се грижа за баба ти.
Радко, ти си чудо. Разбира се.
Тя беше щастлива. Накрая ще живее нормално, а до нея ще е Борис. Ако не лъже, че я харесва, значи наистина е родена под щастлива звезда.
Радка се премести при него. Всички в болницата смятаха, че наистина гледа баба му. А Венета Димитрова беше добра и мила. Разбрала какво се е случило, просълзи се и я прие като своя.
Скъпа моя, радвам се, че Бори те намери. Времето ще подреди всичко. Радвам се, че той се осмели. Вече е време да се ожени.
Времето минаваше. Радка свикна с Венета. Борис рядко го виждаше смените им не съвпадаха. Да, усмихнаше
