Да намерим виновника се оказа трудна задача. Децата, избягвайки към реката, забравиха да затворят папагала в клетката. Баба, връщайки се от магазина, отвори широко прозореца. В резултат вечерта, когато потърсихме Фиделия, стана ясно, че нашият красавец амазон е изчезнал в неизвестна посока. Три дни и три нощи всички изоставихме другите дела и преследвахме изгубения по малкия вилен район край Копривщица. Но напразно никой не беше видял Фиделия. Децата бършеха сълзи по бузите си, баба въздишаше с тихо ех, ех, ех, а аз с мъжа ми се карахме на ту бабата, ту на децата.
Нашето куче обаче, ерделтериерата Рошка, през тези дни нямаше как да окрещим, защото беше наистина потисната. Прояваваше признаци на живот само щом някой звънеше на вратата тогава хукваше към коридора с лай, но веднага разбираше, че гласът ѝ остава самотен, и се прибираше на своето килимче. Четири години гостите в нашия дом бяха посрещани с многогласен кучешки хор. Фиделия лаеше виртуозно, понякога дори като че ли по-добре от самата Рошка.
Кучешкият лай беше първото папагалство в живота на Фиделия. Като съвсем зелен (и буквално, и преносно) пиленце, той тормозеше любимата ни котка Съни. Промъкваше се до сгушената ѝ топка и ѝ лаеше право в ухото. Съни скачаше на място с пронизително мяууу, на тези звуци веднага с лай се притичваше и Рошка и тогава дома ни изпълваше истински хаос.
Съни някак издържаше Фиделия, макар понякога да изглеждаше, че не го може понася. Рошка обаче обичаше папагала искрено той често ѝ седеше на главата (и в буквален, и преносен смисъл) и най-често ѝ държеше речи с гласа и интонацията на баба:
Кой ще дояде кашата?
А след артистична пауза добавяше строго:
Свине у нас няма!
Рошка реагираше на попугалските гласове точно както децата на бабините поучения хич! А ако Фиделия ѝ досаждаше много, просто го бутваше от себе си с рошавата си опашка.
Изчезването на Фиделия беше истинска трагедия за семейството единствено Съни сякаш не се впечатли. След две седмици, когато вече мислехме, че няма да видим нашия разговорливец, се появи клюка във вилната зона: в ятото врани, щъкащи край дворовете, имало новичък член. Яркозелен с червена глава вран, доста безцеремонен не само кряскал силно, но можел да лае и дори да псува на най-човешки глас. Този факт почти угаси надигналата се в нас надежда, защото в нашето семейство такива думи познавахме, но се стараехме да не ги казваме пред деца. Но си помислихме, че на свобода нашият гений може да е прихванал и неподходящ речник, както Съни бълхи, и отново започнахме да търсим нашата отлетяла птичка.
След около десет дни ни се усмихна късметът. Наведена над зеленчуковите лехи, чух познат глас:
Какво става?
На черешата, сред ято черни приятелки, лакомо кълвящи, седеше моето птиче.
Фиделийче, ела тук при мама! Всички много ти липсваш и тати, и Весела с Мартин, и Рошка. Ела, дай да ти дам слънчогледови семчици
Фиделия наклони замислено глава.
Ето, всички те чакаме, малкият…
Протягах ръката си предпазливо към дървото почти докосвах клона, когато…
Айде бе, нямате работа! издрънча с гласа на председателя на нашето вилно сдружение и, заедно с останалите пернати, литна над съседния двор.
Свободата на Фиделия продължи до първите студове. Появяваше се понякога край къщата, но увещанията ни не помагаха философски покрякваше и отлиташе.
Късна есен, хората все по-често го забелязваха самичък. Появяваше се все по-често и в двора ни тъжен и начумерен, стоеше на оградата, но в ръка не се даваше. И тогава прибегнахме до тежката артилерия Рошка. Какво ѝ каза тя, не знам, но Фиделия се върна у дома с вдигната глава, яхнал рижавото куче като достоен победител.
