Виктор кара камиона си по тъмния път край някакво село, когато изведнъж забелязва момиче, което стои до шосето. Вечерта вече е напреднала и освен тях, наоколо няма жива душа. Виктор отбива настрани.
Ще ме закарате ли? пита момичето.
Разбира се, качвайте се. Тук сега почти не минават коли. Отдавна чакате, нали?
Да… отговаря тя и изведнъж започва да плаче. Виктор я гледа изненадано.
Виктор е тръгнал по шосето с камиона си. Вътре ухае приятно на топли банички с картофи любимите му, които майка му сготвила специално за него преди път.
Днес е празник, но Виктор не почива има курс, трябва да достави стоката си.
Той протяга ръка, взима още топла баничка и я изяжда с удоволствие. После включва радиото, звучи весела българска музика и настроението му става още по-добро.
Вече е късно вечерта, когато Виктор стига до едно малко село до пътя. Докато минава покрай автобусната спирка, в светлината на фаровете вижда момиче, което маха да спре някой шофьор.
Той спира. Момичето сигурно е чакало дълго, затова с радост прибягва към камиона.
Ще ме вземете ли? пита го тя.
Вижда се, че трепери от студ.
Ела, разбира се. Тук коли почти няма, а и вече се стъмни. Отдавна чакаш?
Да, отдавна… отговаря тя и избухва в сълзи.
Виктор я гледа, озадачен.
Какво се е случило? пита загрижено той.
През сълзи момичето започва да разказва:
Казвам се Бояна. Днес е Стара Нова година, предстоят почивни дни и колежка ме покани на село, да празнуваме с нея и мъжа ѝ той щял да прави скара, ще има богата трапеза, всичко както си трябва. Каза да ѝ се обадя, като пристигна, и щяла да ме вземе от спирката до магазина.
Приех поканата, защото малко преди Коледа се разделих с приятеля си. Искаше ми се да не седя сама и да не тъгувам.
Та, така качих се в автобуса за село Лозен, слязох, позвъних на колежката, тя ми каза: “Влез в магазина, до пет минути идвам.” Огледах се наоколо нищо, селото е през полето поне на триста метра от спирката.
Поглеждам автобуса, вече си тръгва, а на табелата му пише “Ягодово”. Сгрешила съм автобуса! А моето село Лозен е в съвсем друга посока…
Автобусът вече е отпътувал. Извиках, но шофьорът не чу. След два часа чакане разбрах, че онзи автобус всъщност е бил последният.
Към града не минават никакви коли. Исках да тръгна към селото, но реших да опитам да спра стоп. Ето как почти три часа стоях тук.
Ако не беше вие… не знам какво щях да правя. Много благодаря…
Хайде вече да си говорим на “ти” усмихва се Виктор.
Бояна кимва и също се усмихва.
Виктор много харесва Бояна. Симпатична, земна, дружелюбна личи си, че е самостоятелна. Спира камиона и заявява:
Сега като си се поотпуснала, време е да похапнем. Мама прави най-хубавите картофени банички.
Вечерят заедно. В чантата си Бояна носи мезета сушено месо, кашкавал и парче натурален шоколад.
След това се настаняват за нощувка Бояна горе, а Виктор на другите седалки. Тайната на нощта ги кара да помълчат, но Бояна задава въпрос:
Викторе, женен ли си?
Не.
А защо?
Виж, тъкмо срещнах момиче, което много ми хареса, но още не съм ѝ казал това.
Ясно.
Айде да спим сега, че имам да карам още утре.
Пътуването продължава спокойно. Бояна се смее, че това ѝ е първото подобно приключение и накрая ѝ се струва, че всичко се е случило за добро.
Докато пътуват, Виктор все по-уверено усеща, че съдбата му е срещнала една невероятна жена.
Когато се връщат в града, Виктор моли Бояна за телефона ѝ.
А какво стана с онази, която толкова ти хареса?
За теб говорех, смее се Виктор. Много ме впечатли. Ще се радвам да продължим това неочаквано запознанство, ако и ти искаш.
И аз съм “за”. Ти ми харесваш истински мъж си, не ме остави в беда, показа внимание.
През април се венчаха. Такива изненади на живота наричаме съдба…
