Петър ме покани на втора среща в един от онези шумни и лъскави ресторанти в центъра на София знаеш ги, с приглушена светлина, перфектно изгладени покривки и сервитьори, които се движат безшумно все едно са призраци. Самият Петър изглеждаше така, сякаш е част от декора: скъп костюм, лъскав часовник, поддържана прическа и онази усмивка на човек, убеден, че светът е създаден заради него.
Поръчвай си всичко, което искаш ми каза небрежно, дори не поглеждайки менюто. Не понасям жени, които се ограничават.
Звучи щедро и галантно, но интуицията ми не ми даде мира. Имаше нещо в начина, по който ме гледаше сякаш ме преценяваше. Още повече, че доста преди това сам спомена как, видиш ли, предишните му гаджета го възприемали само като портфейл.
Поръчах си патешки салата и чаша совиньон блан, а Петър се разгони стек, тартар, бутилка хубаво червено вино Започна да ми говори за бизнес, за това колко е дълбок човек, как хората са станали повърхностни и какво наистина цени в живота. Аз кимах, слушах, но цялата работа ми напомни на интервю за работа, не на среща едва ли не чаках трик въпрос.
Когато донесоха сметката в онази черна кожена папка, Петър продължи да флиртува с думи за упадъка на морала. Едва тогава посегна към вътрешния джоб на сакото си, после към другия, след това започна да търси по джобовете на панталоните. Изведнъж физиономията му стана недоумяваща, с театрална нотка на разсеяност.
Еха, май съм си забравил портфейла каза, вперил поглед в мен. Дали в офиса, дали в другата кола театрално вдигна рамене.
Не пита сервитьора да изчака, не говори за превод по телефона, нищо. Просто стои и ме гледа чака реакция.
Ами малко глупаво стана, предъвкваше той небрежно. Ще можеш ли да платиш сега, а после ти връщам? А може и следващия път аз да черпя, с надбавка направо!
В този момент ми стана кристално ясно Петьо цялото това беше намислил отдавна, за да ме “тества”. Чела съм такива истории в женските форуми, но никога не бях попадала в центъра на действието. Според неговата логика ако платя без да се замисля, значи съм удобна и правилна; ако откажа значи съм меркантилна…
Така че, без да му правя удоволствието да се напрежа, отворих съвсем спокойно чантата си. Видях го как на мига се отпусна явно мислеше, че победата е негова.
Няма проблем казах най-милото си, като помолих сервитьора да дойде.
Може ли да разделим сметката, моля? казах ясно и спокойно. Аз ще си платя моето. А за стека, виното и десерта сме оставили джентълмена.
Петър просто застина. Устата му остана полуотворена, лицето му се изпъна.
Как така? прошепна ядосано, навеждайки се към мен. Нямам портфейла, нали ти казах!
Разбрах те, кимнах и платих със смартфона си. Но ние се познаваме едва от два дни. Съвсем нормално е човек да си плаща сам сметката, особено когато е избрал най-скъпите неща от менюто. Ти си възрастен човек, сигурна съм, че ще измислиш как да се оправиш.
Сервитьорът замръзна, гледаше ту мен, ту него. Петър видимо се изчерви, усмивката му изчезна, и цялото онова “джентълменство” отиде по дяволите.
Сериозно ли? едва изсъска той. Заради малко пари? Аз просто исках да видя каква си!
Е, видя, усмихнах се и се надигнах. Аз не позволявам някой да ме манипулира.
Тръгнах към вратата, но после реших да сложа финалната точка. Върнах се, извадих няколко намачкани лева и шепа стотинки от портмонето си онези, дето стоят на дъното всеки път.
Така де, добавих. След като портфейлът ти е в другата кола, вероятно и пари за такси нямаш.
Оставих ги до чашата му с вино.
Това да ти е за билета до метрото. Не се тревожи, ще стигнеш. Приеми го като моя принос към проучванията ти на женската душевност.
Няколко души от околните маси обърнаха глави. Петър си седеше със сметката пред себе си, ядосан и объркан, уж обиден, без “портфейл”.
Излязох на булеварда.
Тази вечер ми струваше само една салата и чаша вино нищо кой знае какво за това, че навреме научих малко повече за човека отсреща. Дано и той си е извадил поука, ама едва ли.
Ти как би постъпила, ако някой така те пробва би платила за разсеяния кавалер или би стояла твърдо, макар и с риск да изглеждаш строга?
