КОЛБАСЕНИЯТ КРАДЕЦ
Нямаше как да не обърне внимание на този котарак. Просто защото той крадеше в неговото малко квартално магазинче в Пловдив. И го правеше по един такъв начин, че беше съвсем невъзможно човек да се ядоса. Даже напротив.
Собственикът с нетърпение очакваше началото на операцията, и всеки път записваше това прекрасно представление с телефона си. Вечер, заедно със съпругата му Дияна, гледаха клипа и двамата се смееха с глас. Ето как беше:
Котаракът дълго седеше пред отворената врата на магазина, правеше се, че просто си почива, все едно няма никакъв интерес към продуктите. Обръщаше глава на една и друга страна, за да провери дали наоколо наблизо няма никого. А самият собственик, Стефан, се криеше зад големия хладилник и с едно око наблюдаваше случващото се.
Котаракът внимателно прекрачваше прага, отправяше се право към щанда с колбаси, набираше скорост, грабваше или наденица, или парче луканка, и се стрелваше навън. Но…
Гладът не му позволяваше да изчезне далеч. На няколко метра от магазина, котаракът спираше, сядаше и започваше да си похапва трофея.
Собственикът излизаше пред вратата, но не приближаваше, просто питаше:
Вкусно ли е?
Котаракът вдигаше глава и одобрително мяукаше.
Слава Богу отговаряше Стефан. Ела пак.
Вероятно се чудите: Защо щандът с колбасите е без витрина, тайно, а и самите наденици лежат така, че котаракът спокойно ги взема? Ами, всичко има обяснение.
Стефан просто имаше меко сърце. Реши да храни котарака тайно по този начин. Котаракът за първи път се появи пред магазина слаб, изморен, но…
Категорично отказваше да се доближи до човек или да вземе храна от ръка. Така че Стефан измисли този номер.
Първоначално остави една наденица почти до самата врата. За да може котаракът, когото нарече Димо, да си вземе сам храната. Да си открадне честно, все едно е заслужил залъка.
Това даде резултат. После Стефан преместваше колбасите все по-навътре. Докато не стигна долния рафт на щанда за останалите стоки точно до пода. Това се превърна в пункта за хранене.
Димо вече спокойно можеше да влиза, да взема каквото му хареса и да си тръгва, но Явно процесът беше по-сладък от храната краденото винаги е по-вкусно, нали знаете.
Скоро Стефан сложи купичка с вода до магазина, голяма паничка с котешка храна и пластмасова кутия с пясък. До тях, под стряхата, постави малка къщичка със завито одеяло за уют.
Но Димо все още бе недоверчив не даваше да го галят, обаче обичаше да си говори. Стефан често излизаше след откраднатата наденица и започваше разговор. Котаракът, ту и там, вдигаше глава от лакомството и мяукаше в отговор.
Само че наскоро стопанинът се измъчваше от един въпрос: защо, след като Димо е наддал на килца и изглежда доволен, все още по два пъти на ден крадеше по една наденица и изчезваше с нея зад ъгъла?
Многократно се опитваше да проследи накъде отива, но котаракът все изчезваше.
Така че Стефан купи малка камера с широк обхват, която предаваше на компютъра му в офиса. И ето, една сутрин разкри тайната на Димо.
От прозорчето на мазето на съседния блок се появи мъничко рижо котенце. Треперещо от вълнение, то се нахвърли на донесената от Димо наденица.
Още утре! Утре да ги докараш вкъщи! извика вечерта жена му Дияна, като бършеше сълзите си по бузите.
Но задачата бе трудна. Да залови Димо вече не беше проблем той спокойно спеше насред магазина, но достъпът до рижото котенце беше невъзможен.
Минаваха дни. На камерите Стефан се радваше как малкото коте пие вода от купичката на Димо или дреме в къщичката, но при всеки опит да се приближи, котето изчезваше като светкавица с вирнат опашляк.
Един ден обаче всичко се промени. Един странен звук привлече вниманието му, идваше от вратата. Купувачи нямаше.
Излизайки зад щанда, Стефан отиде към причината за шума.
На прага седеше рижото котенце и крещеше със сетни сили.
Какво има, малчо? попита изумен.
Котенцето подскочи при него, погледна го право в очите и тръгна навън. Стефан го последва незабавно.
Зад ъгъла, до стената, лежеше Димо и стенеше. Беше ухапан от улично куче в задния десен крак, успял да избяга, но раната беше дълбока.
Рижото котенце тикна носле в хълбока на котарака и отново запищя.
Господи, боже мой въздъхна Стефан.
Свали якето си, внимателно зави Димо. После хвана котенцето, което нито мислеше да се бори, нито да бяга мушна го в джоба на сакото.
Докато хлопваше вратата на магазина зад себе си, натисна дистанционното на колата.
Пет часа седяха във ветеринарната клиника, докато лекарят обработи раната на Димо и я зашие.
За това време Стефан се сприятели с рижото дребосъче. Нарече го Искрица просто беше искрен, палав и разговорлив.
Вечерта, след като затвори магазина, Стефан прибра у дома още замаян от упойката Димо и Искрица.
Жена му сияеше от радост. А какво прави българката, когато е щастлива?
Правилно звъни на всичките си приятелки! То разговор след разговор, обяснения, съвети, коментари докато не й се изчерпи батерията на телефона.
Когато привърши, Стефан, Димо и Искрица вече спяха сгушени на леглото.
Добра работа прошепна Дияна. А аз къде да легна?
Искрица услужливо се премести, притисна се до нея и започна да я потупва с малките си лапички.
Така намериха своя дом.
Сега двама едри, спокойни котараци, които по нищо не приличат на предишните улични скитници. Понякога Димо, по навик, облизва Искрица по главата, а той не протестира.
Оттатък улицата, пред обущарницата, се е заселила малка сива котка. Продавачката редовно притичва отсреща да купи храна за нея.
Може би и тя ще я вземе вкъщи? Може би някой ден ще вземат всички котки вкъщи?
И тогава котките ще станат толкова редки, че ще се дават по списък, след специален курс за собственици?
Как мислите?
Възможно ли е?
Стефан Божинов
(Снимка: интернет)Едва ли. Защото за истинските крадци на сърца винаги ще има място и под щанда с колбасите, и под завивките при хората, които умеят да обичат. А ако котките изчезнат, кой ще ни научи на търпение, милост и как понякога краденият залък е само повод за приятелство?
Стефан често се заседяваше на прага вечер, а Димо идваше да поседи до него, докато Искрица гонеше сянката си по стената. Магазинът ухаеше на хляб, на история, на малки чудеса. И ако понякога светът му се струваше прозаичен и еднообразен, той знаеше: някъде по улиците винаги започва нова малка драма, пропита с топлина и надежда, и някой гладен котарак потръпва в очакване някой да му подаде ръка.
А щом има кой да подаде ръка, животът си струва.
