Благодаря ти за баща ми
Какво казаха в полицията? попита тихо Мария, когато майка ѝ остави телефона на масата.
Нищо добро Ирина Стефанова взе чашата с вода, отпи няколко глътки. Казаха, че е рано да се вдига тревога. Трябвало да минат поне 24 часа. А аз усещам… Усещам, че нещо се е случило!
*****
Мамо, здравей! Татко тръгна ли вече? попита Мария със сладка торта в ръце, влизайки забързано във входа.
Здравей, мила моя. Той вече замина. Казах ти още сутринта, че му е последният работен ден юбилей и изпращане на пенсия от целия колектив. Разбираш, не можеше да пропусне.
Ех, жалко подсмихна се тъжно Мария.
Но обеща да се върне за обяд.
Е, добре. И Даниел би трябвало да дойде към обяд. Цялото семейство ще се събере. Засега да подготвим масата, нали?
Разбира се. Ще ми помогнеш, че сама едва ли ще смогна днес. Но първо да пием чай чак сега завря водата. Имам от любимите ти еклери. Ще искаш ли?
С най-голямо удоволствие.
Майка и дъщеря седнаха на масата, пиеха чай, похапваха еклери и говориха за времето, за природата и най-вече за бащата, който днес навършва 50 години.
Всичко беше добре, само че
Ирина забеляза, че нещо тревожи Мария. Като че ли имаше да сподели нещо, но се колебаеше.
Неспокойствие я обзее веднага.
Всичко наред ли е, дъще?
Така ли ми личи? засмя се Мария.
Личи Нещо да искаш да ми кажеш?
Имам да ти казвам, но не се тревожи, мамо! Новината е хубава.
Хайде, разказвай тогава.
Даниел и аз решихме да подарим вилата, която взехме миналата година, на вас с татко.
Как така ще подарите?!
С цялото си сърце ви я подаряваме. Даниел ремонтира къщичката, сега е отлично за цял сезон.
А вие?
Ние ще ви идваме на гости да почиваме. Просто не можем да се грижим за имота, както първоначално го планирахме Мария млъкна и се усмихна загадъчно.
Защо?
Защото вие двамата ще бъдете скоро баба и дядо. След осем месеца.
Истина ли е?!
Истина!
Боже мой! Колко съм щастлива, Марийке! А татко ти как ще се зарадва!
Майката скочи, прегърна дъщеря си силно, после я целуна няколко пъти по бузите.
Надявах се заедно да ви кажа новината, но не предполагах, че татко ще замине толкова рано.
Скоро ще се върне и ще разбере. А сега, мамо Ирина погледна часовника, да почнем с готвенето.
Да започваме!
И забръмчаха тенджерите и тиганите по кухненските плотове, заприпкаха ножовете по дървените дъски. Макар да казват, че две домакини не се разбират на една кухня, Ирина и Мария бяха като един човек. Гответе, подредете, всичко се получи масата изглеждаше като за празник.
Имаше и печено пиле, и рибни кюфтета, и картофено пюре, и цели три вида салати.
Ирина седна и погледна часовника:
Дори по-рано сме готови, отколкото мислехме.
Е, всичко правихме заедно! засмя се Мария. Може би ще се обадиш на татко, да видиш кога ще се прибере?
Да, добре… кимна майката.
Аз ще звънна на Даниел, да чуя кога ще идва.
Мария се отдалечи към антрето за чантата си.
Ирина взе телефона си и набра номера на съпруга.
Чу само дълги гудки, прекъсна и опита пак. Същото Николай не вдигаше. Държеше телефона и погледна часовника отново, в главата ѝ се въртеше само едно: Защо не отговаря?
Изведнъж осъзна Николай беше обещал да се обади, щом стигне до работата, но така и не бе позвънил. Студен полъх премина по гърба ѝ.
Мамо, Даниел каза, че ще дойде до час! весело съобщи Мария, връщайки се в кухнята. А татко?
Не вдига…
Странно.
Много странно, Марийке… Опитах няколко пъти, телефонът звъни, но Николай не вдига.
Мамо, знаеш какъв ден е днес сигурно празнуват, няма време за телефона.
Не, Мария. Той трябваше вече да си идва. Обещал е да се прибере за обяд, а баща ти винаги спазва думата си. Дори не ми се е обадил, че е пристигнал. Изобщо не е в негов стил. Защо не вдига?
Да не му се обадиш на шефа? Да го пусне по-рано все пак именикът си е у дома чакан!
Да, ще опитам.
Ирина никога не бе била паникьорка, но я скова лошо предчувствие. Николай винаги ѝ вдигаше телефона. Винаги.
Даже когато беше зает.
На нея често ѝ беше казвал, че по-скъпа от нея няма и че иска винаги да знае, че тя е спокойна.
Днес, точно в този ден, е трябвало да ѝ вдигне. Неможе и да не знае през какво ще мине жена му.
От друга страна помисли си Ирина празнуват го, изпращат го на пенсия, такъв ден е само веднъж в живота. Николай даде една четвърт от живота си на тази работа, сигурно му е много тежко…
Ало! прекъсна мислите ѝ мъжки глас.
Здравейте, г-н Василев! Ирина Стефанова, съпругата на Николай съм. Да ви попитам, кога ще пуснете мъжа ми към къщи? Всички го чакаме Дъщеря ни дойде, и зетят идва.
Здравейте, Ирина! отвърна началникът. Честно казано, и аз не знам какво да кажа.
Не разбирам…
И ние го чакаме. Звъняхме му няколко пъти, не отговаря.
Като как така? Искате да кажете, че Николай не е идвал изобщо в работата? попита Ирина, притеснена.
Не е идвал. Но го чакаме. Кажете му, щом се обади, че го чакаме. Дълго няма да го задържим, но традицията си е традиция. Трябва да го изпратим достойно.
Добре Г-н Василев, ако се появи, моля ви, обадете се и вие.
Ирина сложи телефона на масата с разтреперани ръце и погледна дъщеря си:
Мария, него го няма на работа Не отговаря. От сутринта, колко време вече… Къде може да е?
Мамо, спокойно. Не се превъзбуждай. Дай пак да пробваме да му звъним заедно.
*****
Николай излезе от входа, усмихна се на слънцето, поздрави бабите на пейката и тръгна към спирката на тролейбуса.
Двадесет и пет години маршрутът не се беше променял, и днес денят не бе по-различен.
Е, имаше едно днес не отива да работи, а да вземе трудовата книжка и да се сбогува с колегите.
И той е изпращал пенсионери и сега дойде неговият час.
Въпреки че изглеждаше тъй обикновено, Николай беше притеснен. Въртя се цяла нощ в леглото, почти не мигна. Пил валидол, но не му мина.
Сутринта, когато Ирина с усмивка го поздрави за рождения ден, той се захили широко.
Но слабостта скри от жена си да не я тревожи излишно.
Не за първи път му се случваше, обикновено отпуска. Заради това излезе по-рано да го не усети тя и да развали празника. Защото ако разбере, щеше да отмени всичко.
Ще мине насърчаваше се Николай.
На спирката мислеше какво ще каже на колегите и често хващаше гърдите си. Като видя претъпкания тролейбус, усети страх че ще му прилошее от жегата.
Погледна часовника и реши да върви пеша времето беше хубаво, срокът достатъчен, а навън се чувстваше леко.
Не каза на Ирина щеше да ѝ звънне като стигне, както се бяха разбрали.
Но той така и не стигна. Не успя
Пътят минаваше през малък градски парк, който в делник беше почти празен. Тъкмо там му прилоша. Николай седна на пейката, разкопча яката, разхлаби вратовръзката и жадно вдиша есенния въздух. Колко е седял не знаеше.
Само усещаше, че му става все по-зле.
До последно не искаше да звъни на Ирина, но като схвана, че нещата се влошават, въздъхна тежко и потърси телефона в джоба.
Ще звънна първо на жена си, после ще търся Бърза помощ мислеше Николай. Само че не успя.
Ръцете му предателски се разтрепериха, телефонът падна от ръка на асфалта, припълзя под пейката.
Николай опита да стане, но не можа. Задушаваше се, гърдите му стягаха. След секунда и зрението се замъгли.
Наум мина: Ето ти юбилей, ето ти пенсия
Тежко беше най-много, че няма да види нито любимата си жена, нито дъщеря
Няма да се сбогува с тях.
*****
Ирина Стефанова изпи капките за сърце, после пак взе телефона пак гудки, нищо друго Мария също звъня поне десет пъти, нула резултат.
После дойде Даниел. Тримата седяха на тържествената трапеза, гледаха се мълчаливо и чакаха.
Какво чакаме? сети се Ирина. Трябва да звъним в полицията! Може пък да помогнат да го намерим!
Мария и Даниел я подкрепиха. Всички разбираха вече Николай не е изчезнал напразно.
Той бе работил в Гражданска защита, преживявал е екстремни ситуации, но толкова дълго да не се обади това вече беше тревожно.
Какво казаха в полицията? Мария попита тихо, когато майка ѝ остави телефона.
Нищо добро Ирина взе чашата, отпива няколко глътки. Рано било за тревога. Трябвало да измине едно денонощие. А аз зная Чувствам, че нещо стана!
Трябва сами да го търсим! този път решително каза Мария.
Да, мила. Права си. Тръгваме да го търсим. Тръгнал е с тролейбус спирката е до нас. Отиваме там да разпитаме хората, може някой да го е видял. И водачите на тролеите ще попитаме.
Мамо, аз и Даниел ще обиколим, а ти стой вкъщи ако се върне. И почни да звъниш по болниците не искам да рискувам, но е по-добре да проверим навсякъде.
Добре, да…
Мария и Даниел се обуха и излязоха по петите на Николай.
А Ирина, със затаен дъх, пак взе телефона и зазвъня на болничните регистратури.
Само да не е нещо страшно шепнеше и се кръстеше.
*****
Николай бе още в съзнание, но все по-зле се чувстваше. Едвам помръдваше ръка, а говоренето беше невъзможно езикът се оплиташе.
По…мощ промълви неясно, протягайки ръка към две минувачки.
Те го изгледаха с неприязън и избягаха.
Поредният пияница! отбеляза едната.
От сутринта се е натряскал, не може да се прибере даже! изсумтя другата.
Николай ги чу и се разплака. Болеше го, че нищо не може да направи нито себе си да спаси, нито да поиска помощ. Някога е спасявал хора, дори животни, а днес е безсилен.
Точно днес ли
Изведнъж, до ухото му, прозвуча силен лай.
Усети как нещо му се качи на гърдите и започна да го ближе по брадата.
Куче! Куче! разпозна Николай. Щом има куче, значи и стопанинът му е наблизо.
С мъка отвори очи и видя старичко, познато куче. Къде беше го виждал?
Изведнъж спомени, като светкавици.
Беше спасителен екип, къща в пламъци, колеги изнасят ранени хора мъж и жена, а после вижда куче, лаещо в прозореца.
В дома има ли животни? пита Николай стопанина, докато го вкарват в линейка.
Да! Кучето остана вътре! Не успяхме да го извадим.
А защо не казахте?! кресна Николай и се втурна вътре.
Въпреки опасността и предупрежденията от колеги.
След десет минути излезе вън, влачейки кучето. Предаде го в ръцете на стопанина и дълго гледа в кучешките очи в тях видя огромно, човешко благодаря. Животното го гледаше и му благодари.
Спомените угаснаха и настанa пак тъмнина, студено.
Бау-бау! лаеше кучето, ближеше го.
Познатият пес бе разпознал своя спасител и сега искаше да върне доброто.
Ако можеш прошепна Николай, доведи някой някой
И загуби съзнание.
А кучето го чу.
Разбра, затова хукна към изхода на парка да търси хора.
Първо при един студент, после към майка с дете, сетне при мъж, купуващ вестник.
Но никой
…Никой не му обърна внимание. Обратно, всички го гониха, страхувайки се, че ще ги нападне. А кучето просто се молеше за помощ.
*****
На спирката Мария и Даниел не научиха нищо никой не знаеше този човек от снимката, която Мария взе от семейния албум.
Времето летеше, минута беше важна, спряха да стоят и тръгнаха към близките магазини и дворове.
Никъде го нямаше. Все едно бе изчезнал. И на обажданията нищо. “Къде си, тате?! Къде си?”
Докато минаваха край парка, Мария чу раздразнен лай. Обърна се и видя стария пес, който лаеше към минувачите и се отдръпваше, когато някой му замахваше.
Я се махай, бе! изкрещя пенсионер, размахвайки бастун. Все пълни парковете със скитници
Мария, какво има? попита Даниел, виждайки, че съпругата му спря. Те тъкмо се бяха насочили към таксиметровата стоянка с надеждата, че някой е видял баща ѝ.
Не знам… просто това куче не лае напразно. Като че иска нещо да ни каже Чувствам го
Погледите им се срещнаха, в кучешките очи Мария видя мълчалива молба.
Къде отиваш, Мария? изуми се Даниел.
Но тя вече тичаше към кучето, което продължи да лае и побягна към вътрешността на парка.
Въртейки опашка, поведe Мария към мястото, където на пейката лежеше човекът, на когото дължеше живота си. И Мария, следвайки инстинкта си, тръгна след кучето. Даниел след тях.
След пет минути бяха при пейката, на която без съзнание, но още дишащ, лежеше Николай.
Жив беше!
Татко! извика Мария и подпря главата му, опитвайки се да го свести. Дани, викай Бърза помощ!
*****
Линейката дойде много бързо, закараха Николай в най-близката болница с кардиология.
Мария прибра кучето, с Даниел отидоха към дома, взеха колата и поеха към болницата.
По пътя Мария се обади на майка си и накратко обясни случилото се, обещавайки да звънне пак веднага щом научи нещо.
Наистина е имал късмет баща ви каза лекарят излизайки от интензивното. Още половин час и нямаше да можем да направим нищо.
Ще се оправи ли?! Мария бършеше сълзи.
Ще живее.
Навън, при Даниел и кучето, Мария коленичи и го прегърна силно.
Благодаря ти Благодаря ти за татко!
Какво стана? попита Даниел.
Всичко е наред, ще живее въздъхна Мария уморено. И всичко благодарение на този приятел! посочи кучето.
Има медальон, значи е домашен.
Да, права си. Но не можем да го оставим на улицата. Спаси татко ми нека остане при нас докато (ако) намерим стопаните. Така трябва.
Разбира се, мила.
*****
Ирина, Даниел и Барко (така пишеше на медальона му) чакаха пред болницата.
След десет минути се появиха Мария и Николай.
Барко радостно завилня опашка, притича към Николай и започна да лае весело.
Ето, тате, това е той. Той ти спаси живота.
Благодаря, приятелю усмихна се Николай, наведе се и го поглади по главата. Ленче, къде са стопаните му? Сигурен съм, че имаше.
Търсихме ги. Пускахме обяви в интернет, докато ти беше в болницата, но никой не се обади.
Ирина се приближи до мъжа си, сълзи течаха, ръцете ѝ трепереха, но лицето грейна от усмивка.
Благодаря ти, Кольо, че си жив.
Прости ми, Ирино, че не ти казах, че ми е зле. Мислех, че ще мине, а то до какво води…
Прощавам ти. Да тръгваме ли у дома? Да празнуваме втория ти рожден ден? бършеше сълзите Ирина.
Хайде.
*****
А Барко? Николай лично отиде до изгорелия преди година дом.
Но там отдавна не живееше никой. Съседите казаха, че собствениците са заминали за друг град, а кучето оставили. Навярно не им е било до него…
Затова Барко остана при Николай. И беше истински щастлив.
Николай също.
С Барко Николай отиде да вземе трудовата книжка, с него прекарваше свободни дни във вилата. С него и Даниел отидоха да вземат Мария от родилното.
Честито, тате! усмихваше се Мария. Вече си дядо, имаш две внучки!
Колко съм щастлив, дъще!
Бау-бау! обади се Барко, който също се радваше, че скъпите му хора са живи и здрави.
И животът на Николай полека-лека се уреждаше. Стана по-цветен, по-смислен някак. А Николай до края на дните си ще благодари на Барко, че му подари този живот.
