Спомените от онези далечни дни се връщат в съзнанието ми, като мъгла над старото село в Родопите. Щастливото детство на малкия Кольо се стопи, когато на пет години родителите му не се появиха, за да го вземат от детската градина в Сандански. Децата бяха вече разпределени по различни класове, а той седеше сам на масичка и рисуваше себе си, мамата и таткото. Педагожката, госпожа Павлина, гледаше към него и постоянно избърсваше устните му, сякаш се опитваше да изтрива тъгата. Накрая се наведе, го вдигна в ръце, притисна силно към себе си и прошепна:
Каквото и да се случи, не се бой, Кольо. Трябва да се станеш силен. Разбра ли ме, момченце?
Искам майка ми изрече той, изплашен.
Скоро ще дойдат леля и чичо. Ще тръгнеш с тях, Кольо. Там ще има други деца, не плачеш ли.
Тя го притисна с мокрото си лице, след което го хванаха за ръка и го отвеждаха към кола. Когато попитаха кога ще го върнат при майка му, му казаха, че родителите са далеч, в чужбина, и днес не могат да дойдат. Кольо бе заселил в обща стая с други момчета, също без родители. Нито утре, нито след ден, нито след седмица не се появиха леля и чичо. Тъгата и самотата го измориха нощи без сън го изтощиха и температурата поклати тялото му.
Само леля в бял халат, госпожа Марина, се загрижи за него, щом се оправи. Тя му каза, че родителите сега са далеч в небето. Не могат да слезнат от там, но винаги го гледат, пазят и очакват да се държи добре, за да не ги разстроят. Кольо не повярва. Поглеждайки към синьото, видя само птици и облаци, без следа от хора. Той реши да ги намери, където и да са.
Търсейки в двора, откри малка дупка зад храстите. Около нея се виеха железни пръти на оградата. Сложи ръка, но пръстите му стигнаха само до половината. Започна да копае внимателно, земята беше хрупкава, пълна с песък. Скоро най-широкото разстояние между прътите образуваше тесен пролом. Кольо се прережи през него и изскочи навън, като виечка се изпречи от затворническия панел така наричаха другите деца приюта.
Пръснат без посока, той се озова в непознат град, но улиците изглеждаха еднакви. На един пресечен път видя жена, приличаща на майка му полинено рокля с полета, плитка от светлосиви коси.
Майко! извика той, но тя не го чу и не се обърна.
Той я настигна, схвана се за ръка. Жената се наведе, сяда на колене и го погледна внимателно. Това не беше майка му.
Това е историята как Нина, момиче с редки български имена Мира (от къде се знае, че не се среща извън България) се влюби в младеж на двадесет години и остана с него завинаги. Тя и Вълко се срещнаха случайно на летен танц в Пловдив. Той, леко смутен, я покани на бавен танц. Разговорът им се завъртя бързо и той не се отделяше от нея, водеше я до края на нощта. След три месеца се ожениха и живяха съвместно, но след три години Мира разбра, че не може да има деца. Вълко не можеше да приеме това; тя продължи безкрайни прегледи и лечения в санаториите. Накрая двамата се примириха с бездетния си съдба и Вълко предложи да осиновят малко дете от Дома на малчуганите.
Но Мира обикна съпруга толкова силно, че предложи развод. Те бяха на около тридесет, още млади. Вълко се съгласи да се ожени за друга, която можеше да го направи щастлив. Мира обаче не желаеше да го остави. Тя изигра хитър план призна се, че вече не го обича и има друг мъж. Вълко не повярва. Следващата нощ тя не се появи у него, а се върна рано сутринта, ароматът ѝ бе от вино и мъжки одеколон. На въпросите на съпруга, тя твърдеше, че има любовник и се съгласи на развода.
Когато Кольо извика Мира, тя вече беше две месеца разведена. Чувстваше се скъсана, тъжи си по съпруга и се чудеше къде е той. Неочаквано малкият момченце го нарече майка, сърцето ѝ подскочи.
Какво се случи, малко? Изгубен ли си? попита тя нежно.
Търся мама и тате. Казаха ми, че са в небето, но не вярам заплака Кольо.
Хайде, живея близо, ще те нахраня с вкусни баници, искаш ли? вдигна ръка жена и тръгна с него.
У дома Кольо изяждаше баници, които тя купи по пътя, заливат ги с ароматен чай от черна боровинка. Разказа ѝ какво се е случило. Очевидно, от сладки не е имал достъп, защото по-големите деца го отнемаха и понякога го къртиха.
Мира се съжалила над него и попита:
Искаш ли, Кольо, да те взема при себе си? Когато пораснеш, ще разбереш. Ще се срещнеш с родителите си, но не сега.
Той кима.
Мира позвъни в Дома на малчуганите и съобщи за находката. Тя сама донесе момчето, говори с възпитателките, за да се грижат по-добре. Стигаше го всеки ден, но не можеше да го осинови беше сама, имаше работа, апартамент, но без мъж. Дете без мъж не се осиновява. Първият път се разкая, че настоя върху развода. Как да върне съпруга, не знаеше.
Тогава реши да сключи фиктивен брак с колега Стоян, който току-що се разведе, беше известен бабник, но и уважаван специалист. Той се съгласи, стига да му платят. Стоян я впечатли с обещание за вечеря при свещи, но Мира това я оскърби все още обичаше Вълко и не искаше друг.
Сутринта, когато стигна при Кольо, видя под окото му синя пъпка понаказваха го по-големите, за да не разкрие случилото се. Възпитателките, вместо да му помогнат, разказаха на Мира за разговорите им. Тя разбра, че момчето ще има труден път.
На следващия ден Мира се съгласи на предложението на Стоян. В събота подготви вечеря, облече червено рокля както искаше Стоян, запали свещи и очакваше госта. Сърцето ѝ беше горчиво, но имаше обещание към Кольо.
Звъна вратата, Мира се оттегли тежко и отвори. На прага стоеше бившият й съпруг, Вълко.
Искам да поговорим, Нино. Целият този период те наблюдавах. Не видях никой да влезе в дома ти, нито да излезеш.
Точно тогава асансьорът отвореше врати и от него излезе Стоян, носейки букет цветя и шампанско в друга ръка.
Нино ето ме!
Вълко се зачерви, стиска кулачите, но без думи се обърна и спусна бързо стълбите.
Вълко, изчакай, не е такова, каквото мислиш! Позволи ми да обясня! викна Мира, опитвайки се да го настигне.
Той изскочи в трамвая и замина. Мира се завърна със сълзи и изпрати Стоян. Сърцето ѝ се къса какво ще стане с Кольо?
Две години по-късно Кольо стоеше гордо на редицата, облечен в строг ученически костюм и бяла риза, държеше огромен букет за учителката. Родителите му, а също и по-малката сестра Марйка, го доведоха в училище. Марйка беше весела, вечно се въртеше в ръцете на бащата, а майка му Мира облечена в любимото му полинено рокляче с полета. Те бяха Мира, Вълко и още едно осиновено дете в техния дом.
Същността беше, че Стоян не беше толкова лош човек. Той се срещна с Вълко, обясни му всичко и след това Вълко се появи в офиса на Мира, вдигна я за ръка и я отведе до ЗАГСа, за да се оженят отново и да могат да вземат Кольо.
Оттогава продължават да посещават Дома на малчуганите, носят подаръци и лакомства. Марйка бе приета веднага, щом се появи там.
Мам, татко, обещавам да уча добре, прошепна Кольо, гледайки към небето. Не се ядосвайте, че имам други родители. Обичам ги, но те са временно, докато се срещна с вас отново.
Той вече знаеше, че родителите му са загинали в катастрофа гробището им стоеше близо. В неделя ходеше в неделна школа при църквата Св. Димитър и сега разбираше какво е небето.
Мира първо отказа да разбере съпруга си, но съдбата я принуди отново да се ожени за Вълко. Въпреки всичко, всички останаха щастливи.
