Кой е? Мария Иванова, заедно с Николай, излязоха на верандата и погледнаха новия гост. Аз съм при Мария Иванова! Аз съм внучка, поскоро правнучка ѝ. Аз съм онука на Алексей старшият син на Мария Иванова.
Мария Иванова седеше на дървена разтворена пейка, обагрена от слънцето, и се наслаждаваше на пръвите топли дни. Ето и настъпи пролетта. Само Бог знаеше как тази баба преживя зимата, в която почти се превърна в снежен човек.
Още една зима не ще издържа! помисли си Мария и с облекчение изсвири. Не се плаши повече от студа, напротив очакваше лятото. Дълго събираше грах и купи си нови чорапи.
Нищо не можеше да задържи Мария Иванова на този свят.
***
В миналото й беше голяма фамилия съпругът Петър Петров, висок и статен мъж, и четири деца трима момчета и едно момиче. Живееха като един голям късмет, помощта им беше като сладка шапка винаги навсякъде. Децата една по една пораснаха и се разпръснаха като червени кълнове.
Първите двама сина влязоха в университета и след това се налетяха в Пловдив и Варна, за да работят. Средният, който в гимназията си викаше не мога, по-късно създаде успешен бизнес и се изнесе в чужбина, където и остана. Дъщерята, наречена Райна име, което почти никой друг в света не носи се придвижи в София, където скоро се ожени.
Първо децата редовно навещаха родителите. Писаха писма, а след като мобилните телефоните се появиха, започнаха да звънят. Онуките също започнаха да се появяват. Мария Иванова от време на време събираше стара, износена куфарка и се отправяше при някой от внуците в ролята на бабаградинар.
Постепенно онуките пораснаха и се оттеглиха от бабиното грижи. Призивите към Мария Иванова станаха порядко, а телефонните звънци почти спряха. Децата почти забравиха, че има къща, където могат да се върнат работата, семейните задължения и собствените им деца заеха всичко.
Новината, че бащата на Федор Иванов почина, стана повод да се съберат около старото къщовично огнище. Очакваше се, че старият мъж, здрав като кобра, ще живее до сто години. Оказа се, че не е така.
След погребението децата се разпръснаха отново. Първо майка им звъняваше, но след това звънци замряха.
Мария Иванова се опита сама да звъни, но осъзна, че децата вече живеят в своите светове и се отдръпна. Така минаха следващите десет години в края на всяка година поне един от синовете се спомняше за нея и обаждаше се, а тя се усмихваше самата си на телефона.
Един ден, докато отново седеше на пейка, чува тиха стъпка и заплашителен глас зад оградата:
Здравейте, тетко Мария! младо лице излезе от задната къща, усмихнато и ярко. Не ме познавате ли?
Мария Иванова се намъгли:
Николай! Какво правиш тук?
Тетко Мария! радостно извика момчето и влезе в двора.
Николай беше син на съседите, които никога не можеха да прекарат ден без обща трапеза. Мария го помнеше като вечно гладащо дете, което винаги се озоваваше с празен стомах. Състрадаваше се, даваше му дрехи от децата си, а когато родителите му правеха парти, той спеше в къщата ѝ.
Бъдещето му не обиколи дълго: родителите му починаха, а Николай бе изпратен в детска градина, после в армията и после в училище. Сега се завръща в родното село, където иска да поднови къщата.
Какво ще подновиш, ако всички са се разпръснали? вдигна ръка Мария Иванова. Нищо не остава!
Нищо! Не ще се изгубя! отвърна Николай, като че ли беше в режим не спирай.
Тук започна новият му живот. Николай се зае да помага на Иванов, найголемия земеделец в селото. В свободните си часове поправяше старата къща, наследена от родителите, и не забравяше да помага и на Мария чистеше ограда, полираше печката и понякога й разказваше вицове, за да я разсмее. Тя започна да го нарича младши син, а не млад син. Така прекараха три години.
Тръгвам, тетко Мария каза Николай една сутрин, като се подготвяше за заминаване. Иванов се отказва да плаща за работата ми, а аз ще отида да работя в чужбина. Не се обиждай!
Ами, Николай, какви обиди? Пътувай с Бог! отвърна Мария, изплюсвайки устните си в усмивка.
Отново остана сама. Понякога тъгата я подмъхваше, но тя продължаваше да чака следващия сюрприз, който животът ѝ подготвяше.
***
Здравейте, тетко Мария! познат глас прозвучи зад оградата. Мария се огледа и видя известното лице.
Николай! Не може да е истински!
Аз съм, тетко Мария! висок, добре облечен млад мъж влезе в двора. Върнах се! Не можех да се задържа подълго!
О, радост! изскочи Мария от седалката. Минавай, Николай! Сега ще сложа чайник. Ще го изляя веднага!
Чайник отлична идея! усмихна се Николай. Токущо пристигнах у дома, но не знаех, че ще те срещна без покани!
След половин час щастливата Мария Иванова и още пощастливият Николай седнаха до масата, пихат чай от стари керамични чаши и си размениха истории, докато смехът им се разнасяше над верандата.
Вече съм готова да отида на небесата, Николай изрече Мария, сълзите ѝ блеснаха като кристали.
Не прави си притеснения! подмина Николай с шеговит жест. Сега ще живеем, тетко Мария, като две кози на върха на планината! Ще се смеем, докато ни гледат завистливи! Събрах пари, ще разширя халида си! Ти ще се присъединиш, но това е за утре!
Халида? къса гласче се разнесе от вратата. Мария хвърли поглед навън и видя млада жена в къс плащ и на високоски.
Кой сте? Мария Иванова и Николай излязоха на верандата и се изправиха пред госта.
Аз съм правнучката на Мария Иванова! Викам се Вира и съм правнучка на Алексей старшият син. Исках да ви звънна, но телефонът беше изключен! Тръгнах по случайност!
Влизай! покани Мария, малко смущена, а Николай подскочи и хванала валежката.
Вира, с усмивка, разпростри в ръцете си торбички с домашни сладкиши и започна да разказва за себе си.
Не обичам градския шум. Искам да живея в село! Родителите ми не разбират. Дядо Алексей ми предложи да остана при вас за няколко месеца. Той каза, че ако остана в село, желанието ми да се връщам към града ще изчезне! Той ви се обади, бащата ви се обади, и аз… но не можехме да се чуем! Извинете ме! Не съм бездомна! Имам пари! Тате и дядо ви изпратиха покани! Ще остана до изпитите уча дистанционно и после ще тръгна!
Живей колкото искаш! каза Мария, като се усмихна. Ти ме радваш!
Мина месец. Мария Иванова седеше на пейка и наблюдаваше как Вира умело се справя в градината. Не можеше да се каже, че е градска!
С помощта на Николай, Вира отново засея забравената градина, раздели я на легло, построи малка оранжерия, купи разсад от съседите и започна да засажда с усмивка.
Николай не стоеше без работа. С спечелените пари започна изграждането на модерна ферма и нае работници, за да поправят покрива на къщата на Мария и да поставят централизирано отопление вместо старата печка.
Мария Иванова беше в екстаз от лицето й не слизяха усмивките. За пръв път отново не беше сама.
Понякога мрака се спускаше, когато тя мислеше, че Вира скоро ще замине за града. Тя вече се привързваше към правнучката си, но часът минаваше и Вира се приготвяше за пътуване.
Как ще се справя сама със градината, Виро? въздъхна Мария, опаковайки домашни сладкиши в пакет за пътуването.
Баба, не забравяй да напълниш бъчвата с вода. Николай ще полива! А аз ще се върна и ще ти донеса нови семена! усмихна се Вира.
Наистина се връщаш? блесна в очите на Мария.
Разбира се! Не мога да напусна този кът! Обичам те, бабо, от цялото си сърце. И Николай ме покани: Ще се оженим тази есен! Кой ще бъде мъж без жената? Той е истински селски мъж!
Година по-късно Мария Иванова се потопи в слънчевия лъч и люлееше люлката с правнука, който спеше като кървав кървав. Вира и Николай работеха заедно на фермата сплотеното им усилие правеше селото попопросперно и щастливо.
Мария погледна правнука, който миришеше на лешници, и измисли:
Никога няма да замина за онези небеса! Трябва да помогна на децата си!
Харесайте, коментирайте и споделяйте!
Ако искате още истории, оставете коментар и не забравяйте лайковете те ни карат да пишем още!
