**Дневникът ми**
Поканнах цялата фамилия на вечеря и сложих пред всеки красив, но празен чиний с рисуван цветен орнамент. Само пред внучка ми сложих пълна порция.
Елисавета Прокопиева Вълчева обхождаше масата с тежък, всезнаещ поглед.
Цялата ѝ фамилия беше налице. Синът ѝ Светослав Прокопиев със съпругата му Лиляна. Дъщеря ѝ Радослава Прокопиева с мъжа си Георги.
И Камелия Георгиева, внучката ѝ Камелия, тънка като тръстика, с тихи, внимателни очи, които възрастните погрешно приемаха за уплашени.
Въздухът миришеше на нафталин от празничните костюми и студени пари.
Белите ръкавици на сервитьорите безшумно поднасяха чиниите пред гостите. Фин порцелан, с ръчно изрисувани златни вълни по кобалтовия ръб. Перфектно, демонстративно празни.
Само пред Камелия сложиха пълна чиния. Ароматна запечена пъстърва, горчива спаржа, сос от билки и сметана. Внучката замръзна, свивайки глава в рамене, сякаш вечерята беше личната ѝ вина.
Първи не издържа Светослав. Поддържаното му лице се изчерви.
Майко, какъв е този спектакъл?
Лиляна веднага го смъмри, слагайки тънката си, обсипана с пръстени ръка на лакътя му.
Светльо, сигурна съм, че Елисавета Прокопиева има основателно обяснение.
Не разбирам прошепна Радослава, объркано гледайки празната си чиния и непроницаемото лице на майка си. Мъжът ѝ Георги само презрително сви на устни.
Елисавета Прокопиева бавно вдигна тежкия кристален бокал.
Това не е спектакъл, деца. Това е вечеря. Справедлива вечеря.
Кимна към чинията на внучката си.
Яж, Камелийко. Не се срамувай.
Камелия уплашено взе вилицата, но не докосна храната. Възрастните я гледаха, сякаш тя беше откраднала вечерята от тях. От всеки един.
Елисавета Прокопиева отпи малко вино.
Реших, че време е да вечеряме честно. Днес всеки от вас ще получи точно това, което заслужава.
Погледна сина си.
Винаги казваше, че справедливостта и здравият разум са най-важни. Ето го, твоят здрав разум. В чистия му вид.
По лицето на Светослав се изпънаха вени.
Няма да участвам в този фарс.
А защо не? усмихна се Елисавета Прокопиева. Най-интересното тепърва започва.
Светослав рязко отседна стола и стана. Скъпият му костюм се опъна по мощните му рамене.
Това е унизително. Веднага си тръгваме.
Седни, Светльо. Гласът на майка му не беше висок, но синът замръзна. Не беше го чувал с такъв тон откакто беше спрял да е дете и се беше научил да моли за пари, сякаш върши услуга.
Бавен
