Безпомощност и изгубеност
Радослава излезе от църквата тъжна, но с лека надежда. Сочеше сълзи, молеше се на Господа да й подари дете. С мъжа си живееха вече над десет години, но тя не можеше да забременее. Затова започна да ходи редовно в храма, умоляваше, молеше. Десет години брак с Борислав, и нито една бременност.
Колко сълзи е изляла, колко лекари е обиколила, но всички й казваха едно и също:
Здрави сте, така се случва, трябва да почакате Значи времето още не е дошло.
Докога да чакам, Бори, докога? питаше тя, гледайки го. Без дете няма истинско семейство.
Борислав също страдаше мечтаеше за наследник, особено след като бизнесът му вървеше добре. Живееха в изобилие, не им липсваше нищо, освен дете.
Ради, може би да вземем дете от дом? Малко, ще го отгледаме, ще го възпитаме предлагаше мъжът й.
Не, Бори, искам сама да родя Защо лекарите казват, че съм здрава?
Изглежда Господ се смили над Радослава, или просто времето най-после дойде тя забременя. Радостта й нямаше граница. Макар и бременността да беше трудна, тя щеше да издържи всичко заради дългочаканото си дете.
Божидар се роди слаб, често болнав, но родителите трепереха за него, гледаха го ден и нощ. Докато растяше, го предпазваха от всичко, дори го държаха далеч от други деца, за да не се разболее. Радослава ходеше с него далеч от детските площадки.
За Божидар купуваха само най-хубавото и скъпо още на четири години имаше таблет, а на първи клас тръгна със скъп телефон. Каквото поискаше, веднага му се даваше. Но колкото по-голям ставаше, толкова по-непоносим ставаше характерът му.
Борислав постоянно беше на работа, а Радослава вкъщи, изпращаше и посрещаше сина от училище, готвеше само каквото той поиска. А когато сготви нещо друго, Божидар се вбесяваше:
Какво е тази малоумна храна? Няма да я ям! Не искам чорба! И веднага сипеше цяла соленичка сол в чинията, настояваше за любимата си супа.
На Божидар вече бяха тринайсет преходна възраст, и той стана напълно неконтролируем. Радослава споделяше с мъжа си, но той я успокояваше:
Ради, момче е, преминава през криза. Трябва да почакаме, да преживеем това време.
Един ден Борислав се прибра от работа и каза от прага:
Синко, купих ти нов телефон. Божидар излезе от стаята си, взе кутията.
След минута се чу недоволен глас:
Какво ми купи? Казах ти за друг модел! Само просяци носят такова нещо! Искате да се смеят на мен? Размахна се и изхвърли телефона от стаята си, след което захлопна вратата.
Родителите се погледнаха объркано.
Какво ти казвах? попита Радослава, а Борислав не намери какво да отговори.
Същото беше и с дрехите, обувките вече нищо не купуваха без него, иначе Божидар щеше да вдигне скандал. А после на Радослава се обади класният ръководител и я покани в училище.
Тя знаеше, че не я викат просто така.
Какво ли е направил този път? Не искаше дори да го пита.
Здравейте, Радослава Георгиева, каза класният. Благодаря, че дойдохте. Имам сериозен разговор за поведението на сина ви. Божидар обижда учители, прекъсва уроци, а когато го смъмрят, се усмихва подигравателно и казва, че знае правата си и къде да се оплаче, за да ги уволнят.
На съучениците дава телефона си да играят, а после им изисква пари, или да му правят домашните.
Радослава се почувства срината от думите на учителя. Стоеше червена като рак, гореше от срам.
Моля ви, Радослава Георгиева, повлияйте на сина си, каза той накрая.
Тя обеща и се извини за него. Докато вървеше към вкъщи, мислеше как все по-често се страхува да не избухне, да не удари Божидар.
Къде сбърках? Кога изпущих сина си? Ние с мъжа ми го обичаме безкрайно. Мислех, че грижата и любовта не могат да създадат жестокост и непокорство. Тогава защо той стана такъв? Защо всичко хубаво, което влагахме в него, се обърна срещу нас? Божидар беше толкова желано дете
Радослава не разбираше как не могат да се справят с единствения си син. В съседство живееше многодетно семейство четири деца. Никога оттам не се чуваше нито вик, нито шум, децата бяха спокойни и възпитани, а двамата по-големи момчета помагаха на Радослава да донесе пакетите, ако я видят да се връща от магазина. Веднъж тя попита съседката си Венета:
Как успяваш с толкова деца?
Нормално. Мъжът ми също е от голямо семейство и винаги казва, че колкото повече деца имаш, толкова повече мир и разбирателство има в къщи. И знаеш ли, Ради, така е те се помагат един на друг. Възпитанието не е трудно.
Радослава я слушаше и й завиждаше в добрия смисъл, защото никога не беше чула от децата й груба дума или проява на гняв.
Божидар се прибра от училище, влезе в апартамента и веднага хвърли раницата на пода, свали скъпите си маратонки и ги изхвърли в коридора.
Умори ме това училище, умориха ме тия учители! Мамо, казах ти да не отваряш вратата на стаята ми! Какво правиш тук без мен? Радослава мълчеше.
Още не беше преглътнала разговора с класния,
