В болницата в Пловдив младият санитар Калин беше изненадан от необичайна молба да се престори за изгубения внук на умираща жена. Каквото не очакваше обаче, беше да открие лицето на собствената си майка сред нейните снимки.
Калин винаги е искал да стане лекар. Това не беше просто детска мечта усещаше го като призвание. Но животът изглеждаше решен да му пречи на всяка крачка. Първо внезапната смърт на баща му разби земята под краката му. После здравето на майка му започна да се влошава нервите и безкрайната работа на две места я изтощиха. Когато дойде времето за кандидатстване в медицинския университет, Калин просто нямаше сили и се провали.
Вече втора година работеше като санитар в регионалната болница. Почистваше подове, кареше пациенти по ехтящи коридори и тичаше по поръчки от зори до мрак. Вътрешно обаче все още пазеше надеждата, че някой ден ще спечели правото да носи бялата престилка.
Този ден започна като всеки друг мопове, почистване, носене. Но след обяд нещо необичайно се случи: завеждащият терапевтичното отделение, доктор Георгиев, го повика.
Калин, имаме деликатен въпрос, започна лекарят, изучавайки го внимателно. Имаме пациентка баба Цветана. Много е болна. Има внук, също Калин. Само че не са се виждали с години, а тя повече от всичко иска да го види още веднъж преди да си отиде. Мислихме може би ти би могъл да се престориш за него? За нейния покой, ако нищо друго.
Калин замръзна. Да се преструва? Да излъже възрастна жена на смъртния й одър?
Доктор Георгиев, аз не съм сигурен. Не е ли грешно? попита тихо.
Лекарят отсвири. Понякога лъжата е милост. За нея това би било утеха. Няма да я използваш само ще й помогнеш да напусне този свят с малко по-малко болка.
Калин се поколеба. Съвестта му шепнеше, че не е правилно, но мисълта за крехката жена, чакаща внука си, го изяждаше. Накрая кимна. Сестрите бързо му разказаха какво е обичал истинския Калин като дете, къде е учил, какви фрази е използвал. Странното представление с един-единствен зрител беше готово.
Оная вечер, изтощен след смяната и разговора с доктор Георгиев, Калин спря в магазина за хляб и мляко. Майка му все още имаше нужда от него. По пътя неочаквано срещна Ралица, момичето от съседната сграда, което отдавна го беше привлякло. Светла, топла, с усмивка, способна да разведри дори и най-сивия ден.
Здрасти, Калин! Къде се криеш? засмя се тя.
Говориха леко за филм в киното, за нищо особено. На импулс Калин предложи да отидат заедно. Към негова изненада, очите на Ралица светнаха.
В събота? Перфектно.
Докато вървеше към вкъщи, рядка усмивка заигра по устните му. Самата мисъл за срещата правеше деня по-светъл. Може би това беше началото на нещо ново може би щастието не беше толкова далеч.
На следващия ден, след смяната си, Калин се преоблече и предпазливо влезе в стаята на баба Цветана. Сърцето му биеше така силно, че смяташе, че ще се пръсне. Ами ако го разпознае веднага? Но крехката жена, малка и слаба, но с искрящи очи, го погледна и леко се усмихна.
Калинчо ти ли си, мили?
Облекчение го заля. Повярва му. Седна до нея и, към своя изненада, разговорът им потече леко, почти естествено. Очакваше да се чувства като актьор на сцена, но вместо това слушаше наистина слушаше. Баба Цветана говореше за живота си, за миналото, дори за смъртта със спокойствие, което го смири.
С всеки ден той я посещаваше по-често. Носейше й вода, подпъхваше й възглавницата или просто седеше, държейки й ръката. Един следобяд тя го попита дали има приятелка. Калин си спомни за Ралица и се
