Леля Златка от първия етаж оправи очилата си и каза: „Трябва да звъним в службата, иначе ще ухапе някого.“ Чичо Владо от четвъртия подкрепи: „Точно така – деца са пълни в двора.“ И всички започнаха да заобикалят кучето отдалеч, сякаш то не лежеше кротко до входа, а ръмжеше и се хвърляше. А то си лежеше и трепереше – дори под октомврийското слънце трепереше.
Гергана забеляза кучето още първия ден. Момичето изобщо забелязваше нещата, покрай които възрастните минаваха, без да видят. Може би защото самата тя често се чувстваше невидима. След смъртта на баща ѝ светът някак се промени – стана сив, отпуснат.
„Мамо, а какво ѝ е на кучката?“ – попита тя, когато с майка ѝ се връщаха от магазина.
„Каква кучка?“ – Искра дори не погледна към входа.
„Ей онази. Боли ли я лапичката?“
Майка ѝ най-сетне я видя. И веднага хвана дъщеря си по-здраво за ръката. „Не се приближавай, Гергана. Може да е болна. Или зла.“
„Но тя не е зла“ – тихо каза момичето. – „Тъжна е.“
Възрастните някак не умеят да различат тъгата от злостта. Особено при животните. Гергана го беше забелязала отдавна.
Дните минаваха. Кучката не закачаше никого. Лежеше си до стената, понякога се опитваше да стане – куцаше към контейнерите за боклук, търсеше нещо. Не намираше нищо и се връщаше. И пак лягаше.
А живущите все говореха и говореха. „Скоро ще застудяе, а тя си е тук.“ „Вчера децата тичаха, тя вдигна глава – изплашиха се.“ „Какво й е главата – огромна е!“
Гергана всеки ден гледаше през прозореца. Третият етаж – точно се виждаше всичко.
„Мамо, а защо никой не ѝ помага?“
„Защото не е наша работа, дъще.“
Но на Гергана ѝ се струваше, че проблемите са, когато нямаш пари за нови обувки или когато те боли зъб. А тук просто някой умираше пред очите на всички. И всички се правеха, че не виждат.
В събота сутринта момичето стана рано. Погледна навън – кучката лежеше, но някак странно – настрани. И не помръдваше.
„Мамо!“ – Гергана изтича в кухнята. – „Кучката там…“
„Какво ѝ е?“
„Май ѝ е много зле.“
Искра се приближи до прозореца. Погледна. Наистина – нещо не беше наред. „Сигурно се е разболяла“ – въздъхна майката. – „Горкото животно.“
„Тогава да помогнем!“
„Гергана, не можем.“
„Защо не можем?“
Да, защо? Искра сама не знаеше. Просто не трябва – и толкова. И без това си имат достатъчно грижи.
Но по обед кучката се опита да стане. И падна. Просто падна настрани. И така си остана да лежи. Само дишаше тежко – личеше си как ребрата ѝ се повдигат и отпускат.
Гергана го видя.
Облече якето си. Взе наденица от хладилника. Майка ѝ беше под душа.
В двора кучката лежеше със затворени очи. Отблизо изглеждаше още по-голяма. И съвсем не страшна – само смъртно уморена.
„Здрасти“ – тихо каза Гергана. – „Как си?“
Кучката отвори очи. Погледна момичето. И в този поглед имаше толкова изненада, сякаш си мислеше, че хората са забравили как се говори с животни.
„Донесох ти наденичка. Искаш ли?“
Гергана протегна ръка с храната. Кучката подуши, но не яде. Само облиза пръстите на момичето – езикът беше горещ.
„Ти си болна, нали?“ – Гергана внимателно погали рижавата глава. – „А всички те се страхуват. Мислят, че си зла. Но ти не си зла.“
И тогава кучката направи нещо удивително. Сложи главата си върху коленете на Гергана. Тежката, голяма глава. И затвори очи.
„Гергана! Гергана, махни се веднага!“
Майка ѝ тичаше през двора, размахвайки ръце. Косата ѝ беше мокра, халатът разкопчан – явно беше изскочила направо от банята.
„Ти полудя ли? Тя може да те ухапе!“
„Мамо, тя не хапе. Виж – болна е.“
Искра спря на три крачки. Гледаше дъщеря си, която седи до огромната кучка и я гали по главата. А кучката лежи съвсем спокойно.
„Мамо, помниш ли както разказваше за татко? Че като малък донасял вкъщи всички бездомни котки?“
Искра си спомни. Свекър ѝ разказваше – Симеон такъв бил. Добросърдечен до крайност.
„И ти каза, че най-лошото е да минеш покрай чужда болка.“
Кога го беше казала? А, да. След погребението. Когато Гергана питаше защо татко ходел в болница при непознати старци. Четеше им книжки.
„Мамо, да не минаваме покрай нея?“
Искра гледаше дъщеря си. И изведнъж видя в нея Симеон. Онзи хлапак, който донасяше котки вкъщи. Който никога не можеше да подмине чуждата беда.
„Стани бавно“ – каза тя. – „Само внимателно.“
Но кучката сякаш разбра. Сама вдигна глава, освободи момичето. Погледна Искра с такъв поглед… Сякаш казваше: „Нищо лошо няма да ѝ сторя. Честна дума.“
„Тя не яде“ – каза Гергана. – „Сигурно е много болна.“
Искра се приближи. Клекна до нея. Кучката не заръмжа, не оголи зъби. Само гледаше с умни, тъжни очи.
„Лапичката ли те боли?“ – попита Искра и сама се учуди, че говори на пса като на дете.
Кучката сякаш кимна.
„Добре“ – въздъхна майката. – „Да звъним.“
Доктор Петров пристигна след половин час.
„Счупване. Старо, неправилно сраснало се. Но поправимо“ – каза той, преглеждайки лапата. – „Кучката е породиста – овчарка. Изглежда се е изгубила.“
„А какво ще стане с нея?“ – попита Гергана.
„Ами ако никой не я вземе…“
„Ние ще я вземем.“
Искра погледна дъщеря си. После кучката. После червения шал на лапата ѝ.
Кога малкото ѝ момиче стана толкова възрастно?
Месец по-късно.
Рекс (така я кръсти Гергана) спеше на чердже до леглото на момичето. Лапата беше заздравяла. Козината лъщеше.
„Мамо“ – каза Гергана преди сън. – „Защо всички се страхуваха от нея? Тя е толкова добра.“
Искра галеше дъщеря си по косата. „Знаеш ли… Понякога хората се страхуват да проявят доброта. Ами ако не разберат? Ами ако осъдят?“
„Глупаво.“
„Да. Глупаво е.“
След обяд Искра стоеше и гледаше през прозореца.
Долу в двора Гергана играеше с Рекс. Кучката внимателно, нежно разтърсваше момичето. А то се смееше.
Онзи ден дъщеря ѝ я научи да не се страхува.
Да не се страхува от доброта.
Да не се страхува да протегне ръка към онзи, който има нужда.
А в двора звънеше смях.
И лай на голямо, добро куче, което най-сетне беше намерило дом.
