— Вече обиколих всички, — съобщи Тамара Иванова с тон, сякаш беше направила на Яна подарък за цял живот. — Ще дойдат четиридесет души. Ами, може и малко повече — Стоян още обеща да доведе колеги. Така че, дъще, готви се.
Яна стоеше насред кухнята и гледаше свекърва си. Просто гледаше. Мълчеше.
Тамара Иванова вече развиваше шала си, настаняваше се на табуретката, сякаш беше дошла не за пет минути, а завинаги. Беше с бордово яке с пъпчици и бежови панталони със следи от нещо явно отдавнашно. Косата — начесана, лакът, изглежда, още от социалистическите запаси. И такова лице — открито, доброжелателно, леко уморено от собствената си доброта.
Майстор на преструвките. Висш пилотаж.
— Тамара Иванова, — произнесе Яна спокойно, — Вие със Стоян обсъдихте ли това?
— Ами защо да го дразня излишно? Той е на работа, уморява се. Аз съм майка, аз ще организирам всичко.
Тя организира. Яна мислено оцени този израз. Организира — значи ще позвъни на четиридесет души, ще им обещае трапеза, а после ще си замине вкъщи да гледа сериали, докато Яна стои до печката три денонощия.
— И кога е юбилеят? — уточни Яна, макар че отлично знаеше.
— След две седмици. Стоян навършва четиридесет! Това не е просто рожден ден, това е събитие! — Тамара Иванова разпери ръце. — Вече измислих и менюто. Пача, шопска салата, пиле на фурна — четири броя ще стигнат, не, по-добре пет, — разфасовки, разбира се, салати три-четири вида…
— Кой ще готви? — прекъсна Яна.
Свекървата я погледна с такъв вид, сякаш въпросът беше странен.
— Ами кой. Ти си домакинята.
Яна излезе в коридора. Извади телефона, написа на мъжа си: „Обади се, като се освободиш. Спешно”.
Стоян се обади след час. Яна дотогава вече беше успяла да пресметне: петдесет души, ако „Стоян още обеща да доведе колеги” — това е най-оптимистичният вариант. Храни, наем на посуда, алкохол, салфетки, покривки. Тя пресметна сумата и усети нещо като спортен хъс.
— Мама се обади, — каза Стоян в слушалката. Дори не попита какво се е случило. Вече знаеше.
— Четиридесет души, Стояне.
— Ами, това е юбилей…
— Четиридесет души. Тя ги покани без мое знание. Списъкът с менюто също го състави тя. Да варя и да плащам, правилно ли разбирам, трябва аз?
Пауза.
— Яне, недей така. Това е за мен…
— Знам, за теб. Затова ти казвам. Да се срещнем вечерта и да поговорим нормално.
Стоян се прибра в началото на осмия. Яна дотогава вече беше сготвила вечеря — бърза, без излишества: паста със сос, салата. Сложи на двама. Постави бутилка вода. Нищо излишно.
— Слушай, мама иска най-доброто, — започна той, без да свали якето.
— Стояне. Седни.
Той седна. Нещо в гласа ѝ беше такова, че той седна веднага, без възражения. Това не беше писък, нито сълзи — просто тон на човек, който вече е решил всичко.
— Не съм против празника. Аз съм за празника. Но искам да разбера: кой плаща?
— Ами… — той се поколеба. — Ще се съберем с мама…
— Колко е готова да вложи тя?
Отново пауза. Яна му наля вода.
— Не знам, — призна той най-накрая.
— Аз знам. Ще ми се обади утре и ще каже, че пенсията ѝ е малка, че и без това се старае, че вече е направила толкова за нашето семейство. И ще попита дали не мога да „поема храните”, защото на нея ѝ е неудобно да иска.
Стоян гледаше в чинията.
— Не е за първи път, — тихо каза Яна. — Помниш ли Нова година? Помниш ли Осми март, когато покани осемнадесет души, а аз три дни стоях в кухнята?
— Тогава ти сама…
— Тогава не можех да откажа, защото ти ме гледаше така. — Тя кимна към спуснатата му глава. — И ми беше жал да те разочаровам.
Вечерята мина в мълчание. Не в зло — просто всеки мислеше за своето.
На следващия ден Тамара Иванова наистина се обади. Сутринта, в девет и половина, докато Яна беше на път — работеше в малка счетоводна фирма в центъра на София, стигаше за около двайсет минути с метрото.
— Янице, — започна свекървата с глас, пълен с мед и упрек едновременно. — Мислих за храните. Разбираш, пенсията ми е малка… Аз бих поела тортата. Е, и ще помогна, разбира се. Ще бъда наблизо, ще командвам. — И добави с лекота: — Ти си толкова голяма майсторка, всичко ти се удава толкова добре.
Яна гледаше прозорците на вагона, които се редуваха.
— Тамара Иванова, ще ви се обадя по-късно. В момента съм в метрото.
— Разбира се, разбира се, — съгласи се тя. — Само не отлагай, трябва да съставя списък. Вече съм огледала магазините, къде е по-евтино…
Яна прибра телефона. До нея стоеше мъж със слушалки, отсреща — момиче четеше нещо на екрана. Обикновена сутрин, обикновен вагон. А в главата на Яна вече се оформяше план.
Не план за скандал. Не план за сълзи и ултиматуми. Друго.
Тя слезе на своята станция, влезе в кафенето на ъгъла, взе американо, седна до прозореца. Извади бележник — истински, хартиен, водеше го от около три години — и започна да пише цифри.
Четиридесет души. Минимална трапеза за толкова хора — не по-малко от петдесет хиляди лева. По-скоро шейсет, ако с алкохол. Тортата, която Тамара Иванова ще поеме, струва най-много три хиляди. И така, сметката е ясна.
Яна затвори бележника. Допи кафето.
Не. Този път — не.
Но нямаше да устройва скандал. Щеше да направи нещо по-интересно.
В обедната почивка Яна се обади на приятелката си.
Вика работеше в event-агенция — не голяма, но с репутация. Организираше корпоративи, юбилеи, сватби. Знаеше цените на всичко и умееше да брои чуждите пари с хирургическа точност.
— Значи четиридесет души, — повтори Вика, след като изслуша. — И свекървата поема тортата.
— Тортата, — потвърди Яна.
— Тържествено.
— Много.
Вика помълча секунда, после се засмя — тихо, делово.
— Слушай, имам идея. Искаш ли да направиш нещо красиво? Не скандал, не сълзи, а точно красиво?
— Точно това искам.
— Тогава записвай.
Вечерта Яна се срещна с мъжа си не вкъщи, а в кафене — сама предложи, нарочно. Неутрална територия, оживено място, никакви кухненски интонации и уморени дивани.
Стоян дойде малко по-рано, зае маса до прозореца, вече си беше взел кафе. Изглеждаше леко виновен — такъв беше, когато разбереше, че ситуацията е излязла извън границите, където може да се мълчи.
— Мислих, — започна той, щом Яна седна. — Може би да наемем зала? Някой ресторант? Тогава няма да се готви вкъщи…
— Добра мисъл, — каза Яна. — Колко си готов да вложиш?
Той посочи сума. Яна кимна — цифрата беше реална, не смешна.
— Отлично. Тогава ето какво. Аз се заемам с организацията. Изцяло. Намирам зала, договарям се с кухнята, контролирам всичко. Но тогава това е моя територия — аз решавам как и какво. Без корекции от Тамара Иванова.
Стоян се изкиска.
— Мама ще иска да участва…
— Стояне. — Яна го погледна спокойно. — Или тя организира сама и плаща сама. Или организирам аз. Трети вариант няма. Избирай.
Това беше онзи рядък момент, когато той не позвъни на майка си точно на масата. Просто кимна.
— Добре. Ти се заемаш.
Тамара Иванова научи за това още на следващия ден. Яна се обади сама — нарочно, за да няма неясноти.
— Решихме със Стоян да наемем зала. Вече водя преговори. Така че списъкът с ястия, който съставихте, няма да ни трябва — там си имат собствена кухня.
Паузата беше красноречива.
— Как така — да наемете зала? — произнесе свекървата бавно. — Това са пари…
— Стоян е наясно.
— Но аз вече казах на хората, че ще бъде домашно…
— Ще им бъде по-интересно в ресторанта, — меко каза Яна. — Не се притеснявайте, всичко ще бъде наред.
Тамара Иванова замълча. Яна почти чуваше как тя премисля варианти — да възрази, да натисне, да се оплаче на сина си. Но нямаше за какво да се заяде: решението беше взето, парите бяха одобрени от мъжа, скандалът беше безпочвен.
— Е… щом сте решили, — произнесе свекървата най-накрая с тон на човек, когото са предали.
— Тортата можете да поемете, както бяхте планирали, — добави Яна. — Ще бъде много мило.
Яна намери залата чрез Вика — малка банкетна зала на две спирки от вкъщи, уютна, без патос, но с добра кухня и адекватен администратор. Срещнаха се там в сряда вечерта, тримата — Яна, Вика и управителят на име Иван, пълен мъж около четиридесет и пет с бележник и навик всичко да записва на ръка.
— За колко души да смятаме? — попита той.
— Официално четиридесет. Реално, вероятно четиридесет и пет, — отговори Яна.
— Менюто фиксирано или по избор?
— Фиксирано. Три предястия, две салати, разфасовки, основно — нека спрем на месо и риба. Алкохол частично ваш, частично наш.
— Торта?
Яна се усмихна леко.
— Тортата ще донесат гостите.
Иван записа, кимна. Вика до нея прелистваше менюто с такъв вид, сякаш оценяваше позиции за собствен празник. После вдигна очи:
— Яне, мислила ли си за фотограф?
— Мислила съм. Още не съм решила.
— Имам един. Евтиничък, но снима добре. Най-важното — той е невидим. Ходи, щрака, никой не позира.
— Точно това искам.
Яна се прибра около девет. Стоян вече беше вкъщи, гледаше нещо по телевизора, разсеяно. Като я видя, намали звука.
— Е, как?
— Всичко е наред. Залата е хубава, менюто съгласувах, задатъка внесох.
— Мама се обади, — каза той. Осторожно, сякаш проверяваше дали ще избухне или не.
— И какво?
— Казва, че иска да помогне с украсата. Балончета, гирлянди…
Яна остави чантата си, свали сакото.
— Стояне, кажи на мама, че залата вече е украсена по договор. Включено е в цената.
— Тя ще се разстрои.
— Разстройва се, когато не може да командва. Това са различни неща.
Той помълча. После тихо попита:
— Ядосана ли си на нея?
Яна помисли секунда. Честно.
— Не. Просто спрях да правя неща, които не ми харесват, и да чакам някой да ги оцени. — Тя отиде в кухнята, наля си вода. — Ела да вечеряш, ще разгрея.
Стоян я гледаше след нея с изражение на човек, който не разбира напълно какво става, но усеща — нещо се е променило. Не шумно. Не със скандал.
Просто се променило.
А Тамара Иванова се обади отново в десет и половина — късно, почти неприлично късно, което само по себе си беше сигнал: нервите ѝ са на изчерпване.
Яна погледна екрана. Отказа.
До юбилея оставаха десет дни.
Тамара Иванова дойде в залата час преди началото.
Никой не я беше канил — тя просто дойде. С нова рокля, бордово-лилава, с брошка във вид на камея, с прическа, която явно бяха правили в ресторанта. И с такова лице, сякаш идваше да приеме работата.
Яна я видя от входа. Спокойно се приближи.
— Тамара Иванова, вие сте рано. Гостите са след час.
— Исках да помогна, — каза свекървата, оглеждайки залата. Погледът ѝ беше впит, оценяващ. Търсеше за какво да се заяде — и не намираше.
Залата наистина беше добра. Дълги маси, покрити с ленени покривки цвят на топено мляко, в центъра — живи цветя, прости, без претенции, бели и зелени. Светлината топла, музиката тиха, до бара вече стоеше млад мъж в черно, избърсваше чаши. Всичко спокойно, всичко на място.
— Тук е хубаво, — произнесе Тамара Иванова, и това явно ѝ костваше усилие.
— Благодаря. — Яна се усмихна. — Тортата докарахте ли?
— Да, оставих я в кухнята. — Свекървата се поколеба. — Взех три килограма, с мастика, пише „На Стоян 40″…
— Отлично.
Тамара Иванова още потъпка, без да знае за какво да се хване — а нямаше за какво. Всичко вече беше направено. Без нея.
Гостите започнаха да идват в седем. Стоян стоеше на входа, ръкуваше се, прегръщаше, приемаше пликове с вид на рожденик, който неочаквано е доволен. Той изобщо онази вечер изглеждаше леко изненадан — като човек, който е очаквал суетене, скандал, миризма на готвене от три денонощия, а получи нормален празник.
Яна се държеше малко встрани. Поговори с Вика, размени няколко думи с администратора, увери се, че основното ще излезе навреме. Всичко вървеше гладко.
Тамара Иванова дотогава вече беше намерила занимание — седеше в центъра на масата, говореше високо нещо на жени на нейната възраст, жестикулираше. От време на време хвърляше погледи към Яна — то да проверява, то да чака нещо.
Какво точно — стана ясно около основното ястие.
Свекървата стана с чаша.
— Искам да кажа тост, — обяви тя. — Като майка. — Гласът ѝ беше поставен, уверен, свикнал да заема пространство. — Стояне, ти си моят живот. Всичко, което имаш, е благодарение на мен. Аз те отгледах, аз вярвах в теб, аз винаги бях до теб. — Тя направи пауза, обведе с поглед масата. — И този празник — той също е от мен. Аз събрах всички вас тук днес.
Яна държеше чашата си равно. Не я стискаше, не я поставяше рязко. Просто я държеше.
Вика, седнала през две места, леко повдигна вежда — мълчаливо попита с поглед: ще реагираме ли?
Яна кимна едва забележимо.
Вика стана.
— Мога ли и аз да кажа няколко думи? — произнесе тя леко, с усмивка. — Аз съм Вика, приятелка на Яна. Отдавна сме приятелки, много съм виждала. — Тя се обърна към Стоян. — Стояне, честит юбилей. Ти си щастлив човек — имаш жена, която за две седмици организира всичко това от нулата. Намери залата, съгласува менюто, плати всичко, контролира всичко. Четиридесет души седят на красива трапеза и ядат основно, излязло минута в минута — това е нейна работа. — Вика се усмихна още по-широко. — Цени.
За масата запляскаха. Някой извика „правилно”. Стоян погледна Яна — и в погледа му имаше нещо, което тя отдавна не беше виждала. Не вина, не смущение. Нещо истинско.
Тамара Иванова седеше със замръзнала усмивка.
Тортата изнесоха в девет и половина. Три килограма, мастика, „На Стоян 40″ — с розови букви, малко кривовато. Свекървата стана, оправи брошката, приготви се.
Но администраторът Иван, опитен човек, вече държеше микрофона и обяви:
— А сега — торта от любимата съпруга на рожденика!
Тамара Иванова отвори уста.
И я затвори.
Защото залата вече аплодираше, Стоян вече гледаше Яна, някой вече викаше „горчиво”, и моментът беше изпуснат — безвъзвратно, красиво, без нито една груба дума.
Яна загаси свещите заедно с мъжа си. Фотографът щракна — онзи, невидимият, на Вика — и улови кадър: тя се смее, Стоян я гледа, свещите угасват.
Хубав кадър.
Разотидоха се около единайсет. Гостите благодариха, прегръщаха се, казваха „отдавна не ни е било толкова добре”. Тамара Иванова се сбогува сухо, извини се с кръвното, замина една от първите.
Стоян изпрати последните гости и се върна в залата, където Яна разговаряше с Иван, подписваше финалните документи.
— Всичко ли е? — попита той.
— Всичко, — каза тя.
Излязоха навън. Беше топло, тихо, редки коли. Стоян вървеше до нея и мълчеше — но това беше друго мълчание, не онова познато, уклончиво.
— Яне, — произнесе той най-накрая. — Прости ми.
Тя не отговори веднага. Стигнаха до ъгъла, спряха на светофара.
— За какво точно? — попита тя, не строго. Просто искаше той сам да каже.
— За това, че винаги те оставях сама. С нея. С всичко това. — Той помълча. — Виждах. Просто се правех, че не виждам.
Светофарът светна. Преминаха.
— Знаеш ли какво ме задържа този път от скандал? — каза Яна.
— Какво?
— Разбрах: скандалът е за нея. Тя в скандалите е като риба във вода, умее, там печели. А когато всичко е спокойно, всичко е красиво, и тя просто няма за какво да се заяде — това за нея е наистина неприятно.
Стоян се усмихна тихо.
— Цяла вечер търсеше за какво да се заяде.
— Знам. Видях.
Стигнаха до колата. Стоян ѝ отвори вратата — толкова прост жест, който отдавна не беше правил, а може би никога и не беше, Яна вече не помнеше.
— И какво сега? — попита той.
— Сега, — каза тя, сядайки, — ти говориш с майка си сам. Не аз. Ти. Това е твоята майка, Стояне. Аз съм ѝ снаха, не дъщеря. Време е всички да го запомнят.
Той седна зад волана. Помълча.
— Съгласен съм.
Яна погледна през прозореца. Градът плуваше покрай нея — светлини, силуети, нечий живот зад стъклата. Тя не чувстваше нито триумф, нито гняв. Просто умора и нещо тихо, подобно на облекчение.
Празникът беше сполучил. Това беше важното.
Останалото — вече по нейни условия.
Тамара Иванова се обади след три дни.
Не на Яна — на Стоян. Яна чу гласа му от съседната стая: равен, без обичайното угодничество. Той не тичаше с телефона в кухнята, не снишаваше глас. Просто говореше.
— Мамо, чувам. Но това беше нейно решение и беше правилно… Не, не смятам, че ти… Мамо, почакай. Ще ти кажа веднъж: Яна направи хубав празник. Ако нещо не ти харесва — да поговорим, но не сега.
И затвори.
Яна стоеше на вратата и го гледаше. Той усети погледа ѝ, обърна се.
— Какво? — попита леко неловко.
— Нищо, — каза тя. — Ще пиеш ли чай?
Снимките дойдоха от фотографа на следващата седмица. Яна ги прелистваше вечерта, сама, докато Стоян беше под душа.
Хубави снимки. Живи. Гостите се смеят, някой вдига чаши, някой посяга за хляб. Стоян на един кадър гледа встрани и се усмихва на нещо свое.
И онзи кадър със свещите — тя и той, огънят угасва, тя се смее.
Яна се спря на него по-дълго от останалите.
Остави телефона на масата. Взе бележника — онзи, хартиения — и написа вътре един ред, просто така, за себе си:
Четиридесет души. Справих се.
Затвори. Прибра го в чекмеджето.
Навън беше тиха юлска вечер. Някъде долу хлопна врата на входа, мина кола. Обикновен ден, каквито ще има още много.
Но този щеше да го запомни.
