Цял живот Светлин мечтаеше за син. Дори име беше избрал – Тихомир. Но както се случва, в семейството растяха три дъщери…
Съпругата му Елена не падаше духом:
— Ама виж какви красавици имаме! — повтаряше тя.
Светлин се усмихваше и кимваше. Разбира се, обожаваше умните си момичета. Но понякога го сърбеше лека завист, като гледаше съседа да рита топка със синовете си.
— Стига бе, Светльо! Твоята Росица ходи на карате. Бие се по-добре от всяко момче! — казваше му приятел.
Светлин се смееше. Росица на десет години наистина беше боец. Сестрите ѝ – седемгодишните близначки Цветелина и Калина – също бяха палави.
Но мечтата за син не го напускаше…
Дъщерите му също имаха мечта – домашен любимец.
— Абе, не. Няма да издържа у дома вечно лаещо същество, — отмяташе Светлин молбите на момичетата за куче.
— Котката ще съсипе тапетите. Хамстерите миришат. Папагалът е прекалено шумен, — отхвърляше той всички предложения.
Момичетата се мръщяха и се обиждаха.
— Ами у Ива и Яна две кучета живеят! И нищо! — възмущаваше се тихо Росица, но бащата беше непреклонен.
— Нещо ще измислим, — утешаваше ги Цветелина, която не се предаваше лесно.
Наближаваше рожденият ден на Светлин. Момичетата седяхa в стаята на Росица и спореха какво да подарят на татко.
— Термос? Комплект за бръснене?
— Ама не бе! Всичко е прекалено банално!
— Тогава сама си мисли, като си толкова умна! А ние ще нарисуваме картичка! Останаха два дни до празника!
— Детска градина, група за най-малки! Подаръкът трябва да е изненадващ и запомнящ се! Така казва мама.
Обсъждането продължи половин час и заплашваше да прерасне в бой, когато изведнъж телефонът иззвъня:
— Росице, изнесохте ли боклука? — попита майка им.
— Разбира се… не сме забравили. Всичко е наред. А ти вече ли се прибираш? — излъга Росица без да мигне. И като се увери, че мама няма да дойде скоро, бързо се стегна.
— Идваме с теб! — подкрепиха я близначките.
— Ами с един чувал боклук и трите ли ще ходим? — смръщи вежди Росица.
Но след няколко минути цялата компания излезе от входа.
— Чувате ли? Там, при контейнерите, — прошепна Калина.
Момичетата замряха и кимнаха. Като се приближиха, разбраха, че от контейнерите се чува жално мяукане.
— Ама не може да са пъхнали котка в контейнера? — неуверено каза Росица.
Цветелина само сви рамене и започна енергично да изхвърля чувалите.
Сестрите, намръщени, ѝ помогнаха. Сякаш усетило, че спасението е близо, котето изпищя отчаяно.
— Дано не скочи върху нас. И защо още не е излязло? Заседнало ли е? — сумтеше Росица, надвесена над контейнера.
От другата страна енергично ровеха Цветелина и Калина.
След няколко минути отговорът дойде:
— Тия възрастни напълно са полудели. Трябвало да се сетят – котка в чувал и да я изхвърлят! — възмущаваше се Росица, докато развързваше шумолящото найлонче, в което седеше уплашена червена котка.
— Красива и гальовна! Как са могли да я изхвърлят? — въздъхна Калина.
Котката веднага се покатери в ръцете на момичето и се сгуши, треперейки от страх.
— Какво сте направили, малки разбойнички? Целият боклук по улицата разпиляхте! Абе да се оплача на родителите ви. Айде, развличате се, докато няма мама и татко! — крещеше през целия двор баба Валя.
Спорът с гневната жена беше безполезен. Тя се приближаваше бързо, въпреки възрастта си.
— Бягаме! — заповяда Росица.
И сестрите хукнаха към входа. След тях отекваха гневните викове на баба Валя.
— Уф, май се размина, — издиша Цветелина, като затвори вратата.
— Ще се оплаче. Ще видите. Помните ли как счупихме прозореца във входа? Тя веднага се появи и на татко същата вечер каза, — изсумтя Росица, спомняйки си техните номера.
Светлин междувременно се прибираше от работа. Настроението беше отлично. Предстоеше уикенд и рожденият му ден. От детство обичаше този празник и се радваше да го прекара в семейството.
Изведнъж до него се появи стара циганка:
— Неочакван подарък те чака, драги! Ще се радваш, ще се смееш! — каза бързо тя, докосна ръката му и веднага си тръгна.
„Странни гадателки се появиха. Преди искаха да им дадеш нещо за късмет“, — усмихна се Светлин и без да придава значение, забърза към вкъщи…
У дома междувременно кипеше оживено обсъждане:
— А мама какво ще дава? Разбрахте ли? — попита Росица сестрите си, но те само свиха рамене.
— Попитах, но мама каза, че е изненада. Ще разберем, когато дойде времето, — отговори Цветелина.
И това беше странно. Мама обикновено винаги се готвеше за празника на татко заедно с тях.
— Видях я как слага нещо в плик за подарък. Може би ваучер за почивка? Помните ли, те мечтаеха за съвместна почивка? — замислено каза Калина.
— Възможно е. Но нашата изненада също ще е добра. И ще се запомни дълго и ще е пълна неочакваност за татко, — захихика Росица.
— Най-важното е да не го открие преди време, — сложи пръст на устните си Цветелина.
Тогава позвъниха на вратата и момичетата хукнаха да отворят. На прага стояха родителите.
— Нещо сте твърде тихи днес. Хайде, веднага признавайте какво сте направили този път, — каза Елена, взирайки се в дъщерите.
Но сестрите увериха, че всичко е наред.
— Дори изнесохме боклука! — отрапортува Росица.
— И добре. А в банята защо е толкова мокро? — попита майка им, като се приближи до мивката.
Момичетата се спогледаха.
— Прости, мамо, исках да изпера една тениска. Изцапах я малко, — наведе очи Калина.
— Нито ден без приключения! — засмя се Светлин. Настроението му беше отлично.
Момичетата бързо се разотидоха по стаите и без много молби си легнаха.
— Расте отборът… Виж какви послушни са днес. Явно ми готвят изненада, — усмихна се Светлин, целувайки жена си.
— По-скоро прилича на затишие преди буря, — каза Елена със съмнение. Твърде добре познаваше дъщерите си.
Те вече бяха заспали, когато от стаята на Росица се чу шум.
— Струва ми се, че някой мяука, — прошепна насън Светлин.
Когато влязоха в детската стая, Росица седеше заедно с Цветелина:
— Сънувах лош сън, но вече всичко е наред. Ще спя с Росица, може ли? — тихо каза момичето.
— Разбира се, миличка. Сигурна ли си, че нямаш нужда от помощ? — попита Елена.
Сестрите кимнаха и остатъкът от нощта мина спокойно…
В навечерието на рождения си ден Светлин спеше лошо. Сънуваха му се кошмари за червенокоса циганка. Тя мяукаше и го гледаше с яркозелени очи.
Накрая мъжът отвори очи и замръзна. Точно на гърдите му седеше червено чудовище и го гледаше втренчено!
— Мяу, — поздрави чудовището Светлин.
— Аааа, — изтръгна се от мъжа.
Елена веднага се стресна, опитвайки се да разбере какво става.
— Какво? Какво е това? — най-сетне заекна той, взирайки се в червената котка, която вече се опитваше да се настани в краката му.
Елена гледаше с недоумение.
— Ой, татко! Ти вече видя изненадата ни! — като се мъчеше да говори колкото може по-бодро, в стаята влезе Росица.
След нея дойдоха близначките:
— Честит рожден ден, татенце! Решихме да ти направим запомнящ се подарък. Запознай се с Пузик. Той е много добър, спокоен и възпитан котарак.
Между другото, той вече втори ден живее при нас и вие дори не го забелязахте. Всички дивани са цели и тапетите също, — надпреварваха се да говорят Калина и Цветелина.
Елена се засмя, гледайки как Светлин отваря уста.
— Ти, важното, не се притеснявай, татко. Мама сега ще ти подари ваучер за почивка и ще си починете прекрасно далеч от нас. А ние ще се справим сами, — избърбори Росица.
— Каква почивка? Чакайте, момичета, — Елена с удивление погледна към дъщерите.
— Но не е ли подаръкът ти в плика почивка? Сама го видях, — притече на помощ сестра си Калина.
Елена нервно се засмя.
— Изглежда в тази къща нищо не може да се скрие, — каза тя накрая.
— Но какво да правя сега с този звяр? — объркано попита Светлин, гледайки как котката тихо мърка в краката му.
— Разбираш ли, татко, това стана случайно. Излязохме на двора и намерихме котето в чувал… в контейнера. А после се появи баба Валя. Тя така крещеше. Е, ти сам знаеш как умее… — започна Росица.
— Изплашихме се и хукнахме с всички сили към вкъщи, — авторитетно добави Цветелина.
— Всичко стана от само себе си и котето се оказа у нас. Но да го изхвърлим пак на боклука? Ние дори го измихме и го подредихме. Много е спокойно и търпеливо, — със сълзи на очи каза Калина.
Светлин въздъхна. В главата му изведнъж изплуваха думите на циганката за неочаквания подарък.
— Ами да… Подаръкът излезе на място, — тихо каза той, разглеждайки цялата честна компания.
— Мили, може би момичетата са прави. Котето наистина е жалко. Колко ли е страдало. А на вид е много спокойно и гальовно, — притече на помощ дъщерите майката.
Светлин въздъхна, обмисляйки ситуацията.
— То и мишки ще ни лови. Сигурна съм! — извади железния аргумент Цветелина.
— Но ние никога не сме имали мишки, — тъжно оглеждайки се, каза Светлин.
— Всякакви неща могат да се случат, скоро чух някакво шумолене зад стената, — подкрепи сестра си Калина.
— Добре, разбойнички. Ще видим как ще се държите занапред. И, разбира се, на поведението на Пузик също ще гледаме, — засмя се Светлин.
— А защо Пузик? — реши да попита Елена.
— Да чуеш как смешно мърка, когато го галиш по коремчето, — усмихнаха се момичетата.
— А все пак, какво беше подаръкът в плика? — реши да уточни Калина.
Елена се притесни леко. После донесе на мъжа си малка кутия, в която имаше плик.
— Не може да бъде! — развълнувано каза мъжът, разглеждайки съдържанието на плика.
Той не можеше да сдържи сълзите…
*****
— Разбира се, братче е прекрасно. Но според мен нашият Пузик също направи на татко незабравимо впечатление, — шепнеше вечерта Калина на сестра си, легнала в леглото.
— Нашият Пузик е истински предател. Два дни спа с нас, а днес се премести при родителите, — намръщи се Цветелина.
— Абе стига. Той си е все пак татковата котка, — захихика Калина.
Светлин лежеше щастлив в леглото и се вслушваше в мъркането на Пузик.
— Какъв успокояващ звук. И защо не взехме котка по-рано? Не разбирам, — прошепна той, притискайки съпругата си.
— Наслаждавай се на тишината и спокойствието, скоро в тази къща няма да има време за сън, — засмя се Елена.
— Знаеш ли, дори не мога да повярвам, че ще имаме син! Благодаря ти, мила, това е най-добрият подарък! — усмихна се Светлин и затвори очи от щастие.
