— Майката ще дойде тази вечер. Завинаги. Вече се разбрах.
Неда вдигна глава от лаптопа. Не разбра веднага какво каза. Препита го с поглед — просто погледна мъжа си, който стоеше на вратата на кухнята и гледаше телефона, сякаш току-що съобщи нещо незначително. Че хлябът свършил. Че има задръстване на „Цариградско“.
— Какво значи „завинаги“?
— Точно това. — Той най-накрая прибра телефона в джоба. — Болят я ставите, трудно ѝ е сама. Ще я вземем при нас.
Неда затвори лаптопа. Бавно, предпазливо — както затварят крехко нещо, за да не го счупят. Тя работеше като финансов анализатор от вкъщи, а кухненската маса беше нейното работно място от девет сутринта. Сега беше шест и половина вечерта.
— Бояне. Не сме обсъждали това.
— А какво има да се обсъжда? — Той сви рамене — онзи жест, който тя отдавна се бе научила да мрази. Лек, небрежен, сякаш думите ѝ тежаха по-малко от въздуха. — Тя ми е майка. Да я изоставя ли?
Неда стана. Отиде до прозореца, погледна в двора — там децата ритаха топка, кряскаха, падаха и пак скачаха. Обикновена вечер. Само че в гърдите ѝ нещо се свиваше и не пускаше.
— Имаме двустаен апартамент — каза тя равно. — Къде ще живее?
— В хола. Диванът там е хубав.
— Това ми е работният кабинет, Бояне.
— Ти работиш в кухнята. Каква е разликата?
Тя се обърна. Погледна го — този мъж, с когото беше живяла шест години. Той стоеше до хладилника, вече го беше отворил и гледаше вътре с делови вид, сякаш разговорът беше приключил. Решението взето, точката поставена, можем да вечеряме.
Ето така функционираше при тях с баба Славка. Майката решаваше — синът изпълняваше. Неда в тази схема беше декор. Удобен, функционален, лесно заменим.
Баба Славка се появи в осем вечерта с два куфара и голяма чанта, натъпкана с някакви тенджери. Неда не разбра защо да носи тенджери, като отива да живее при хора, които вече имат тенджери. Но си мълча.
— Ето ме и мен! — Свекървата влезе така, както влизат в собствен дом след дълго отсъствие. Огледа се, сви устни. — Боянчо, тук прах на рафта. Виждаш ли? Ей тук.
— Мамо, току-що влезе…
— Аз само казвам. — Тя свали палтото, метна го на закачалката така, че половината се свлече на пода, и тръгна да оглежда апартамента. Неда стоеше в коридора и гледаше как тази жена отваря вратата на спалнята, наднича в банята, пипа пердетата в хола.
— Диванът е твърд — съобщи баба Славка, без да гледа Неда. — Бояне, имате ли резервен матрак?
— Ще намерим, мамо.
— И студено е тук. Батерията грее ли зле?
— Нормално грее — каза Неда.
Свекървата я погледна — за първи път откакто прекрачи прага. Дълъг поглед, оценяващ, както на пазара гледат стока с изтекъл срок.
— Ами може на теб да ти е нормално. Аз мръзна.
Боян вече влачеше от килера някакво старо одеяло. Неда отиде в кухнята. Седна. Отвори лаптопа, затвори го. Пак го отвори. Цифрите на екрана не се подреждаха в никакъв смисъл.
От другата стая баба Славка разказваше на сина си, че комшийката Мара най-после продала вилата, и добре направила, и изобщо да се държиш за имот е глупост, ето тя, например, всичко дава с лекота. Неда си помисли, че свекървата не беше дала нищо с лекота в живота. Всяка своя услуга помнеше с години и я предявяваше с лихва.
Първата седмица приличаше на бавно наводнение. Първо водата пристигаше незабелязано — глезени, колене. Още можеше да се правиш, че нищо особено не се случва.
Баба Славка не работеше — тя беше на пенсия и много се гордееше с това. Цял ден прекарваше на дивана с телефона, гледаше някакви клипове на пълна сила, понякога звънеше на приятелките си и подробно, с израз, преразказваше чужди съдби. Съдовете след себе си не миеше. Трохите от масата не чистеше. Един ден Неда намери в мивката неизмит тиган, в който по миризмата беше пържено още вчера.
— Бабо Славке, може ли да миете след себе си?
— Уморена съм. Ставите. — отвърна тя, без да откъсва очи от телефона.
— Току-що половин час ходихте из магазина.
— Това е друго.
Вечерта Боян каза на Неда, че трябва да е по-мека. Майката е възрастна, болнава, трябва да влезе в положението. Неда влезе в положението — замълча. Но нещо вътре в нея отбеляза този момент. Запази го, както се запазва важен файл.
След три дни баба Славка премести мебелите в хола. Просто взе и премести креслото до прозореца, а масичката — до дивана. Неда разбра за това, когато дойде в хола за дневника си и откри, че всичко стои различно.
— Защо ги преместихте?
— Така е по-удобно. На мен ми трябва светлина за четене.
— Това е обща стая.
— Е, и какво? Не съм изхвърлила нищо. — Свекървата дори не се обърна. — Боян не възразява.
Боян, разбира се, не възразяваше. Боян никога не възразяваше, когато ставаше дума за майка му. Той беше израснал в семейство, където думата на баба Славка беше закон на природата — като гравитацията, като смяната на сезоните. Оспорването ѝ беше безсмислено.
Неда стоеше сред преместения хол и мислеше, че преди половин година те с Боян бяха ходили да гледат тристаен апартамент в нова сграда. На нея ѝ хареса — светъл, с голяма кухня, с изглед към парка. Боян каза, че е скъп, ще почакаме. Сега тя разбираше, че той още тогава е знаел. Просто не каза.
Това не беше спонтанна идея. Това беше план.
На десетия ден баба Славка намери в хладилника киселото мляко на Неда — скъпо, поръчано специално, без захар, с пробиотици, защото Неда следеше храненето си — и го изяде. Просто го взе и го изяде. А празната кутия върна обратно.
Неда отвори хладилника сутринта, видя празната кутия, затвори хладилника. Постоя секунда. Отново отвори — да не би да ѝ се е сторило. Не. Празна.
— Бабо Славке, изядохте ли киселото ми мляко?
— Кое кисело мляко? — Свекървата гледаше невинно, почти учудено. Това го умееше — да направи лице на човек, който е обвинен несправедливо.
— Бялото, в малкото бурканче. Стоеше на втория рафт.
— Мислех, че е общо.
— При нас няма нищо „общо“ без да се пита.
— О, какво пък толкова. — Баба Славка махна с ръка. — Кисело мляко. Голяма загуба.
Вечерта Боян отново каза, че Неда се заяжда за дреболии. Майка му не е направила нарочно. Трябва да свикнат да живеят заедно, това изисква време. Неда го погледна дълго и нищо не отговори.
Тя вече мислеше. Пресмяташе. Кроеше.
Следващите своеволия на свекървата не спряха.
Парфюмът стоеше на тоалетката от месец — френски, в тежка бутилка цвят кехлибар. Неда си го беше купила за рождения ден, дълго беше избирала, беше душила тестери в магазина, беше препрочитала описания. Това не беше просто парфюмерия — беше малка лична радост, каквито напоследък ставаха все по-малко.
Една сутрин бутилката я нямаше на тоалетката.
Неда я намери на пода в коридора. Или по-скоро това, което беше останало от нея — стъкла, кехлибарени локви по паркета, остра миризма, която пропит целия коридор и дълго не си отиваше.
Баба Славка седеше на дивана с телефона.
— Какво стана с парфюма ми?
— Падна. — Кратко, без интонация, както се отчита човек, на когото не му пука.
— Как се озова в коридора?
— Взех да го видя. Плъзгава се оказа бутилката, изплъзна се.
Неда клекна, събра стъклата във вестник. Ръцете ѝ бяха спокойни — сама се учуди на това спокойствие. Вътре нещо се свиваше и пулсираше, но отвън — нито едно излишно движение.
— Взехте нещата ми без разрешение.
— Взех да видя, не съм откраднала. — Баба Славка най-после вдигна очи от телефона, и в погледа ѝ беше онова изражение — леко раздразнение на човек, когото занимават с глупости. — Що за трагедия. Парфюм. Ще си купиш друг.
— С вашите пари ли?
Свекървата замълча. Отвърна се към телефона.
Вечерта Боян каза, че майка му не е направила нарочно, че трябва да прибира скъпоценните вещи по-далеч. Неда записа този разговор в същата вътрешна папка, която всеки ден ставаше все по-тежка.
Уредът за горещ въздух го беше купила преди две години — дълго чела ревюта, сравнявала модели, накрая взе хубав, немски, с таймер и няколко режима. Готвеше в него почти всеки ден: пилешки крилца, зеленчуци, риба. Боян казваше, че това е най-хубавият кухненски уред, който някога е купувала.
В петък Неда се върна от офиса — веднъж седмично ходеше на срещи — и откри в кухнята характерната миризма на изгоряла пластмаса. Уредът стоеше на масата с отворен капак. Вътре имаше нещо черно и неузнаваемо.
— Какво готвихте в него?
— Картофи. — Баба Славка стоеше до печката с независим вид. — Сложих и забравих. Случва се.
— Сложихте ли го на максимална температура?
— Не разбирам от тези ваши уреди. Вкъщи имам обикновена печка.
Неда взе уреда, занесе го в банята, огледа го. Серпентината беше изгоряла. Корпусът беше топен от едната страна. Не подлежеше на ремонт.
— Бабо Славке, този уред струваше осемдесет лева.
— И какво искаш от мен? Да ти платя ли? — В гласа на свекървата се появи нова жилка — не просто раздразнение, а нещо по-остро. Почти предизвикателство. — Пенсионерка съм. Болна. Нямам такива пари.
— Искам да не пипате нещата ми.
— Аз съм в семейството си! — Баба Славка повиши глас — за първи път толкова открито, и Неда усети, че ето го, истинското лице. Това, което свекървата дотогава спираше. — Боян ми е син! Това е негов апартамент!
— Това е наш апартамент. Съвместна собственост, ако ви интересува.
Баба Славка замълча. Отново това невинно изражение — обидена, неразбрана, уморена възрастна жена. Тя умееше да превключва мигновено, както сменят канала.
Боян, когато разбра, дълго обясняваше на Неда, че майка му искала да помогне, че не е свикнала с техника, че трябвало сама да прибере уреда по-далеч. Неда го слушаше, гледаше познатото лице и си мислеше: той наистина ли го мисли? Или просто казва по-лесното?
Така и не разбра. Вероятно беше едно и също.
Пердето в спалнята беше ленено, сиво-синьо, с дребен геометричен десен. Неда го беше поръчала специално — да пасва на стените, на завивката. Беше го окачила сама, равномерно, с халки, които се плъзгаха меко по корниза.
Тя откри разкъсването в събота сутринта — дълго, косо, от горния ръб почти до средата. Сякаш някой беше дръпнал рязко и силно.
Баба Славка закусваше в кухнята — яде донесените си сухари, пиеше чай, гледаше телефона. На въпроса за пердето не отговори веднага.
— Закачих се за корниза. Пердето се закачи.
— Защо изобщо бяхте в спалнята ни?
— Тъкмо минавах, надникнах. Какво, не може ли?
— Това е нашата спалня.
— О, какви тайни. — Баба Славка се отбърса със сухар. — Перде. Ще го зашиеш.
Неда излезе от кухнята. Влезе в спалнята, затвори вратата, седна на леглото. Погледна скъсаното перде, което висеше криво и пропускаше излишна светлина.
Три седмици. За три седмици — парфюма, уреда, пердето. И това беше само he това, което се забелязваше веднага. А колко дребно, невидимо — преместено, докоснато от чужди ръце без позволение?
Неда извади телефона, отвори бележки. Там вече имаше списък — започна го през втората седмица, сама не знаеше защо. Просто записваше. Дата, какво се случи, реакцията на Боян. Методично, като работен отчет.
Добави три нови реда.
После отвори друго приложение — търсачка. Набра: цена за наем на едностаен апартамент, квартал „Младост“. Погледна цифрите. Затвори. Пак отвори.
Зад вратата баба Славка пусна на пълна сила поредния видеоклип. Глас от телефона крещеше нещо радостно за намаления в някакъв магазин. Боян в хола се смееше на нещо заедно с майка си.
Неда седеше в спалнята със скъсаното перде и броеше. Не парите — макар и тях. Тя броеше дните. Броеше себе си.
И нещо вътре в нея, дълго мълчало, започваше да говори все по-ясно.
Всичко се случи в неделя.
Неда сутринта отиде до търговския център — трябваше ѝ ново перде за спалнята, и искаше да го купи сама, да избере спокойно, без чужди коментари. В търговския център беше светло и шумно, миришеше на кафе и свежи кифли от съседната пекарна. Тя ходеше между стелажите с платове, пипаше материята, гледаше цветовете.
Наблизо стоеше млада двойка — избираха заедно, спореха тихо, смееха се. Момичето казваше: „Тези, виж, те са идеални.“ Момчето се мръщеше, после се съгласяваше, и двамата пак се смееха.
Неда ги гледа по-дълго, отколкото трябваше. После взе нужния плат, отиде на касата.
В джоба ѝ вибрира телефонът. Боян.
— Кога се прибираш?
— След час. Защо?
— Мама иска да отидеш до магазина. Казва, че трябват любимите ѝ бонбони. Записвай името.
Неда спря насред пътеката. Наоколо ходеха хора, някой я бутна с количка, извини се. Тя не помръдна.
— Бояне — каза много спокойно. — Няма да го направя.
— Лер, ами тя сама не може, ставите…
— Бояне. Не.
Тя прибра телефона в чантата и отиде на касата. Плати, излезе навън. Постоя секунда, излагайки лице на слънцето. После извади телефона отново и отвори бележките.
Списъкът беше дълъг.
Вкъщи се върна около два и половина. В апартамента миришеше на нещо пържено — баба Славка стоеше до печката и разбъркваше нещо, говорейки високо по телефона с приятелка. На масата бяха разложени дъските за рязане на Неда — и трите, макар че за един тиган щяха да стигнат и една.
— Това са моите дъски — каза Неда, влизайки в кухнята.
— Аз ги ползвам — метна свекървата в слушалката, имайки предвид Неда, макар че говореше с приятелката. Там, от другата страна, някой се засмя.
Неда прибра пердето в спалнята. Върна се в кухнята, сложи чайника. Боян седеше в хола с лаптопа и се правеше, че работи, но по звуците личеше — гледаше футбол.
Баба Славка свърши разговора, обърна се към Неда.
— Ами сещам. Диванът в хола е малък. Трябва да се купи друг. Боян каза, че можете да си позволите.
— Боян каза.
— Ами да. В ИКЕА има хубави. Видях в телефона.
Неда погледна свекървата. Това лице — уверено, свикнало желанията му да се изпълняват. Тя си спомни парфюма на пода. Изгорелия уред. Скъсаното перде. Списъка в телефона.
— Бабо Славке — каза тя, — искам да разберете нещо. Няма да купувам диван.
— Защо пък?
— Защото не съм задължена.
Свекървата отвори уста, но Неда вече вървеше към хола.
— Бояне, трябва да поговорим.
Той затвори лаптопа — все пак футбол, позна — и я погледна с изражение на човек, който предварително е уморен от разговора.
— Неде, ако е за дивана…
— За всичко е. — Тя седна срещу него, скръсти ръце на коленете. — Искам честно да ми отговориш на един въпрос.
— Ами.
— Смяташ ли да промениш нещо?
Той мълчеше. Дълго — по-дълго, отколкото трябва за честен отговор. После каза:
— Майка ми е болна. Не мога да я изгоня.
— Не искам да я гониш. Искам да си ми съпруг, а не преди всичко неин син.
— Тя ми е майка, Неде. Разбираш ли какво значи това?
— А аз съм ти жена. Разбираш ли какво значи това?
Той отмести поглед. Пак отвори лаптопа.
Ето. Ето го отговорът.
Тя събираше вещите му методично, без бързане, както се прави нещо отдавна решено. Вземаше от гардероба — ризи, дънки, спортни якета — трупаше на леглото на купчинки. После извади от килера голям куфар, онзи, с който бяха ходили до Барселона преди три години. Отвори го, започна да нарежда.
Боян се появи на вратата на спалнята, видя и замръзна.
— Какво правиш?
— Събирам те.
— Как така?
— Направо. — Тя свали от закачалката сакото му, прегъна го грижливо. — Искаш да живееш с майка си — живей. Само не тук.
— Неде, сериозно ли?
— Абсолютно.
Той стоеше и гледаше как тя слага в куфара неговите неща. Тя не бързаше, не хвърляше — нареждаше равномерно, както умееше. В един момент той пристъпи напред, но тя го погледна така, че той спря.
— Това е нашият апартамент — каза накрая. — Аз няма да си тръгна.
— Тогава тя да си тръгне. Избирай.
От другата стая баба Славка пусна телевизора. Силно, както винаги. Някакво токшоу, в което всички крещяха един на друг и се прекъсваха.
Боян мълчеше.
Неда закопча куфара, остави го до стената. Взе от стола якето му, провеси го отгоре. После мина покрай него в коридора, обу обувките и отвори входната врата.
Широко. Докрай.
— Бояне — повика го от коридора. — Отворих вратата.
Той излезе от спалнята. Видя куфара в краката ѝ, отворената врата, лицето ѝ — спокойно, без сълзи, без трепет в гласа. Това, изглежда, го изплаши най-много.
От хола надникна баба Славка. Погледна куфара, отворената врата, Неда.
— Боянчо — каза тя с онази интонация, както говорят на деца: не слушай чуждите, ела при мен.
И той направи крачка. В нейната посока.
Неда наблюдаваше тази крачка — малка, почти незабележима. Но много обясняваща.
— Добре — каза тя тихо. — Тогава излизайте и двамата.
Боян се обърна — в очите му проблесна нещо, приличащо на страх или на прозрение, дошло твърде късно.
— Неде…
— Куфарът е в коридора. Останалото можеш да вземеш друг ден, когато ме няма. — Тя извади телефона, без да го гледа. — Ще ти се обадя за документите.
Баба Славка отвори уста — и я затвори. Нещо в гласа на Неда, в позата ѝ, в това как стоеше до отворената врата, не оставяше пространство за преговори. Свекървата умееше да усеща къде натискът работи и къде — не. Тук той не работеше.
Боян взе куфара. Бавно, като насън. Баба Славка облече палтото — мълчаливо, със стиснати устни, с вид на дълбоко оскърбен човек.
Излязоха.
Неда затвори вратата. Завъртя ключалката. Постоя секунда в тишината на коридора — истинска тишина, без телевизор, без чужди гласове, без мирис на чужда храна.
После отиде в кухнята, сложи чайника, отвори лаптопа.
Отвън живееше обикновен неделен град. Някъде крещяха деца, минаваха коли, някой се смееше на стълбището на съседния вход.
Неда си наля чай, обгърна чашата с две ръце и погледна през прозореца.
За първи път от месец ѝ беше спокойно.
Минаха три седмици.
Неда премести бюрото от хола обратно до прозореца — там, където беше преди всичко това. Закачи нови пердета в спалнята. Купи си парфюм — друг, по-светъл, с нотки на бял чай и кедър. Сложи го на тоалетката.
Боян ѝ писа веднъж — кратко, без главни букви, както пишат хора, на които им е неловко: „Можем ли да поговорим?“ Тя не отговори веднага. После написа: „Чрез адвокат.“ Повече той не писа.
Баба Славка звънна веднъж. Започна с обида, премина към оплаквания от ставите, после съобщи, че Неда е разрушила семейството и за това ще ѝ се отплати. Неда я слуша минута, после каза: „Бабо Славке, не ми звънете повече.“ И затвори.
Телефонът замлъкна.
Вечер тя работеше на бюрото си до прозореца — в тишина, с чаша чай, с музика на тихо. Понякога се задържаше до късно — не защото трябва, а защото ѝ се искаше. Защото това беше нейната вечер, нейното бюро, нейната тишина.
В петък колегата Иван написа в работния чат: „Има едно хубаво кафене на улица „Гурко“, ходиш ли?“ Тя помисли секунда и отговори: „Не. Но можем да опитаме.“ Срещнаха се в събота, седяха два часа, говориха за работа и за градове, за това къде биха искали да живеят. Нищо особено — и точно затова беше леко.
Вкъщи се върна привечер. Отвори вратата, влезе в апартамента, пусна лампата.
Всичко си стоеше на местата.
Нейните места.
Тя свали якето, закачи го на куката — дясната, защото на нея така ѝ е удобно, а не защото някой друг беше решил вместо нея. Отиде в кухнята, отвори хладилника. Там стоеше кисело мляко — бяло, в малко бурканче, на втория рафт.
Непипнато.
Неда го взе, отвори го, застана до прозореца. Отвън светлините на отсрещните блокове се запалваха, градът преминаваше във вечерен режим, тих и равномерен.
Тя изяде киселото мляко до дъно. Бавно, с наслада.
И се усмихна — просто така, без причина, или с всички причини наведнъж.
