Години по-късно, когато Петър си спомняше онзи ден, винаги се усмихваше. Беше първият учебен ден в столичното училище, а той стоеше на същото място, където преди пет минути беше оставил Боряна, и оглеждаше смаяно наоколо. Вътре в него с всяка секунда нарастваше неясна тревога. Нямаше я никъде…
Сред огромното множество деца не можеше да открие една-единствена. Своята дъщеря.
— Нищо не разбирам — мърмореше си под носа Петър. — Къде се дяна? Аз буквално за пет минути се отдалечих. — После забеляза госпожа Росица Стоянова, класната ръководителка на дъщеря му, която в момента подреждаше намръщените първокласници по ръст, и се затича към нея.
— Къде ми е детето?! Момиченце с бели панделки. Трябва да е с вас. А няма я.
Петър беше толкова развълнуван, че дори не забеляза как повиши глас.
Младата учителка потрепери и го погледна объркано.
— Извинете… Коя точно? Всичките ми деца сякаш са на място.
— Дъщеря ми. Боряна. Току-що беше тук, а сега я няма! Вписана е във вашия клас. Не ни ли помните?
— Съжалявам, имам двайсет и девет деца, а сме се виждали само няколко пъти.
— И какво от това?
— Още не съм запомнила всички деца и родителите им.
— И това оправдание ли е според вас?
— Слушайте, всеки родител лично доведе детето си. А вие… вие не го направихте. Едва сега дойдохте при мен. Разбирам, че има суматоха, но… кажете по-добре защо оставихте дъщеря си сама? Не виждате ли колко народ има днес? Тук дори възрастен може да се изгуби.
— Аз само за няколко минути изтичах до магазина за вода. Боряна поиска да пие. Върнах се — а тя я няма. Леле, вие сте учителка! Не трябваше ли да следите децата? Къде да я търся сега? Къде може да е отишла?
Госпожа Стоянова пое дълбоко въздух. Това беше първият ѝ работен ден, първият собствен клас, и всичко изглеждаше като кошмар.
— Успокойте се, господине. Как изглеждаше дъщеря ви?
— Казах вече: с големи бели панделки.
— Извинете, но в класа ми има петнайсет момичета и всички са с бели панделки. Имате ли други белези? Какво беше облечена например?
Петър замълча за миг. Толкова се беше объркал и изнервил, че дори не знаеше какво да добави. Сутринта помагаше на дъщеря си да върже същите тези панделки, оправяше якичката, тревожеше се да не изцапа белите чорапогащи, а сега изведнъж осъзна, че почти не може да я опише.
— Ами какви белези… Момиче на седем години, с кафяви очи и тъмна дълга коса.
— Вече по-добре. Може ли още нещо да си спомните?
— Ами… Има жълта раничка с патенца! Тя знаете ли, обича животните, затова избра точно такава раница. При другите деца няма такава. Боже, къде ли може да е пропаднала? — развълнувано мърмореше Петър, като продължаваше нервно да се оглежда.
— Не се тревожете, ще я търсим. И непременно ще я намерим. Едва ли е напуснала територията на училището. Значи вашата Боряна е някъде тук. Чакайте ме, ей сега се връщам.
Госпожа Стоянова изтича при учениците си, които тропаха с крака в очакване на училищното тържество, преброи ги отново и се вгледа особено внимателно в момичетата. Но сред момичетата с красиви бели панделки Боряна я нямаше, и никой от тях не беше виждал момиченце с жълта раничка с патенца.
Помоли колежката си — класна ръководителка на паралелния клас — да нагледа нейните ученици, и бързо се върна при Петър.
— Никой от съучениците не е виждал Боряна — каза тя. — Вътре в училището не е могла да влезе. Значи дъщеря ви трябва да е на територията. Предлагам да я потърсим заедно.
— Може би да съобщим в полицията?
— Мисля, че няма нужда. Непременно ще я намерим — каза госпожа Стоянова, като се стараеше гласът ѝ да звучи спокойно и уверено. Макар че, разбира се, и тя се притесняваше за момичето.
И така, бащата и учителката тръгнаха да търсят Боряна.
Бързо обиколиха училищния двор, надникнаха на спортната площадка, няколко пъти се приближиха до охранителя на вратата. Но резултат все нямаше. Никой не беше виждал Боряна.
— А дъщеря ви няма ли телефон? — попита госпожа Стоянова, докато се насочваха към задния двор — единственото място, където още не бяха ходили.
— Има, разбира се — въздъхна Петър. — Но телефона ѝ е у мен. Не успях да ѝ го дам…
— Жалко… — въздъхна и учителката.
— Само да не се е случило нещо… само да не я е сполетяло нещо лошо — повтаряше Петър почти шепнешком.
Госпожа Стоянова не отговаряше. Мислеше си, че сега носи отговорност не само за децата, но и за доверието на родителите. И ако с детето наистина се е случило нещо сериозно…
А по същото време момиченцето с белите панделки и жълтата раница с патенца стоеше на задния двор под едно високо дърво и разговаряше с коте, което седеше на клон точно над главата му и не можеше да слезе. Колкото и да го умоляваше да скочи, котето само жално мяукаше в отговор.
— Хайде, малкото, скачай — казваше Боряна. — Ще те хвана. Честна дума, ще те хвана.
Котето сякаш се опитваше да скочи, но в последния момент страхът сковаваше движението му и то, притискайки се още по-силно към клона, започваше да мяука още по-жално.
Когато Боряна разбра, че сама няма да се справи, изтича да потърси помощ.
И когато зави зад ъгъла на училището, неочаквано срещна татко си и госпожа Стоянова. По някаква причина те изглеждаха разтревожени.
— Дъще, къде изчезна? — затича се към нея Петър. — Малко не полудях. Какво правиш тук?
— Тате, да ме смъмриш после, става ли? — отвърна Боряна. — А сега… сега ми трябва твоята помощ.
— Какво се е случило?
— Ела с мен.
Тя хвана баща си за ръка, с другата ръка дръпна госпожа Стоянова и уверено ги поведе зад училището.
Без да разбират нищо, възрастните се спогледаха и мълчаливо тръгнаха след момичето. Най-накрая Боряна ги доведе до дървото и посочи с пръст нагоре:
— Там има малко коте. Виждате ли? Тате, свали го, моля те.
— Боряна, а не искаш ли да разкажеш на татко как изобщо се озова тук? Къде ти казах да ме чакаш?
— Като стоях до оградата и те чаках, видях едно голямо куче да гони това коте и хукнах след тях. Котето от страх се качи на дървото, а кучето му лаеше. Аз изгоних кучето… ама котето не мога да сваля.
— Сама изгони голямото куче? — учуди се госпожа Стоянова.
— Аха — кимна Боряна. — Казах му, че сега ще дойде татко ми и ако не си тръгне, татко ще му помогне. И си тръгна. А котето си седи, горкичкото, там. Татенце, ще го свалиш ли? Колко още ще стоиш и няма да правиш нищо? — тропна недоволно с краче. — На него му е страшно…
Петър скептично огледа тънките клони и разбра, че с неговите близо деветдесет килограма няма какво да прави там. Друго си беше учителката – слабичка, стройна. Тя със сигурност би могла.
— Какво ме гледате така? — учуди се госпожа Стоянова. — Няма да се катеря. Дори до клона не мога да стигна.
— Аз ще ви вдигна — усмихна се Петър.
— Още какво!
— Моля ви — Боряна хвана учителката за ръка. — Вижте колко се страхува. Ами ако падне?
Госпожа Стоянова вдигна глава.
Котето отново жаловито измяука, сякаш наистина разбираше, че става дума за него.
— Добре — каза най-накрая тя. — Но само ако вие — погледна тя към Петър — ме държите здраво и не ме изпуснете.
— Обещавам, че всичко ще бъде наред — усмихна се Петър.
Госпожа Стоянова седна на широките му рамене, той веднага я вдигна с лекота, после тя застана на раменете му с двата крака и като се държеше с едната ръка за клона, с другата, под одобрителните възгласи на момичето и баща му, се мъчеше да стигне до котето.
— Още малко… — окуражаваше я Петър. — Почти го хванахте.
Котето първо се отдръпна уплашено, после, събрало смелост, внимателно пристъпи към нея и…
— Получи се! Получи се! — радостно запляска с ръце Боряна. — Колко сте добра, госпожо Стоянова! Тате, дръж я здраво. Не я изпускай.
Когато госпожа Стоянова най-сетне се озова на земята, Боряна веднага протегна ръце към котето и го притисна до себе си.
А то веднага започна тихичко да мърка.
— Е, хвала на Бога — усмихна се Петър. — Всички сме живи и здрави. Ама много ме изплаши, дъще, с това твое тайнствено изчезване.
— Извинявай, тате. Не исках да те плаша. Просто не можех да го оставя само. То нямаше да може да слезе.
Петър погледна Боряна и само поклати глава.
Точно заради това добро сърце той обичаше дъщеря си най-много на света.
— Може ли да го вземем у дома? — попита Боряна, като посочи с поглед котето.
— Мисля, че след такова запознанство ще е трудно да откажа — подсмихна се Петър.
— Тогава гледай го, докато взема учебниците. И гледай да не се изгубиш пак. Да не ни се налага после с госпожа Стоянова да те търсим.
Учителката не се сдържа и се разсмя.
— Ех… Представям си как ще се изненада мама, като се върнете вкъщи с този малък.
— Нямам мама… — въздъхна момичето. — Но ми се искаше да имам.
— Извинете, не знаех… — уплашено замига учителката.
— Нищо, всичко е наред — усмихна се Петър. — Тя ни изостави преди пет години. Замина в чужбина. И повече не чух нищо за нея. По-точно – ние с Боряна не чухме нищо.
За няколко секунди на задния двор настъпи тишина. Госпожа Стоянова мълчеше и ги гледаше – едрия, малко непохватен мъж с добри очи и малкото момиченце със сиво коте в ръце, и в гърдите ѝ в този момент нещо силно заскимтя.
— Затова пък вече ще имаме Мурчо — решително каза Боряна, като галеше котето.
— Вече измисли име? — усмихна се Петър.
— Разбира се. Нима може да се живее без име?
*****
Петър винаги идваше сам да вземе Боряна. Понякога с госпожа Стоянова си разменяха само по няколко думи, друг път разговорът се проточваше, докато училищният двор съвсем опустееше. Говореха за успехите на Боряна, за смешни истории от час, за книги, филми, домашни любимци и постепенно престанаха да забелязват, че отдавна говорят вече не само за училище.
Един ден Петър, застанал в коридора, изчака всички деца да се разотидат, и после решително пристъпи в класната стая.
Госпожа Стоянова първо му се усмихна широко, а после, като забеляза красивия букет в ръцете му, се учуди.
— За вас са — каза Петър приглушено, като подаваше цветята. — И още… Бих искал да ви поканя довечера на вечеря. По-точно – ние с Боряна много искаме да вечеряте заедно с нас. Тримата. Какво ще кажете, госпожо Стоянова?
Учителката се смути, усети как коварно горят ушите ѝ, но… цветята взе.
Те ухаеха на есен, на дом и някак си – на надежда. — Добре — отвърна просто тя. — Съгласна съм.
Точно така госпожа Стоянова отговори на Петър, когато една година по-късно той ѝ направи предложение за брак.
В обредния дом Боряна държеше здраво госпожа Стоянова за ръка и…
… никак не можеше да спре да се усмихва. В този момент тя се чувстваше най-щастливото момиче на света.
— А може ли… може ли вече да те наричам мамо?
По бузите на младата жена потекоха сълзи.
— Ако ти самата искаш, разбира се, че може. За мен това ще бъде най-скъпата дума.
Боряна я прегърна здраво.
До нея стоеше Петър и ги гледаше с усмивка на лицето.
Кой би предположил, че в един момент животът му с Боряна ще се промени толкова коренно?
Но чудеса все пак се случват.
И това чудо – малко, пухкаво чудо – сега лежи на перваза в апартамента и с нетърпение чака семейството му най-после да се върне у дома.
