Самотният живот на един стар ерген: Спокоен в собствената си компания

Иван беше вече възрастен ерген. Живееше бавно и спокойно, а самотата никога не го безпокоеше. Работеше като вол, но обичаше това, което правеше. Беше педантичен всичко трябваше да е перфектно, всяко нещо на своето място. Срещнал бе много жени, но никоя не му се струваше идеална. През тази година, в края на юли, реши да си вземе почивка и да тръгне на юг. Уморен от ежедневието, искаше малко да избяга от цивилизацията. Влезе в интернет и публикува обява.

Отговори му една жена с две деца, жителка на село в Родопите. Плажът беше на двайсет минути пеша, но мястото бе далеч от курорти и градове. Имаше отделна стая, а в замяна на хранителните продукти, които ще донесе, тя ще готвеше домашни ястия. Иван се убеди да приеме офертата. Пътуването мина без проблеми, навигацията не го изневери. Къщата беше стара, но чиста, стаята уютна, а стопанката, Елица, симпатична. В двора се мотаеше едно дребно кученце дакел. В градината узряваха плодове, докато двете деца момче и момиче на девет-десет години помагаха с домашните работи. Елица не го безпокоеше, само питаше какво да сготви, пълнеше чинията му с ягоди и се усмихваше кротко.

Иван прекарваше дни на плажа, плуваше, катереше се по скали, снимаше и си разменяше съобщения с един стар приятел във Facebook. Понякога се чудеше как една жена на петдесет години може да има толкова малки деца. Най-накрая попита:

Елица, това са твоите внуци?

Не отговори тя , това са моите деца, просто късни. Животът не ме водеше към брак, но исках да имам деца. И не съм чак толкова стара на 48 съм.

Докато разговаряха, Иван я погледна по-внимателно. Беше приветлива, с лека усмивка, и името й му харесваше. Елица. Еличка. Майка му се казваше така. А тя миришеше на ягоди и прясна мас. Бялото вино бе леко, нощите топли, а небето изпълнено със звезди. Никой от тях не обичаше да обикаля около нещата бяха вече възрастни. През ден всичко изглеждаше нормално, но нощем Иван тихо се промъкваше в стаята на Елица. После се прибираше обратно. Децата не трябваше да се събудят. Кучето дори не лаеше, само го гледаше с умен поглед, сякаш разбираше всичко. Добро кученце, икономично. Изяждаше две лъжици храна и пазеше двора усърдно. Казваше се Бонка.

И Бонка започна да го придружава на плажа, плуваше с него, разтърсваше се в пясъка, изсъхваше на слънце и се прибираше вкъщи преди него. Той идваше по-късно. Но един ден Бонка не се показа. Иван я търси навсякъде, викаше й, залепи десетки обяви из селото. Къде ли бе кучето? Една по-възрастна съседка предположи, че може да са я взели някакви чужденци, които наемаха къща в другия край на селото. Иван отиде там. Стигна точно навреме, за да чуе, че са тръгнали преди час по главния път с едно дребно куче.

Иван се качи в колата и натисна газта. Настигна ги осемдесет километра по-нататък, препречи им пътя. От джипа излязоха две момичета, млади и нахални.

Ей, махай тази кола! Не знаеш ли да караш? Ще викнем полиция!