Росица стоеше зад вратата на кухнята и напрегнато се вслушваше в разговора на родителите си. А разговорът беше за нея, по-точно за нея и Стефан.
Приказките за сватбата вървяха отдавна. Младите се срещаха вече трета година, обичаха се. Със сватбата всичко беше ясно, главният въпрос беше къде след сватбата ще живеят младите. И при младоженеца, и при невестата семействата бяха средностатистически, пари с лопата не гребяха, живееха в типови двустайни апартаменти.
Да живеят с родители не искаха, а и родителите смятаха, че семейният живот трябва да започне самостоятелно. На Росица ѝ оставаше още една година в института, Стефан вече работеше, но ако наемат квартира, половината му заплата ще отиваше за наем. Родителите, разбира се, щяха да помогнат, но Росица смяташе – защо да напрягат всички, щом могат просто да изчакат една година със сватбата, докато тя също започне да работи. А ето, младоженецът не искаше да чака, готов беше да наема квартира, само за да е с любимата до нея.
Росица имаше баба, която живееше в собствен апартамент. Беше на осемдесет и две, но старица не можеше да я наречеш – езикът не се обръщаше. Гледаше се, с бистър ум беше, нямаше нужда от чужда помощ. Хроничните болести, разбира се, си бяха: ставите я боляха, ходеше с бастун, сърцето понакуцваше, виждаше слабо.
Точно за нея, за бабиния апартамент, сега говореха родителите.
— В тази ситуация виждам единствен изход – да вземем мама при нас, а нейния апартамент да дадем на Росица и Стефан, — настояваше майката.
— Ти пък казваше, че майка ти има тежък характер. Ще се разберете ли с нея? И после, не се знае дали майка ти ще се съгласи да се премести при нас, — изрази съмненията си бащата.
— Майка ми обожава Росица, ще се съгласи, — уверено заяви майката.
— Твоята майка, ти решавай, — замислено произнесе бащата.
— Какво да решавам? На нейната възраст, с болестите… при нас ще ѝ е дори по-добре. А ако не можем да се разберем, тогава ще я настаним в старчески дом. И какво? Една моя позната настани майка си там, та не може да се нарадва. Условията са съвсем прилични, живее в собствена стая, обед и вечеря по разписание, лекари под ръка, разходки в прекрасен парк, — въодушевено разхваливаше майката.
— Е… не знам, — проточи бащата. — Какво ще кажат за нас? Че сме се отървали от майка? Може би наистина да изчакаме със сватбата? Не е хубаво…
На Росица този разговор изобщо не ѝ харесваше. Скръцнаха краката на стола по плочките и момичето се промъкна на пръсти в стаята си. Предложението на майка ѝ за старческия дом не ѝ излизаше от главата. Баба си обичаше, често ходеше при нея, оставаше с нощувка. А сега излизаше, че Росица я изгонва от апартамента ѝ? Бащата беше прав, така не може.
Росица се чувстваше като предател. Реши да говори още веднъж със Стефан.
— Съгласен съм с теб. За какво изобщо да мислим? Нека баба си живее в нейния апартамент, а ние ще живеем под наем. Ще се оправим. Но сватбата няма да отлагаме. — Стефан прегърна Росица и я целуна. — Ще помоля баща ми да ми даде някаква допълнителна работа на строеж. След година ти ще почнеш да работиш. Изобщо не виждам проблем.
Въпросът си остана отворен.
На следващия ден Росица отиде при баба си. В апартамента беше пълен хаос – навсякъде стояха кашони, вещи бяха струпани на купчини по пода.
— Бабо, решила си да преровиш нещата си или търсиш нещо? – учуди се Росица, оглеждайки стаята.
— Отървавам се от всичко излишно. Влез. Тъкмо си дошла, ще помогнеш. Реших да се преместя в старчески дом. Вече звъннах, казаха ми какви документи са нужни…
— Мама ли те е убедила? – възмутено попита Росица.
— Не, сама реших. Майка ти ме кани при тях, но не искам. Спя лошо, нощем се скитам из апартамента, хъркам. Затова реших да се преместя в старчески дом. Не младея, а там и ще ме нахранят, и инжекция ще ми сложат, ако трябва. Това е моето осъзнато решение.
— Не, бабо, аз съм против. Стефан ще наеме квартира, няма нужда да се местиш никъде, — пак се възмути Росица.
— Ама не заради вас, сама реших. Ето, разглеждам вещите, гледам какво да взема със себе си и какво да изхвърля. Натрупала съм боклуци, няма въздух. Извади по-добре от антреказа кашоните, да видим какво има в тях. Сама не мога да ги стигна.
Росица придърпа стол до гардероба, качи се на него и извади от антреза кашоните. Бабата отвори един и извади кутийка.
— Виж ти, а аз толкова време я търсих. Това е за теб. — Тя подаде кутийката на внучката. В нея лежаха скромните бабини бижута: златни и сребърни пръстенчета, гердани, брошки. Росица преглеждаше накитите, а сребърните обици веднага ги пробва.
— А това чие е? – тя измъкна от кутийката тънко халче.
— Мое е, — каза бабата, като задържа поглед върху халчето.
— Твоето е на пръста ти, — забеляза Росица.
— И това е мое. — Бабата взе халчето от Росица.
— Бабо, ти винаги си ме учила, че да лъжеш не е хубаво. Какви тайни криеш от мен? – обиди се Росица.
— Не лъжа, но има неща, за които е по-добре да не се говори.
— Защо? Свързана ли е някаква тайна с това халче? Разкажи, — настояваше момичето.
— Няма какво да разказвам, — бабата сви устни. — Какво има в другите кашони?
Росица отвори кашон от обувки. В него лежаха пожълтели писма, документи, стари снимки.
— Бабо, а това кой е? — Росица разглеждаше снимка с не особено добро качество на млад мъж във военна униформа.
Бабата взе снимката от внучката. Пръстите ѝ леко трепереха.
— Бабо, добре ли си? – загрижено попита Росица.
— Това е твоят дядо, — изведнъж каза бабата.
— Как така? На дядо изобщо не прилича.
— Това е твоят истински дядо, — настоятелно повтори бабата. — Знаех, че някой ден всичко ще излезе наяве. Тайните не живеят вечно. Ще ти разкажа, само ако обещаеш да мълчиш и на никого да не казваш, дори на Стефан, особено на майка ти.
— Заинтригува ме. Обожавам тайни. Обещавам, че на нито една жива душа няма да разкрия тайната ти. — Росица сключи пръсти като щипка и ги придърпа пред устата си, сякаш закопчаваше цип. Но срещнала укорителния бабин поглед, се сепна и стана сериозна.
— На нито една душа, — повтори бабата.
След кратка пауза тя започна своя разказ.
— В младостта си бях хубава, като теб.
— И сега не си за изхвърляне, — веднага каза Росица.
— Не ме прекъсвай. Точно така, не съм за изхвърляне. Живеехме на село. Бяхме трима при майка ми. Голямата сестра вече беше омъжена, живееше в съседното село. Аз бях средната, имах и по-малък брат.
Тогава бях на седемнадесет, а брат ми на единадесет. След войната много снаряди останаха в земята. Когато германците се изтегляха, минираха полетата и пътищата. Брат ми с другите хлапета ровеха из полетата в търсене на гилзи, автомати, всякакви военни трофеи. Един ден стъпи на мина и се взриви.
Тогава дойдоха военни да разминират полето. Един от тях беше много красив, влезе при нас с майка ми. Щом го видях, се влюбих. После си заминаха. Мислех, че никога повече няма да го видя. А той се върна след месец. Заради мен. Майка ми не искаше да ме пусне с него, но го убедих.
Заведе ме в града, във военното поделение, където служеше. Веднага ни разписаха. Живеехме в неговата малка стая в общежитието. Леглото ужасно скърцаше с пружини. Колко бяхме щастливи тогава. Никой друг не съм обичала така, както него… — Погледът на бабата се замъгли, сякаш беше там, в онова общежитие, в миналото си. Росица чакаше, не я прекъсваше и не я бързаше.
— Сергей получи една седмица отпуск и отидохме на море. Там живееше леля му. Къщата ѝ стоеше точно на брега. Можех с часове да гледам безкрайното море, да слушам шума на прибоя. Само че твърде кратко беше нашето щастие.
Върнахме се във военното поделение, а след два дни Сергей отново замина за разминиране в района. Имаше приятел, Стоян. Той ми донесе ужасната вест – Сергей се взриви. Дори за погребение нямаше какво да остане.
Цяла седмица лежах с висока температура. Исках да се върна при майка ми на село, но после разбрах, че чакам дете. Във военното поделение също не можех да остана. А накъде да отида? Ето, Стоян предложи да се ожени за мен. Много ме харесваше. Каза, че така ще мога да остана в общежитието, ще ми е по-лесно с него, а и детето има нужда от баща. А аз не можех, съпротивлявах се, обичах Сергей. Честно казах на Стоян, че едва ли ще мога да го обикна. А той не се отказа, каза, че знае, че женитбата е формална.
Ето така се омъжих за Стоян. За всички бяхме мъж и жена, но той нощуваше при себе си. След това родих майка ти. Той записа и нея на свое име, обичаше я, отгледа я като своя. После започнахме да живеем като мъж и жена, но общи деца нямахме. Бях вярна съпруга на Стоян, но така и не успях да го обикна. Мисля, че Сергей не ми се сърди. — Бабата замълча.
— Още помня мириса на море. Така и не отидохме пак. Стоян казваше, че като се пенсионира, ще отидем. Само че умря след година. — Бабата въздъхна.
Историята потъна в душата на Росица.
— Стефане, да заведем баба на юг, по Черноморието, — каза тя на годеника си.
— Росе, парите и без това са на привършване. За сватба сме заделили. Какво Черноморие? И после, обстрелват градовете.
— Ами няма да отидем в град, просто на море.
— Ами баба няма да издържи пътуването. Какво ще правим там с нея? Искам да съм с теб, сами, — упорстваше Стефан.
— Сама ще я заведа, ако не искаш. Ако тя се премести в старчески дом, така и няма да отиде никога на море.
Със Стефан се скараха. Росица реши да вземе самолетни билети. С влак пътуването беше дълго и уморително, и билети нямаше. Бабата никога не беше летяла, но не се уплаши, каза, че на нейната възраст е глупаво да се страхува от нещо. Издържа полета твърдо.
Тъкмо се настаниха в пансиона, бабата се стегна за морето.
— Бабо, може ли да си починем първо от пътуването? – притесни се Росица.
— Не съм уморена. Само за една седмица сме дошли, вкъщи ще си почина.
Бабата стоеше на брега в памучна дълга рокля, със сламена шапка и гледаше морето. Погледът ѝ отново се замъгли. Сякаш се изправи, помлади се. Росица не ѝ пречеше, отдръпна се настрани. Какво виждаше бабата, и дали изобщо виждаше нещо, или просто си спомняше, тя не знаеше.
— Бабо, да тръгваме? – накрая докосна ръката ѝ Росица.
Бабата се върна от миналото и се усмихна на внучката.
На следващия ден след закуска пак отидоха на море. Росица се печеше, къпеше, а бабата седеше под чадъра и гледаше морето. На третия ден сутринта Росица се събуди и не намери бабата в стаята. Попита дежурната.
— Старата дама отиде на море, — отговори тя.
Росица намери бабата на брега.
— Бабо, защо не ме изчака? – обиди се тя.
— Сергей ми се присъни. Толкова години не ми се беше присънил, а сега… Имам чувството, че и той е тук. Исках да бъда с него насаме. Благодаря ти, че ме доведе тук, — в очите на бабата проблясваха сълзи.
— Здрасти, — чу се до тях и Росица видя Стефан.
— Ти?
— Аз. Реших да дойда. Прости ми, грешал съм. Не мога без теб.
Върнаха се в пансиона вече трима.
— Няма нужда баба да ходи в никакъв старчески дом, — каза една вечер Стефан. — Съгласен съм да изчакам една година.
— Едва ли ще се откаже. — Росица беше скучала за Стефан през тези няколко дни. Тя самата вече не искаше да отлага сватбата.
— Ще я убедя, — обеща Стефан.
И я убеди. Истина, бабата постави условие – Росица и Стефан да живеят с нея. Но и тук Стефан успя да я разубеди.
— Ние сме млади, шумни, ще ви пречим. Но от своя страна обещавам, че ще ви посещаваме често, ако ще и всеки ден, ще ви досадим.
Сватбата изиграха в края на август. Росица и Стефан често ходеха при бабата. Още повече, квартирата наеха недалеч от нея. Всеки път при тяхното идване бабата приготвяше нещо вкусно и, затаила дъх, чакаше Стефан да опита. Той не спестяваше комплименти, а бабата се смущаваше радостно от похвалите му като девойка.
Изобщо между тях и Стефан се създадоха някакви свои отношения. Може би заради името, а може би просто се харесаха.
Тайната на бабата Росица запази – не каза никому, дори на Стефан.
На следващата година пак планираха да отидат на море, тримата.
