28 април, 2025 г. — Днес отново се задъхах от мислите за онзи период от живота си, когато почти изгубих покрива над главата. Бях 40‑годишен технолог в София, работех в огромното метално предприятие в Монтана, но след като се разделих с жена си, се наложи да напусна нашия малък апартамент, да оставя почти всичко – мебели, дрехи, дори старата “ВАЗ‑2101”, наследена от баща ми. В колата натоварих куфарчето с моите скромни вещи и се отправих към новото си начало.
Не исках да се занимавам с разделно дело – дъщеря ми, Ружа, беше още малка, и реших, че всичко, което имаме, да остане при нея. Със съпругата ми отдавна нямаше нито разговор, нито разбиране; последните й думи бяха само „дай пари“. Въпреки че изплащах заплатите, бонусите и тринадесетата заплата, парите винаги излизаха бързо. Договорих се да плащам издръжка и да помагам на Ружа, но в сърцето ми се натрупваше усещането, че съм затворен в безизходна ситуация.
Първоначално живях при стар приятел, после получих стая в общежитие за работници. Като ценен специалист ме включиха в опашката за държавно жилище – това беше в края на 80‑те, когато в България апартаментите се раздаваха безплатно от държавата. Прекарах две години в общежитието, докато фирмата строеше нова девететажна сграда. Тогава ме поканиха в съюзния съвет:
— Евгени Василев, — започна председателят, — живеете сами и имате право на едностаен апартамент, но можем да ви предложим двустайно, макар и малко. Вие сте нашият висококвалифициран специалист, заслужавате по-добро.
Бях изумен, но и благодарен: „Благодаря, с радост ще имам свой покрив над главата“. След месец събрах скромните си вещи – предимно техническа литература – и ги натоварих в старата си кола, като се отправих към новия си дом. Лифтът още не работеше, затова се изкарах пеша до петия етаж. С трепет стигнах до апартамент 72, вкарах ключа и… той не пасваше.
Чух шепот зад вратата, но когато се опитах да отворя, всичко остана в мълчание. Свалих се надолу, намерих слесар и заедно отворихме вратата. Вътре вещите бяха разхвърляни, а в коридора ме посрещна жена с изплашени очи:
— Не мога да се изместя, нямате право да ме изгонвате, имам деца, — каза тя.
Тя беше Любка, вдовица, с двама момчета на 7 и 8 години. Опитах се да обясня, че апартаментът е мой, че имам заповед, а тя се бе заселила нелегално.
— Пробвайте да ме изгоните с децата на улицата през студа, — викна тя отчаяно.
Отчаяно се върнах в съюзния съвет и разказах всичко. Оказа се, че Любка живеела в стар барък, където зимата беше пронизана от студ. Тя се била оплаквала пред общината, но винаги я отдръпвали в опашката. Не издържайки, бе влязла в моя нов апартамент.
Председателят реши: „Ще я изгонваме, ще подадем дело, но процесът ще отнеме време“. Аз предложих мирно решение, но той просто поклати рамене: „Тези майки с деца често пренебрегват закона“.
Върнах се в квартирата, за да поговоря с Любка, докато поправяха заключващия механизъм.
— Нека се разберем, вие сте заети в чужд апартамент, законът не е от ваша страна, — започнах.
Тя ме попита дали е справедливо, че аз получих този апартамент.
— Да, работих 20 години в завода, имам заповед, — отговорих.
Тя отговори, че не иска да замръзне в баръка. Аз я попитах защо точно този дом.
— Случайността ме доведе тук, а вие ще получите друг, — каза тя, надявайки се.
Нищо не се промени. Междувременно органите започнаха да я предупреждават и дадоха краен срок да се изнесе.
Когато разбрах, че я изгонват на студа, отидох отново в нея. Тя беше с потънали очи, момчетата се притискаха към нея.
— Трябва да се изместите, защото мястото в общежитието вече не е мое, нямам къде да живея, — казах.
Тя попита защо градът й не помага, а аз й разказах, че в общината има „мръсен“ директор, който постоянно я отлага.
Предложих да я заведа до общинската администрация. Тогава в мен се събуди неочаквана решимост. Пристъпих до секретарка, представих се като роднина, и почти влезнах в кабинета заедно с Любка.
— Нейната опашка е отложена, а вие я премествате. Може ли да се създаде комисия, която да провери реда?, — попитах.
Началникът се усмихна и обясни, че опашката й е почти завършена – след два месеца ще получи двустайно жилище в новия квартал. Прегледах документите – улица „Георги Димитров“, къща 12, където ще се премести.
— Ако не й дадат, ще подам проверка, — обещах, преди да напусна.
Когато се върнах, Любка започна да събира вещи.
— Ще се върна в баръка, вие вече сте направили достатъчно за нас, — каза тя, като сълзите й се стичаха.
Предложих й решение: „Заемете салона, а аз ще ползвам спалнята; всичко останало ще е общо. Когато завършат вашия нов блок, ще се преместите. Не искам пари от вас.“
Тя беше толкова изненадана от предложението, че се разплакала. През следващите месеци работих по нов проект, връщайки се късно, но в кухнята винаги ме очакваше топъл обяд. Любка приготвяше закуска за Ружа и за мен. Понякога исках да й дам пари, но тя откаже: „Искам да ви благодаря така“.
Една вечер се появи бившата ми съпруга, която не се е появявала от три години.
— Не е случайно, че казват, че си взел чужд къща, — изрече тя, но аз я провокирах да излезе, без да я оставям да предизвика нов конфликт.
Любка се почувства неловко, но аз я успокох, казвайки, че съпругата и дъщеря ми имат прекрасен двустаен апартамент.
Пролетта настъпи, и Любка получи обещаното жилище в новия блок. Помогнах й с преместването. Със сълзи в очите тя каза:
— Благодаря, Евгени Василев, за добротата, за сърцето, за това, че в този свят има хора като вас.
Докато тя се налагаше в новото си жилище, аз се натъкнах на неприятност – счупих крак и бях приет в болница. Колеги, Ружа и Любка ме посещаваха. Любка донесе храна: картофи с кюфтета и салата, и ме покани:
— Два месеца живеем под един покрив, а не сме се вечериали заедно, затова, щом се оправя, ще ви поканя в моята къща.
Скоро се оженихме, момчетата получиха баща, а Любка – надежден съпруг. Година по-късно се роди и трето дете, и решихме да разменим двете апартаменти за четиристайно. С радост се връщам всяка вечер у дома – където ме чакат деца, любима съпруга и уют под обща покривка.
