Ей, сега ще ти разкажа какво стана с Росица – ти знаеш, тя е тази, дето се омъжи за Ивайло преди две години. Та, сряда си беше, обикновена сряда, а не събота. Росица стоеше в антрето и гледаше две хлапета с еднакви раници. Зад тях – Ивайло, натоварен с по една огромна чанта във всяка ръка.
— Кого си довел у нас? – попита тя съвсем спокойно. – Нали се разбрахме – децата от първия ти брак няма да живеят с нас.
Ивайло се промъкна край нея в коридора и пусна чантите на пода.
— Не започвай, Росице. Обстоятелствата се промениха. Месец, може два.
— Може три? – Росица клекна пред близнаците, усмихна им се, погали ги по главите. – Хайде, момчета, идете в стаята – там на рафта има конструктор. Поиграйте, докато говорим с татко.
Децата се разтичаха. Росица затвори вратата и се обърна към мъжа си.
— Ивайло, правилно ли разбирам? Довел си децата в сряда, с багаж, и ме поставяш пред свършен факт?
— Ами какво да правя? Те са мои синове! Или искаш да нощуват на улицата?
— Интересна логика. Когато се женихме, ти се закле, че момчетата ще живеят при Елица. Помниш ли? Или паметта ти е като меню в евтина кръчма – само това, което ти изнася?
— Временно е!
— Временно е събота и неделя. А две чанти и три месеца си е преместване. Усещаш ли разликата?
Ивайло започна да се разхожда напред-назад в коридора.
— Няма да ти се оправдавам за децата си. Това си е и мой дом.
— Не, Ивайло. Това е моят апартамент. Бил е мой преди теб и ще си остане. И преди пак да кажеш „мой”, погледни документите. На тях пише едно име, и то не е твое.
Росица извади телефона и набра номера на свекърва си. Ивайло се стресна.
— Затвори. Не смей да звъниш на майка ми!
— Защо? Ти вземаш решения за двама – може и тя да не знае, че е станала баба на пълен работен ден?
— Росице, предупреждавам те!
— Предупреждаваш ме? За какво? Че след пет минути Галина ще разбере как синът ѝ се разпорежда в чужд апартамент?
Звънна. Свекървата вдигна след третия сигнал.
— Галина, добър вечер. Кажете, знаете ли, че Ивайло доведе Мартин и Симеон при нас? За постоянно. С багажа.
Пауза. После гласът на Галина – изненадан и объркан.
— Росице, нищо не знаех. Той не ми каза нито дума. Как така с багажа?
— Две големи чанти. И фразата „месец, може два, може три”. Питам ви – това семеен план ли е, или негова лична импровизация?
— Господи. Росице, толкова съм ти благодарна за търпението. Ти и без това всяка събота и неделя се занимаваш с момчетата, докато той по познати тича. Ще говоря с него.
— Благодаря. Но ще се оправя сама. Дайте ми адреса на Елица. Искам да разбера защо е изхвърлила децата.
Галина продиктува адреса. Ивайло стоеше блед, притиснал гръб към стената.
— Защо ти е нейният адрес? Какво си намислила?
— А ти защо побеля? Ако всичко е чисто – какво ти е страх?
— Не се меси, Росице. Това не е твоя работа.
— Не е моя? Момчетата са в моя апартамент, спят на моя диван, ядат на моята маса. Всяка събота и неделя рисувам с тях, разхождам ги, храня ги – а ти през това време „при приятел” или „при мама”. А тя, както се оказва, също не те вижда. Тогава къде ходиш в съботите, Ивайло?
— Няма да ти се отчитам!
— Право. Няма. И аз не съм длъжна да съм бавачка на чужди деца, докато баща им се забавлява някъде.
Росица се приближи и го погледна в очите.
— Дай ми телефона на Елица.
— Не.
— Защо?
— Защото не! Стига разпит!
— Знаеш ли, Ивайло – когато човек няма какво да крие, не вика. Просто дава номера и спокойно пие сок. А ти приличаш на котарак, хванат на масата с риба в зъбите. И рибата я глътнал, и мутра невинна не можеш да направиш.
Ивайло замълча. Росица кимна.
— Добре. Късно е. Момчетата са уморени. Ще им постеля в хола. А утре продължаваме този разговор.
Нощта беше тежка. Росица лежеше с отворени очи и си спомняше думите на Биляна – нейната приятелка – казани преди година.
„Подготви се за изненада, и няма да ти хареса. На сестра ми Вероника ѝ се случи същото – разведе се, детето остана при нея, но при първия удобен случай го бута на бившия. Не за ден – за седмици, за месеци. И алименти си иска редовно. Бившият ѝ накрая се изнесе в друг град, за да не полудее.”
Тогава Росица махна с ръка. Биляна все драматизира. Но сега всяка нейна дума звучеше като пророчество.
Сутринта Ивайло се стегна.
— Трябва да изляза. Работа.
— Разбира се. Винаги имаш работа. В събота особено.
— Пак ли?
— Още не съм започнала. Върви. Ще се грижа за момчетата. Както винаги.
Той излезе. Росица почака двайсет минути, облече близнаците и ги заведе при Галина.
Свекървата отвори вратата, видя внуците и веднага се усети.
— Влезте, мили. Баба ще ви направи палачинки.
Момчетата се втурнаха вътре. Галина хвана Росица за ръката.
— Росице, прости му. Не знам какво става с него. И на мен лъже.
— Галина, трябва ми точен адрес на Елица. Улицата ми дадохте, а номер и блок?
— Солунска 14, блок 41. Росице, не действай прибързано.
— Не действам. Акуратно отварям, като хирург.
Росица отиде на адреса. Вход, четвърти етаж, врата с номер 41. Позвъни. Стъпки. Щракна ключалката.
Вратата отвори Ивайло.
Секунда. Две. Три. Лицето му се удължи, устата се отвори, очите зашариха като на човек, хванат в най-очевидната лъжа.
Росица мълчаливо го изгледа. После погледна коридора зад него – дамско палто на закачалката, чехли. Пак към мъжа си.
Не каза нито дума. Обърна се и тръгна надолу по стълбите.
— Росице! Чакай! Не е… просто ѝ помагах! Кран течеше, тя се обади, аз дойдох!
Гласът я гонеше, отеквайки по стените на входа. Росица не се обърна. Излезе на двора, пое дълбоко въздух и извади телефона.
Първо обаждане – до ключар.
— Добър ден. Трябва да сменя ключалката на входната врата. Диктувам адрес. След час можете ли? Супер.
Второ обаждане – до транспортна фирма.
— Здравейте. Трябват ми двама носачи за събиране и изнасяне на вещи. Малко – няколко чувала дрехи, работно бюро, стол. Адрес за доставка различен. Да, всичко на един курс.
Росица вървеше бързо по улицата. Всичко ѝ беше ясно. Елица беше бутнала децата на Ивайло – всъщност на Росица – за да освободи квартирата за срещи с бившия си мъж. Класическа схема: децата натам, любовникът насам.
Но Елица имаше законен мъж – Олег. Галина беше споменала името му. И Росица вече знаеше какво да прави.
Когато стигна до вкъщи, ключарят вече стоеше пред входа с куфарче инструменти. Носачите пристигнаха след петнайсет минути. Росица отвори апартамента и спокойно, методично, без суетене събра нещата на Ивайло.
Зимното му яке. Обувките му. Три рафта с книги. Бюрото от кабинета, сгъваемото кресло, два чувала дрехи. Детските неща – внимателно, в отделни торби. Играчки. Раниците.
— Къде да ги закараме? – попита старшият носач.
— Солунска 14, блок 41. Оставете пред вратата. Ако не отворят – пред входа.
Ключарят смени ключалката за четирийсет минути. Даде три нови ключа. Росица плати, затвори вратата и седна на пода в тихия коридор.
Телефонът звънна след час и половина. Номерът на Ивайло.
— Росице! Какво направи?! Елица ми звъни, крещи, че някакви чували били докарани!
— Правилно. Това са твоите вещи. И вещите на децата. Изпратих ги на единствения адрес, където ти, оказва се, прекарваш съботите.
— Ти си полудяла! Тя си има мъж! Олег вечерта ще дойде – какво ще си помисли?!
— За Олег не се притеснявай. Вече му писах. Приложих адреса, часа на твоето посещение и кратко описание на „крановете, които текат”. Оказа се много разбиращ човек. Отговори с една дума: „Благодаря”.
— Ти… не си направила това.
— Направих го, Ивайло. И щях да го направя по-рано, ако не бях вярвала на всяка твоя дума цяла година. Знаеш ли, дори е смешно – толкова беше сигурен в глупостта ми, че спря да се криеш. Доведе децата в сряда, а сам отиде при Елица през парадния вход. Дори не се обърна – ами ако жена ти е зад ъгъла?
— Росице, чуй ме…
— Не, ти чуй. Момчетата са при Галина. Здрави, сити, играят с конструктор. Ключалката смених. Молбата за развод ще подам в понеделник.
— Не можеш така! Ние сме…
— Какво „ние сме”? Договорихме се, нали? Децата – при Елица. Уикендите – наши. Вярност – взаимна. Ти наруши и трите условия за една година. Ако беше договор, щях да ти фактурирам неустойка.
— Не съм ти изневерил!
— Отвори вратата на бившата си жена в събота сутрин с домашни чехли. Това, разбира се, може да се нарече „помощ с кран”, но тогава си най-лошият водопроводчик в града – защото кранът още не е оправен.
Ивайло замълча. Росица чу как тежко диша.
— Откъде знаеш за крана?
— Чух те снощи да репетираш оправданието. Мърмореше си в банята, мислеше, че спя. „Кранът потече, тя се обади, просто наминах”. Ивайло, дори лъжеш неталантливо. Поне „тръба се скъса” – звучи по-солидно.
— Росице, ще дойда. Ще поговорим нормално.
— Не идвай. Ключовете са други. Разговорът приключи. Ето какво да запомниш: аз се съгласих да се оженя за теб, знаейки за децата. Обикнах ги. Всеки уикенд – парк, рисуване, книжки, а ти през това време уж при приятел или при мама. Галина потвърди – не си идвал при нея четири месеца.
— Тя го каза?!
— Не само това. Каза: „Росице, благодаря ти, че търпиш сина ми. Той не го заслужава”. И знаеш ли какво? Права е.
— Няма къде да отида.
— Имаш адреса на Елица, където се чувстваш като у дома си. Имаш адреса на Галина, която чака обяснения. Имаш цялата планета Земя – място стига. А моят апартамент вече не е в списъка.
Росица натисна червената слушалка и блокира номера. После блокира всички възможни начини за връзка. Седна на табуретката в коридора и остана една минута в тишина.
Телефонът звънна с непознат номер. Тя вдигна.
— Росица? Олег съм. Мъжът на Елица. Бивш мъж, изглежда, от днес.
— Олег. Съжалявам, че се получи така.
— Не съжалявайте. Отдавна подозирах, но ми липсваше факт. Вие ми подарихте този факт. Чувалите с неговите неща пред вратата ми – по-убедително е от всяка снимка.
— Беше с вашите чехли.
— Зелените? С динозаври?
— Не. Сиви, на карета.
— Това са ми парадните. Невероятно. Дори чужди чехли носи.
Двамата замълчаха. После Олег тихо се засмя.
— Знаете ли, Росица – стоя сега на балкона, гледам два чувала боклуци пред входа – и някак ми е леко. Сякаш са ми извадили зъб, който ме болеше три години.
— Зъб не се ампутира. Зъб се вади.
— При мен беше такъв зъб, че само ампутация.
— Късмет, Олег.
— И на вас. Оказва се, ние сме в една лодка. Само че вие гребате по-бързо – аз щях да се колебая още месец.
Звънна Биляна.
— Росице, как си? Видях, че си онлайн, но не пишеш.
— Биляна, беше права.
— За изненадата?
— За изненадата. Не ми хареса.
— Разказвай.
— Доведе децата с багажа, а самият той ходеше при бившата. Отидох на адреса – той ми отвори вратата. С домашни чехли. Изненада.
— И ти какво?
— Смених ключалките, изпратих вещите му с носачи при бившата, писах на мъжа ѝ, подавам за развод.
— За колко часа направи това?
— За четири. Може би за три и половина.
— Росице, ти си робот. Аз щях да плача седмица в възглавницата.
— Ще плача после. Сега нямам време. Сега трябва да звънна на Галина и да се уверя, че момчетата са вечеряли.
А междувременно Ивайло стоеше насред улицата с телефон, който непрекъснато вибрираше. Елица звънеше за шести път. Олег изпрати съобщение от три думи: „Вземи си нещата. Олигофрен”. Майка му написа: „Ела. Ще говорим”.
Той не отговаряше на никого. Стоеше и гледаше екрана, където всяко позвъняване беше присъда.
Преди година всичко беше идеално. Жена го обича, децата са наред, бившата е достъпна, мъжът ѝ нищо не знае. Идеална конструкция. Като къщичка от карти.
Къщичката се срина за четири часа. Едно пътуване на Росица по адреса – и всичко се разпадна. Жената смени ключалките. Олег разбра истината. Майката чака обяснения. Елица е в паника.
Телефонът звънна отново. Елица.
Той отби. Прибра телефона в джоба. И тръгна по улицата, без да знае накъде, без да знае защо, без да знае – какво сега.
А Росица през това време звънеше на свекърва си.
— Галина, момчетата вечеряха ли?
— Вечеряха, Росице. Палачинки – по четири всяко. Спят вече.
— Благодаря ви.
— Росице… подала ли си за развод?
— Ще подам в понеделник.
— Няма да те разубеждавам. Той го заслужи. Но момчетата… Ти се привърза към тях, нали?
— Привързах се. Мартин ми рисува картички всяка неделя. Симеон се научи да чете – на мен пръв ми прочете думата „слънце”.
— Ти направи повече за тях, отколкото баща им за последната година.
— Момчетата не са виновни. Ако имате нужда от помощ – тук съм. Но с Ивайло – край.
— Знам, Росице. Знам.
Росица остави телефона на нощното шкафче. Апартаментът беше тих, празен и – неин. Никакви чужди чанти в коридора, никакви чужди лъжи във въздуха, никакви чужди чехли пред вратата.
Тя се приближи до огледалото и се погледна. Очите сухи. Брадичката вдигната. Двайсет и осем години – а за един ден остаря и подмладя едновременно.
Приятелката Биляна изпрати съобщение: „Гордея се с теб”.
Росица се усмихна и отговори: „Благодаря. Оттук нататък си живея живота.”
