Вземи си майка си и си вървете каза снахата в родилния дом.
Алo, Стефка, как си? Мария Георгиева притисна телефона до ухото и седна на ръба на леглото. Схватките започнаха ли?
Мамо, всичко е наред засега гласът на снахата звучеше уморен. Лекарят каза, че е рано. Но по-добре да отидем в болницата, за всеки случай.
Разбира се, разбира се! Вече съм събрала чантата. Калин ще дойде ли от работа?
Да, той вече тръгва. Мамо, само вие там… не се притеснявайте твърде много. Всичко ще е наред.
Мария се усмихна в телефона. Стефка винаги се грижеше за другите, дори когато самата тя имаше нужда от подкрепа.
Добре, щурчо мой. Скоро ще сме при вас.
Сложи телефона и бързо се облече. В чантата вече бяха портокали, бисквити и термос с горещ чай. Всичко, което може да е нужно по време на дългото чакане в болничните коридори.
Калин пристигна след половин час, разтревожен и неспокоен.
Мамо, по-бързо каза той, помагайки й да се качи в колата. Схватките й са на всеки десет минути.
Спокойно, синко Мария го погали по ръката. Първите раждания не са бързи. Ще стигнем.
Но тя се притесняваше не по-малко от сина си. Стефка беше крехко, слабичко момиче, и бременността не й беше лека. Постоянна гадене, подутини, кръвното скачаше. Лекарите казваха, че всичко е в норма, но майчиното сърце не се успокояваше.
В родилния дом ги посрещна дежурната акушерка, строга жена на петдесет и няколко.
Раждащата къде? попита тя, без да вдигне поглед от регистъра.
Ето я Калин подкрепи Стефка под ръка.
Документи, обменната карта протегна ръка акушерката. Роднините чакат в коридора, на втория етаж не се качват. Стефка беше бледа, полулягаше в количката, ръката й стискаше тази на Мария.
Мамо… прошепна тя, очите й блестяха от страх и умора. Обещай ми, че ще бъдеш наблизо.
Къде другаде бих била, миличка прошепна Мария и целуна дланта й. Аз съм тук.
Когато вратата на родилното отделение се затвори зад тях, Мария остана права в коридора, стиснала термоса и чантата с бисквитите. Погледна към Калин, който гледаше в пода, и тихо каза:
Моли се, сине. Аз ще чакам.
