Майка ми се преструва, че е болна, за да не се налага да работи, и живее на нашите средства.
Тя никога не е изпитвала желание да се заеме с работа. Докато татко ми беше жив, тя не се тревожеше за това той поемаше всичко, осигуряваше парите и тя оставаше у дома, наслаждавайки се на ролята си на домакиня. След като той почина, обаче, майка ми смята, че от нас мен и съпругата ми зависи да я подкрепяме. Ние не споделяме тази гледна точка.
Тя се омъжи много млада само на 19 години. Татко ми, с шест години преди нея, вече имаше диплома, стабилна работа и достатъчно приходи, за да осигури безгрижно съществуване на семейството.
Обичаше да разказва за тяхната любов като за приказка светъл момент, поглед, който променя всичко, внезапното усещане, че той е мъжът на живота й.
Вярвах в това докато не навлязох на петнадесет. Тогава разбра, че майка никога не е искала нито учене, нито кариера. Смяташе брака за перфектното решение, билет към лесен живот без задължения.
Бързо забременя, роди ме и реши, че ще се грижи за мен пълно време без детска градина, без бавачка, без външа помощ. Татко, горд, че може да й предостави такъв живот, се съгла без да се съмнява.
Никога не стъпих в детска група, но и не бях проблемен. Тя ме оставяше в пясъчника и аз се забавлявах сам. Даваше ми играчки и можех да прекарам часове, без да я безпокоя.
Никога не се е опитвала да се обучава, да придобие умения. Няма диплома, няма квалификация, никой ден извън дома. Счита се за професионална домакиня, както сама се хвалише.
Не съм я критикувал за начина си на живот. Ако татко е приемал това, нямаше място за моето мнение.
Но след смъртта му всичко се срути за нея. Не се зае с организацията на погребението, не уреди административните въпроси просто лежеше в леглото, гледаше към тавана и повтаряше: Как ще се справя? Как ще оцеля?
В началото мислех, че е истинска скръб. Постепенно осъзнах, че не толкова загубата на татко я разтърси, колкото губеждата на финансовото й удобство.
Татко ѝ остави малко спестявания, но беше ясно, че парите няма да издържат вечно.
Шест месеца след неговата смърт, майка имаше блестяща идея да продаде тристаен апартамент и да купи два помалки, един за себе си и един за мен. Искаше да отдаде моя в наем, за да живее от дохода.
В главата ѝ това беше идеалното решение. В действителност илюзия. Приходите от продажбата никога нямат да покрият два жилища. Дори и да е възможно, защо да жертвам собственото си бъдеще, за да продължи тя да не прави нищо?
Съпругата ми и аз вече изплащаме ипотека. Нямаме средства да подкрепяме нечий друг живот. Затова й казах ясно: Мамо, вече си възрастна. Време е да започнеш да работиш.
Тя се съпротивля, но в крайна сметка получи работа в местен магазин. Тогава започна трагедията.
Всеки телефонен разговор бе жалба: Съм изморена! Краката ме болят! Не мога да продължа!
Седмично плачеше по телефона, молеше ме за помощ, твърдяше, че не издържа повече.
През миналата зима претърпя истинска катастрофа подлезе по ледения слой и счупи крак. Два месеца в гипс, неподвижна. Работодателят я уволни. А кой пое грижите?
Ние.
Платихме й наема, пазаруването, лекарствата. Какво още можехме да направим?
След като се възстанови, изведнъж започна да твърди, че има нови здравословни проблеми хипертония, мигрени, болки в гърба, главоболия, замайване. Каквото и да е, тя твърдеше, че страда.
Лекарите извършиха прегледи нищо сериозно. Тя обаче играеше ролята толкова убедително, че продължихме да ѝ пратим пари, чувствали се виновни, ако я оставим сама.
Докато не реших да кажа край.
Този месец достигнах границата си. Платих сметките ѝ, дадох 1000евро и казах: Това е последното. От сега нататък се справяй сама.
Разплака се, нарече ме неблагодарен син, ме обвини, че я изоставям.
Но честно казано? Не ми пука. Тя е здрава. Ако откаже да работи, може да намери богат мъж, който да я поддържа. На 55 години още изглежда достатъчно привлекателна за това.
Тогава кажете ми съм ли твърде строг? Или найнакрая взех правилното решение?
