“Вземи го някой” Ралица, ти на ум ли си? Какво значи “вземи”? Павел е твой син! Не може просто така да го дадеш, да го вземат… Галица стоеше посред кухнята, стискайки кухненската кърпа толкова силно, че пръстите й побеляха.
Валерия седеше на масата, нервно си играеше с ръба на покривката.
“Мамо, защо веднага драматизираш?” Ралица се облегна на стола, преструвайки се на безразлична. “Аз не съм длъжна да жертвам живота си заради дете. На тридесет и две съм, ако не си забравила.”
Галица седна срещу дъщеря си. В гърдите й се свиваше от лошо предчувствие. Ралица продължи:
“Най-сет срещнах добър мъж, мамо. Георги вече ми направи предложение. Искаме да се съберем, да започнем нов живот.” Валерия вдигна очи към майка си. “А Павел… Павел ще ни пречи. Разбираш ли, нови отношения, приспособяване…”
“На Павел едва дванадесет, Ралице!” гласът на Галица се разтресе. “Той има нужда от майка. Ще разбере, че го изхвърли заради новия… заради Георги.”
Галица видя как дъщеря й се сви от думите й. Но Валерия веднага се оправи, махна с ръка:
“Всичко ще е наред, мамо. Не преувеличавай.” Ралица стана от масата, разходи се из кухнята. “Имам нужда да си уредя личния живот, разбираш ли? Не да се тревожа за син цял ден. Освен това е достатъчно голям, за да се справя и без мен.”
Галица гледаше дъщеря си и не я познаваше. Кога сладкото й момиченце се превърна в така егоистка? Стана от стола, приближи се до прозореца.
“Не, Ралице. Аз съм против. Категорично против.” Галица се обърна към дъщеря си. “Не можеш така да постъпиш със собствения си син.”
“Ето, пак започна!” Валерия грабна чантата от стола. “Мислех, че ще ме разбереш, ще ме подкрепиш. Ама ти… Добре, ще се оправя сама.”
Ралица излезе от апартамента, затрупвайки вратата. Галица остана сама в кухнята, гледайки затворената врата. Сърцето й болкаше от лошо предчувствие.
Три месеца по-късно Галица стоеше в банкетната зала на ресторанта, гледайки сватбата на дъщеря си. Гостите се веселеха, музиката гърмеше, но в душата й нямаше радост. Минаваше между масите, поздравяваше познати, усмихваше се, но вътре всичко й се свиваше от безпокойство.
Накрая се доближи до младоженците. Георги разказваше нещо оживено на приятелите си, а Ралица блестеше до него в бяла рокля.
“Ралице…” Галица докосна дъщеря си по рамото. “Към е Павел? Не го виждам сред гостите.”
Валерия се обърна рязко. В очите й пламна раздразнение. Грапна майка си за ръката и я отведе настрана.
“Мамо, ти да не си се побъркала? Защо питаш така пред всички?”
“Но към е синът ти? Не е на сватбата?” Галица не отстъпваше.
Ралица стисна устни, погледна настрана.
“Георги… не се разбира много добре с Павел.” говореше бързо, сякаш искаше да приключи неприятния разговор. “Затова остана вкъщи. Да не разваляме празника, нали? И без това щеше да му е скучно сред големите.”
Галица отстъпи крачка, гледайки я с широко отворени очи. В гърдите й всичко се сви.
“Остави дванадесетгодишно дете само вкъщи в деня на сватбата си? Защото новият ти мъж не го харесва?” гласът й трепереше от гняв и болка. “Ралице, какво става с теб? Това е твой син!”
“Мамо, моля те, не прави сцени!” Валерия погледна тревожно към гостите. “Това е моят ден, моят празник. Не го разваляй с поученията си.”
Галица се обърна безмълвно и тръгна към изхода. Ралица я повика, но тя не се обърна. Скоро беше в таксито.
“На улица ‘Рози’, номер осемнадесет” каза на шофьора.
По целия път мислеше за внука си. Как ли е сам? Какво преживява? Момчето и така беше без баща, а сега и майка му го предаде.
Галица се изкачи на четвъртия етаж, натисна звънеца.
“Павел, баба е! Отвори, моля те!” прислони се към вратата.
Отвътре се чуха крачки.
“Бабо, наистина ли си ти?”
“Разбира се, Павле. Отвори, скъпи.”
Ключалката щракна, вратата се отвори. В прага стоеше Павел разрошен, с червени от сълзи очи. Галица го прегърна силно.
С треперещ глас момчето попита:
“Бабо, майка ме обича ли още? Отиде на сватба, а мене не ме взе. Каза да не отварям на никого.”
Галица го притисна още по-силно. В гърлото й имаше кълбо.
“Павле, събирай си вещите. Ще живееш с мен.” погледна му в очите. “Всичко ще е наред, обещавам ти.”
Докато Павел си събираше нещата, Галица написа съобщение на дъщеря си:
“Павел ще живее с мен.”
Отговорът дойде почти веднага:
“Ето, аз така предлагах отначало. Трябваше да ме послушаш.”
Галица изключи телефона. Нямаше сили за безсмислени разговори.
В двстайния й апартамент имаше място и за двама. Павел се настани в старата стая на Ралица. Първите дни беше тих, затворен. Но Галица се опитваше да го развесели.
“Павле, искаш ли да те науча да правиш най-вкусните палачинки?” предложи една сутрин.
Момчето кимна, и заедно застанаха до печката. Галица му показваше как се разбиват яйцата, как се добавя брашното.
“Бабо, защо майка дори не ми се обажда?” попита Павел, докато размесваше тестото.
Галица замръзна за момент, после го погали по косата.
“Знаеш ли, Павле, възрастните понякога правят грешки. Големи грешки.” подбираше внимателно думите. “Но това не значи, че ти си виновен. Ти си прекрасно момче, и аз те обичам много.”
Животът постепенно се уреди. Галица го записа на плуване и курсове по програмиране мечтаеше да се научи да прави компютърни игри. Внукът оживяваше, ставаше по-уверен, по-спокоен.
Годините летяха. Павел порастваше, превръщайки се от срамежливо момченце в висок, стръмен младеж. Ралица през годините се обади само няколко пъти, и то по работа документи, справки. Беше родила дъщеря от Георги и, според редките снимки в социалните мрежи, изглеждаше щастлива с новото си семейство.
Осемнадесетият рожден ден на Павел отпразнуваха скромно.
“Не мога да повярвам, че вече си толкова голям.” Галица го гледаше с нежност.
След като гостите си отидоха, почистваха заедно. Галица переше чинии, а Павел ги избърсваше.
“Павле, имам нещо важно да ти кажа.” изключи водата и се обърна към него. “Апартаментът, в който живее майка ти… е твой.”
Павел замръзна с кърпата в ръка.
“Как така мой?” погледна я недоумяващо.
“Баща ти… когато беше на пет, го нямаше вече.” говореше бавно, внимателно подбирайки думите. “Но остави завещание. Апартаментът става твой, когато станеш пълнолетен. Майка ти беше само настойник до твоята осемнадесет.”
“Значи имам право да си го взема?” Павел положи кърпата на масата.
Галица кимна.
“Пълно право. Това е наследството ти от баща ти.”
Следващите две седмици Павел беше необичайно замислен. Галица виждаше, че мисли нещо, но не го разпитваше. Вече беше мъж, сам ще се справи.
…А после един раннен сутрешен звън. Галица погледна екрана Ралица. Не беше й се обаждала от години.
“Мамо, какво направи?!” викна йстерично. “Защо му каза на Павел за завещанието? Сега иска да ни изхвърли! Защлал съд!”
Галица издиша тежко. Седна на кухненския стол.
“Ралице, постъпих правилно. Апартаментът е на Павел. Баща му се погрижи за него.” говореше спокойно. “Но ти няма да разбереш. Мислиш само за себе си. Години не си го виждала, не си се интересувала как живее. А сега искаш имота му? Няма да стане.”
“Мамо, ти да не си се побъркала! Къде да живеем? Имам семейство, дете!”
“Питай мъжа си. Нека Георги те издържа, а не да седи в апартамента на момчето, което изхвърлихте преди пет години.” спря за момент, после добави: “Млъквах до пълнолетието му, защото не можехме да ви изгоним. Но сега ще помогна на внука си да си върне своето. И не се опитвай да ме разубедиш.”
Затвори телефона. Обърна се и видя Павел на прага. Усмихваше се леко.
“Благодаря ти, бабо.” каза тихо.
Галица също се усмихна.
“Ще се справим, Павле. Ще си върнем апартамента.”
Павел й се приближи. Прегърна я силно, точно както тя го беше прегърнала в деня на сватбата на Ралица.
“Бабо, ти си ми и майка, и баща. Обичам те много. И никога няма да те оставя сама. Ние сме истинско семейство. Искам да знаеш, че винаги ще бъдем заедно. Галица притисна внук си още по-силно, сълзи потекоха по бузите й, но този път от облекчение.
Слънцето бавно изгряваше зад блоковете, огрявайки кухнята, където някога имаше само празнина и тишина.
Сега в нея звучеше живот.
