Изненада
– Да поседнем ли в кафенето? Биричка и малко приказки? попита Красимир в края на работния ден.
– Съжалявам, трябва да си вървя. Виж това. Борис извади от джоба си малка кутийка и я отвори.
– Наистина ли си решил? погледна пръстена Красимир. Мислех, че никога няма да се ожениш. Похлопа приятеля по рамото.
– С Радостна сме заедно вече четири години, време е да узаконим нещата. Тя не знае, изненада ще е. Ако не ѝ предложа сега
– Няма да го направиш никога, довърши фразата Красимир. Още се колебаеш? Хайде, бе, Радостна е прекрасно момиче. Дори ми е малко завидко.
– Добре, тръгвам. Борис прибра кутийката. Обещах на Радостна да се прибера по-рано, каза и се втурна към асансьора.
По пътя спря в цветарница и купи букет аленки. Радостна ги обожаваше. В колата сложи цветята на седалката до себе си. На червените светлини репетираше думите: Скъпа Радостна, толкова време чакаше Радостна, обичам те, омъжи се за мен. Не, не става
Така и не успя да сглоби какво да каже. Паркирайки пред блока, взе букета и се запъти към входа. Вече беше хванал дръжката, когато телефонът в джоба му зазвънтя.
– Бори, сине
По гласа на майка си разбра, че нещо не е наред.
– Какво става, мамо?
– С мен всичко е наред. Пенка Почина, сине.
– Боже Борис пусна дръжката, без да е отворил вратата.
Не можеше да проумее. Пенка, която познаваше от дете, беше мъртва. Как?
– Блъсна я кола. На място си отиде. Шофьорът изчезна. Погребението утре. Ще дойдеш ли? Тя те обичаше толкова Майка му просълзи се. Веселина остана сама. Трябва да решим Страх ме е да не я откарат в сиропиталище
– Добре, ще се опитам да стигна, обеща Борис.
– Ела, сине Майка му заплака.
Пенка я няма, пулсираше в главата му.
Не я обичаше, както тя обичаше него. Не заслужаваше това
Не помнеше как се качи на етажа. Свести се пред вратата на апартамента. Влезе в антрето. Букетът му пречеше. Огледа се къде да го остави. Новината го сриваше. Да прави предложение в такъв момент му се стори кощунство.
– Защо цветя? попита Радостна, излизайки от стаята. Едва сега усети аромата на вечерята. Преди би го възприел с наслада, но сега мирисът и цветята му се сториха ненакъдрени, излишни.
Радостна го гледаше, очаквайки да ѝ подари букета. Но той се колебаеше, сякаш забравил какво да прави с него. Изглеждаше объркан.
– Цветята не се дават само за поводи. Стръвнат, Борис ѝ подари букета и я целуна по бузата.
Радостна сведе очи, скривайки разочарованието. Отиде в кухнята. Скоро чу шума на течащата вода.
Когато влезе, на масата вече стояше ваза с рози, а Радостна сервираше вечеря.
Не му се ядеше, но не искаше да я наранява. Седна.
– Защо не ядеш? попита тя.
– Не ми се ще. Съжалявам. Мама ми се обади Пенка почина. Утре е погребението.
– Пенка коя беше? Радостна замлъкна, очаквайки пояснение.
– Бившата ми съпруга. Трябва да отида, да решим какво ще стане с Веселина. Дъщеря ни е.
– Чакай, не ми каза, че имаш дъщеря. На колко е?
– Дванайсет, мисля.
– Искаш да я докараш тук, при нас? гласът ѝ стана остър.
– Не знам. Пенка нямаше никого, родителите ѝ загинаха, когато беше в училище. А майка ми Има проблеми с кръвното, ставите ѝ болят. Извинявай, трябва да се приготвям.
– На погребението ли ще ходиш? недоверчиво попита Радостна.
– Да, с нощния влак. Обадих се и на работата.
– Разведени сте от години. Сигурно е имала някой
– Радо, не сега. Колата ще я оставя. Можеш да я ползваш.
– Значи това беше изненадата? Радостна също стана от масата.
– Не. Ще ти кажа когато се върна. Борис бутна ръка в джоба и стисна кутийката.
Във влака не можеше да заспие. Лежеше на леглото и си спомняше
***
От малки бяха приятели. В една детска салка, после в едно училище. Крехката, руса Пенка винаги беше боледуваща, вратът ѝ ограден с шал.
Когато в десети клас родителите ѝ загинаха, баба ѝ не издържа и след три месеца си отиде. Родителите на Борис я взеха при тях.
Баща му се подхвърляше, че ето му и булка. А той се ядосваше, отричаше.
Преди матурите родителите излязоха за два дни, той и Пенка останаха сами. Не помнеше как се случи всичко, какво го обзе тогава. Само че Пенка забременя. Родителите казаха, че щом е така, да се оженят.
Той я смяташе за приятелка, сестра. Мислеше, че любовта трябва да е друга, по-романтична. Но се ожени. Пенка едва носе детето. Когато видя дъщеря си, не усети нищо. Пред него се откри горчивата истина не обича Пенка, безразличен е към дъщеря си. Не беше готов. Борис едва завърши първи курс, прехвърли се в София и си тръгна.
Баща му каза, че в тяхното семейство никой никога не е изоставял децата си. Ако си тръгне, няма да му помага. Вече няма син. А Пенка и момиченцето няма да ги пуснат.
Оттогава Борис не беше стъпвал вкъщи. Дори когато баща му почина, не отиде. Само майка му звънеше.
Първо даваха апартамента на Пенка под наем, после тя с момичето се преместиха при новия ѝ мъж. Майка му се обади, каза, че много й липсват. А на Борис му беше все тая. Това и отвърна.
Майка му пращаше снимки на Веселина. Колкото по-голяма ставаше, толкова повече приличаше на Пенка. Борис гледаше снимките без емоция. Видя я само като бебе, изтри я от живота си.
А сега пътуваше към вкъщи за пръв път от дванайсет години. Каквото и да каже майка му, нямаше да вземе Веселина. Да, така ще е правилно. Какъв баща е той? В нашето семейство децата не се изоставят. В кого си се родил такъв? Вече нямам син спомни си думите на баща си и се сви. Той беше настоял да се разведат да не си мъчи Пенка главата, ще срещне някой друг
Жалко, че не се помириха.
После в живота му се появи Радостна. Невъзможно беше да не се влюбиш в нея. Но той отлагаше, не ѝ предлагаше. А когато най-накрая се осмели, купи пръстен, тръгна на погребението на бившата си съпруга Сякаш Пенка му се отмъсти от отвъдното, разбивайки и неговото щастие.
Въпреки че, ако трябва да си призная, нямаше какво да разбива. Страстта отдавна изстина, живееха заедно по инерция. Не беше сигурен дали иска да се жени, просто Радостна го желаеше, а той не искаше да я изгуби.
С мисълта, че каквото стане, става, Борис все пак заспа.
Майка му се зарадва, прегърна го, разплака се. А Веселина стоеше настрани и го гледаше подозрително.
– Веселино, ела, това е баща ти, майка му я подкани.
Момичето изфърка, рязко се обърна плитките ѝ подскочиха и излезе в стаята си, която някога беше негова.
– Нищо, дай ѝ време, каза майка му.
Пенка беше в затворен ковчег. Имаше усещането, че я няма, никога не е имало. Веселина не плачеше, мрачна, не гледаше Борис.
Опита се да говори с нея, но тя го игнорираше. Един ден чу разговора ѝ с майка си.
– Веселино, аз съм стара, няма да ми разрешат да те взема. За малко поне трябва да отидеш с баща ти в София, после ще се върнеш.
– Защо? Не му трябвам. По-добре в сиропиталище, упорито каза момичето.
– Какво говориш? При жив баща? Нямаш представа какво е сиропиталище, възмутена беше майка ѝ.
– А той къде беше досега? Изостави ни. Няма да отида с него.
Чу бързи стъпки, вратата към стаята ѝ се затвори.
И все пак тръгна с него. Във влака Веселина попита с кого живее.
– Баба ти каза? Да, имам приятелка. Ще ѝ предложа брак. Дори купих пръстен. Харесала би ти се, каза Борис, но самият той се съмняваше.
В апартамента нямаше никого, нито нещата на Радостна. На шкафчето в коридора бяха оставени ключовете.
– Това е твоята стая, опознавай се, сказа Борис и отиде в банята. Не успя да се обади на Радостна. Вероятно го беше блокирала.
Когато излезе, Веселина правеше сандвичи, заварила беше чай. Борис ѝ беше благодарен, че не прави сцени, не се подиграва, не задава въпроси.
На следващия ден се записаха в училището до блока, после пазаруваха дрехи. Говореха малко, но сутрин Веселина направи омлет.
– Баба те ли научи да готвиш? попита Борис.
– И мама.
– Браво, похвали я.
Това беше целият им разговор.
Борис я водеше по София, на кино, на ролки в Борисовата градина. Ледът между тях започна да топи.
После го изпратиха на седмица в командировка в Китай. Да откаже значи да сложи край на кариерата си. А Веселина?
– Не съм малка, каза тя.
– Да, но София си е София, а ти не я познаваш. Ще измисля нещо, обеща Борис.
– Лесно е. Помоли Светла да я наглежда. Влюбена е в теб, ще се радва, съветва Красимир.
Борис и сам забелязваше как младата колежка се изгубва и почервенява при срещите им.
Красимир беше прав. Светлана наистина се съгласи с радост. Покани я у тях да се запознаят с Веселина. Бързо се сближиха, смяхът им ехтеше из апартамента.
Борис тръгна на спокойствие. Присъствието на дъщеря го обезпокояваше. Свикнал беше да живее сам. Радостна беше друго. Но не очакваше да му липсва Веселина. Обаждаше се всеки ден. Говореше и със Светлана. Веселина веднага предаваше телефона, когато се обаждаше на нея. Ясно му беше, че все още не му е простила.
Преди завръщането си се обади да ги предупреди. Влизайки с таксито в двора, ги видя веднага. Стоеха пред входа, като две сестри. Сърцето му тупна радостно. Никога никой не го беше посрещал така.
Излезе от колата и Веселина се приближи. Неловко я прегърна, тя не се отдръпна. Светлана се усмихваше настрана. Борис внезапно поиска да прегърне и нея.
– Хайде, да вървим? Донесох ви подаръци, каза.
Докато вадеше ярките пакети и кутии, се радваше повече от тях, увличайки се от ефекта.
– Има ли нещо за ядене? попита.
– Разбира се! Светлана веднага се втурна в кухнята. Скоро и Веселина я последва, чу се звън на съдове
Сякаш се сприятелиха, помисли Борис.
На вечерята го засипаха с въпроси, а той разказваше за Китай. Беше хубаво, по-различно от всичко досега.
След яденето Светлана се приготви да си тръгва.
– Та-тко, протяна Веселина, кимнайки към коридора.
Не се излъгал ли? За пръв път го нарече тако? Борис стана и излезе.
– Светлана, наистина е късно, останете. Има още неща за разказване.
Веселина веднага я грабна и я отведе в стаята си.
През нощта Борис отново не можеше да заспие. Толкова много се беше случило. Веселина се разтопи, благодарение на Светлана. А тя беше приятно момиче, лесно им беше заедно. С Радостна сигурно нямаше да се разбират.
Ако някой му беше казал преди два месеца, че ще живее с дъщеря си, нямаше да повярва. А Светлана Хареса му мисълта, че спи зад стената. Рано беше за заключения, но защо да не опитат? Тя го обичаше, а той Опита се да разбере какво чувства. Просто му беше добре. Може би това беше любовта?…
