Трябва да раждате колкото се може поскоро, измърка баба Мария, като спусна краката си от леглото.
Баба Мария вече е навършила 87 години, и онази младост, когато можеше да се върти като въртолет, е била отдавна забравена. Но внукът и правнукът й я карат постоянно да се движи, понякога я подзатягат със своята камшичка:
Ако останеш в синя чорапа, ще си спомняш старото време, а тогава ще е късно.
Сега обаче баба Мария се отдръпна, спря да става от леглото, започна да се опира назло на всички в къщи Защо ви готвих, врабчета, за да спите до обяд? и в половината на седмото сутринта кецената бяха в състояние на бой.
Семейството се притесни.
Баба, попита петгодишната правнучка Марица, защо вече не се ядосваш на нас?
Сега си на време, мила, време да тръгна, въздъхна баба Мария, мислейки за последния си час, за това дали е само мъка от отминаващия живот или има надежда за нещо поголямо от вашия борш, който вече не знаете как се прави.
Марица избягай към кухнята, където тъй спретнато се събираше остатъкът от роднините.
У баба Мария смачка сурочка! изрече тя, докладвайки последните сведения от разузнаването.
Какъв сурочка? вдигна веждите си старшият син на баба, Владимир Иванов. Той беше с къса брада, наподобяваща черноморския морски вълк, и сякаш вятърът духаше в него.
Вероятно стар, пожала рамо Марица. Тя нямаше идея какъв е бил сурочката, ако баба никога не й го показваше.
Старшите се погледнаха взаимно.
Следващият ден в къщата им влезе спретнатият, но запазлив лекар.
Не се чувства добре, постави той диагнозата.
Явно, възкликна Владимир Иванов, размахвайки ръце, ако не бяхме ви познавали!
Лекарят се замисли, погледна към съпругата му.
Възрастно, продължи без колебание. Но сериозни отклонения не виждам. Какви са симптомите?
Тя спря да ни указва кога да готвим обяд и вечеря! Целият живот ти пипа с носа и казваше, че ръцете ми не са от там, а сега не се появява в кухнята, прошепна с упадъчен глас съпругата на Владимир, вече и сама станала баба.
Семейният съвет с лекаря стигна до решението, че това е тревожен знак. Уморени от тревогите, всички легнаха, като че ли се потънаха в сън.
През нощта Владимир Иванов се събуди от познатото скърцане на обувки.
Този път обаче не беше принудителното събуждане за закуска и работа.
Мамо? прошепна той, излизайки в коридора.
Ами… прозвуча безцеремонно от тъмнината.
Какво става?
Ами, мисля, докато спите, да излезна на среща с Мишо Яковлев, започна баба Мария, като че ли се връщаше в нормалните си мисли. Къде по друго да отида, освен до тоалетната?
Синът включи светлината в кухнята, постави чайник и се захвърли на масата, обгръщайки главата с ръце.
Гладен ли си? попита баба, стоеше в коридора и го гледаше.
Чакам те. Какво беше това, мамо?
Баба Мария се приближи към масата.
Още от петия ден сидя в стаята, започна тя, изведнъж гълъб улепна в прозореца бах!
Ами, мисля, това е предзнаменование за смърт. Легнах, чакам. Един ден, втори, трети, а днес се събудих в късната нощ и си помислих: А не отиде ли това предзнаменование при лешника, за да горя живота си под чаршафа? вдигна глас. Сипи ми чай, по-горещ и посилен. Три дни с теб, сине, почти не говорихме, но ще наваксаме.
Владимир Иванов се легна за сън в половината на петия сутрин, а баба Мария остана в кухнята, за да «гответе» закуска трябваше сама да се справи, иначе тези бели ръце няма да могат да нахранят децата нормално.
Ще взема 50 лв. за нови съставки, каза той, мислейки за пазара в София, където цените се измерват в лева.
И така, в къщата, където времето се струпваше като старата къща в Пазарджик, всичко продължи с непрекъснато тъкане на надежда и спомен, докато старият часовник тиктака в 7:15 сутринта.
