**Дневник**
Това не може да бъде истина! Пет години спестявахме, а ти изхарчи всичките пари за жилище на любовницата ти, която ти носи дете? Това са и мои пари! Как можеше да направиш такова нещо Думите ми се губеха.
Тринадесет години живея с Иво. Обичах го до безумие, просто защото съществува. Обичах му вечно разпасаната кестенява коса и онази леко уморена усмивка, която изникваше, когато гледаше сина ни, Петър. Животът в малкия ни град течеше спокойно, почти нищо не се променяше с годините.
Иво се прибра точно в девет и половина. Напоследък често закъсняваше от работа, но аз не му обръщах внимание мъжът ми работи, грижи се за семейството. Той шумно затвори вратата, свали якето си, което не миришеше на обичайния му колон, а на нещо сладко, цветно. Усещането ме сграбчи веднага.
Здрасти, каза той, целувайки ме в темето. Уморен съм като куче. Натоварен ден днес.
Здравей. Ще вечеряш ли? Хайде да те нахраня.
Не, благодаря. Искам да се изкъпя.
Минал покрай мен, и изведнъж ме обзе смутна тревога. Отново отказва от храна. Да не би да има някоя друга? Иво сега винаги идваше късно, телефонът му беше постоянно в джоба. Преди го оставяше на масата, а сега го държеше заключен или обърнат с екрана надолу. И всяко докосване до него го караше да се дърпа.
Днес закъсня, казах, вдигайки се и прибирайки чашата. Имаше много работа?
Иво вече стоеше пред вратата на банята.
Да, Ани. Знаеш, краят на тримесечието. Документи, отчети. Пълна бюрокрация.
Защо миришеш така? въпросът излезе по-рязко, отколкото исках.
Той замръзна. Питах го неочаквано.
Как да мириша? Опита се да звучи небрежно, но раменете му се напрегнаха.
На цветя. Сладък, тежък аромат. Това не е твоят колон.
А, може би от колежка. Силвия от счетоводството днес се фукамолеше с новите си парфюми. Махна с ръка. Не ме задържай, Ани. Наистина съм уморен.
Силвия от счетоводството помислих си, връщайки се на терасата. Разбира се
Тази миризма ме преследваше вече втора седмица. Опитвах се да си кажа, че просто колегите му ползват парфюми
Мечтата на цялото ни семейство беше в депозит в БНБ, който открихме заедно преди пет години. Мечта за собствен апартамент за Петър, който щяхме да му купим, когато стане пълнолетен. Отделяхме всяка стотинка. Иво от заплатата си като инженер в местната фабрика, аз от малките си приходи от шивашки поръчки. Петимата години не ходихме на море, не си купихме нова кола, пестихме за всичко, освен за образованието на Петър. Депозитът трябваше да е над четириста хиляди лева огромна сума за нашия град, гаранция, че синът ми ще може да учи в университета в София без да се налага да живее в общежитие.
Ударът дойде неочаквано. Клиент ми плати за поръчка, добави и бакшиш заради бързината. Отидох в банката да депозирам парите. Дори не знам защо не го направих онлайн. Може би просто исках да се разходя времето беше хубаво.
Операторката, младо момиче на име Ралица, която познавахме от години, ми се усмихна учтиво.
Здравейте, Ангелина Иванова. С какво мога да ви помогна?
Здравейте, Ралица. Искам да проверя баланса по спестовния ни депозит. И да добавя малко пари, ако може.
Разбира се. Паспортът ви, моля.
Предадох документа. Пръстите ѝ забързаха по клавиатурата.
Така протегна тя, намръщена. Ангелина Иванова, тук няма нищо.
Как така няма нищо? не разбрах.
Мислех, че греши.
Сметката е празна. Нула лева, нула стотинки.
Почувствах как под мен се отмесва пода. Хванах се за бюрото.
Ралица, това е невъзможно. Сигурна ли сте? Проверихте ли всички дати? Открихме депозита преди пет години, на името на Иво Димитров, съпругът ми. Аз редовно добавям пари!
Да, Ангелина Иванова, Ралица понижи гласа си, сякаш осъзнавайки сериозността на ситуацията. Гледам движенията по сметката. Последният голям превод беше преди две седмици. Теглене в брой. Сумата беше значителна.
Колко точно? прошепнах.
Четиристотин деветдесет хиляди лева. Теглени в неделя преди миналата. Депозитът е закрит.
Тогава Иво се прибра късно, каза, че е имал събрание.
Благодаря, Ралица. Искам пълна справка за всички движения през последния месец. Незабавно
Излязох от банката, клатейки се. Не помня как стигнах до колата. Четиристотин хиляди лева. Иво ги взе всичките
***
Когато Иво се прибра, аз седях на кухнята, пред мен беше разпечатаната справка, сгъната точно на половина. По лицето ми нямаше и следа от сълзи, само леден спокойствие, който винаги предхожда бедствие.
Иво влезе, хвърли ключовете на рафта и протри челото.
Здрасти. Как си?
Седни, Иво, казах. Гласът ми беше нисък и стабилен, съвсем различен от обичайния.
Той ме погледна изненадано. Окото му хвана документите на масата. Лицето му постепенно се изкриви в осъзнаване.
Какво е това? попита, без да сяда.
Седни. Трябва да поговорим.
Седна бавно срещу мен.
Ани, не разбирам.
Не се преструвай, Иво. Разбираш перфектно. Днес бях в банката. Депозитът е празен. Четиристотин деветдесет хиляди лева. Изчезнаха преди две седмици.
Иво погледна към ръцете си. Не се опита да отрече.
Откъде разбра?
Мислиш, че това има значение? Къде са парите, Иво?
Ани купих апартамент.
Апартамент? Къде? За кого?
Той пое дълбоко въздух. Погледът му не изразяваше разкаяние, а по-скоро дразнене и някаква горчива решителност.
За нея.
За коя нея? не крещях, говорех спокойно, сякаш обсъждах времето.
Иво, кажи ми името.
Ралица.
Аз мълчах, гледайки го неподвижно. Той, свит под погледа ми, продължи:
Ани, не знам как се получи Помниш ли, миналата година изведнъж отидохме с екипа на почивка за три дни? Шефът ни накара да се съберем, за да подобрим атмосферата? Там се запознах с Ралица
Иво замълча, а аз настоях:
Продължавай. Кажи всичко.
Е тя веднага ми хареса. Бях омаян. Ани, ти си домашна, уютна, а тя беше ураган. С нея се чувствах млад отново. На деветнайсет беше, когато се запознахме. Караше мотоциклет, имаше татуси навсякъде, пирсинг. Загубих главата, Ани С теб се чувствам добре, но вече като с приятел, свикнах с тебе за толкова години
Гърлото ми се стегна. Искаше ми се да плача, да го удрям, да разбия всичко по кухнята Но се сдържах. Не можех да му покажа слабост.
Продължавай.
Не си говорихме известно време. Тя ме заряза, каза, че съм ѝ омръзнал. Страдах, Ани. Търсих я, звънях ѝ, молех за минута време. А тя започна връзка с някакъв млад момък. Вече бях започнал да я забравям, наистина. Спомниш ли си, преди седем месеца бяхме на море? Тогава тя ми се обади сама, започнахме отначало. И тогава гръм от ясно небе: бременна Ани, не можех да ги изоставя, разбираш ли? Ралица се скара с майка си, я изхвърлиха от вкъщи. Не можех да оставя дъщеря ми да живее на улицата!
Станах от масата и се отправих към прозореца:
Значи дъщерята на любовницата те е грижа, а сина на съпругата не? Браво! Ето какво ще направим: утре отиваш при нотариуса и прехвърляш твоята половина от апартамента на Петър. Когато порасне, ще го продадем, за да има собствено жилище. Как ще живееш ти, вече не ме интересува. Утре подавам за развод, и само пробвай да ми се противопоставиш! Ще те срина, Иво! Ще те осъдя пред целия град!
Разбира се, Иво се опитваше да ме върне до съда. Чакаше ме пред вкъщи, звънеше всеки ден, пишеше трогателни съобщения, но аз не отговарях. Разведохме се. И любовницата му го изостави момиченцето, което се роди точно навреме, очевидно не бе негово, защото имаше азиатски черти. Иво си тръгна с багажа в ръка, без да се обръща. Аз останах на прага, гледайки гърба му, докато изчезна зад ъгъла. Вътре цареше тишина, сякаш целият дом диша по-леко. Петър не пита много някои неща децата разбират по-добре от възрастните. Сложих дневника в чекмеджето, заключих го и отворих прозореца. Въздухът беше свеж, първи пролетен вятър. Започваше нов живот.
