Лиля излезе от аудиторията, а Филип вече я чакаше с нетърпение.
“Как мина?” Погледът му беше смесица от притеснение и възхищение.
“Перфектно!” Тя размахваше индексите си пред него. “А ти?”
“Браво! Никога не съм се съмнявал в теб.” Усмивката му се изкриви леко. “Аз се обърках малко. Четворка. Да отпразнуваме?”
Лиля спусна очи и се поколеба.
“Пак ли съм в задната част?” прошепна той, като прочете мълчанието ѝ.
“Съжалявам… Денис вероятно вече ме чака.”
“Разбирам.” Той въздъхна тежко, без да крие разочарованието си. “Поне до портата? Ако нямам право на повече…” Взе ръката ѝ и я поведе по виещата се чугунена стълба.
Стъпалата изпяваха тихо под краката им. Лиля мислеше за всичко, което ще пропусне: за студените коридори на медицинския университет, за миризмата на формалин и стари книги, които дори в жегите пазеха сянка и прохлада.
Филип отвори масивната врата, и изведнъж слънцето ги заслепи. Тя веднага забеляза Денис до портата, с букет в ръце, и бузите ѝ се изчервениха.
“Казваш, че го обичаш?” Филип все още държеше ръката ѝ.
“Той ме помоли да се омъжа за него.” Пръстите му се стегнаха около китката ѝ.
“Боли!” възкликна тя.
“Съжалявам.” Той пусна ръката ѝ. “Сърцето си има закони, нали?”
“Лиля!” Денис я викна от портата.
“Фил…” започна тя.
“Хайде, не карай годеника да чака.” Гласът му беше горчив.
Тя тръгна, усещайки погледа му в гърба си. Ще й липсва не само университетът, но и той винаги до нея, без да го забелязва, без да го цени.
“Помолих те да не идваш,” прогърмя тя, стигайки до Денис.
“Не се ядосвай. Бях притеснен.” Искаше да я целуне, но тя се отдръпна. Обърна се Филип вече го нямаше.
“Хайде, мама ни чака на обяд. Иска да говори за сватбата…” Тенджерата не спря да кънчи. “Ето, това е за теб.” Протегна букета.
“Още не съм ти дала съгласие,” каза тя.
“Мама намери хубав салон…” продължи той, все едно не я чу.
Лиля надеяше се да говори с Филип след дипломирането, но той не дойде.
“Къде е Самойлов?” попита тя приятеля му Мишо.
“Взе дипломата вчера и замина за София. Някой роднина го покани на работа. Късметлия.”
Тя едва не се разплака. След церемонията си тръгна веднага. Ядваше се на Филип как така не й каза? А твърдеше, че я обича.
Нито той й се обади, нито тя. От гордост. Два месеца по-късно се омъжи за Денис.
Седем години по-късно…
“Здрасти. Мога ли да вляза?” Лиля се провира в кабинета на гинеколога. “Бррр… Как работиш тук? Мразя тези инструменти.”
“Лиле, здрасти! Влизай! Точно свърших прегледите. Как си?”
Размениха новини, докато Лиля краешком поглеждаше медицинската сестра.
“Рая, можеш да си ходиш,” каза Оля, прочитайки мълчаливия й въпрос.
“Не си тук просто така, нали? Най-сетне бременна?” попита Оля, след като сестрата излезе.
“Да беше така… Идвам за съвет. Нещо не върви между мен и Денис. Честно казано, всичко е зле. Свекърва му натяква, че аз съм виновна. Имам някакви резултати, но не искам да се изследвам в поликлиниката ще започнат клюки. Помогни ми?”
“Разбира се. Да видим какво имаш.”
Оля проучи документите.
“И?”
“Малки отклонения, но иначе добре. Трябват допълнителни изследвания. Мъжът ти проверяван ли е?”
“Не иска дори да чуе за това.”
“Добре. Утре сутринта можеш ли? В осем? Супер. Лиле, толкова се радвам да те видя… Разкажи ми как е.”
“Какво да разказвам? Преди година го хванах в кабинета със асистентката. Исках да се разведа, но майка му и моя ме убедиха да не развалям брака заради ‘мъжка шалост’. Разбираш ли? Само пошалил! Асистентката беше уволнена, но отношенията ни станаха още по-лоши.”
“Майка ми каза, че всички мъже изневеряват, че не трябва да правя драма. Че трябва само да имам дете и всичко ще се оправи. Сякаш зависи само от мен.”
На следващия ден тя мина през нови изследвания.
“Какво ще кажеш?” попита тя, сядайки.
“Виж сама.” Оля показа снимките. “Ето тук. И тук.” Посочи светли петна.
“Тумор? Но толкова пъти ме преглеждаха…” Гласът ѝ се разтрепери. “Значи операция?”
“Ти си лекар, знаеш. В София ще е по-добре. Слушай, имам телефона на Самойлов. Сигурен съм, че ще помогне ще те покаже на добър специалист.”
“Не му се обаждай. По-късно ще го направя сама.”
“Както искаш. Но не бави. Съжалявам, че се получи така…”
Лиля се луташе из града, опитвайки се да осмисли всичко. Чувстваше се добре, само гърбът я болеше понякога. Нейните трийсет и след операцията няма да може да има деца. Слънчев ден, мечти за бъдеще… Защо точно тя?
Реши да не казва на никого. Ще вземе отпуск и ще отиде в София.
Вкъщи Денис беше зад компютъра.
“Гладен ли си?”
“Не ми пречи. Нещата не се връзват,” отвърна той, без да погледне.
“Денис, трябва да отида за кратко. Две седмици, може и повече.”
“Ммм.”
Добре, че не чу. Няма да го занимава с обяснения. Приготви му кафе и котлети, но той глътна бързо, без да мръдне от екрана.
През нощта не можеше да заспи. Чу как той се прибира, легна до нея.
“Каза ми нещо?”
Тя се престори, че спи.
На сутринта написа молба за отпуск, събра си багажа и тръгна рано, оставяйки бележка. София я посрещна с шум. Влезе в болницата с треперещи пръсти, стискащи листа с резултатите. Приемното отделение беше пълно, но тя стоеше права, докато я забеляза една сестра. Госпожо, имате ли уговорена среща? Да с доктор Самойлов. Сърцето ѝ спря за миг, когато вдигна поглед и го видя по-висок, по-тих, с бяла престилка и сериозни очи. Лиля? Произнесе името ѝ бавно, сякаш го опитва. Тя не можа да говори. Той я поведе по коридора, без думи, сякаш времето не ги беше разделяло. В кабинета ѝ даде чай. Първо за теб. После за нас. И тя разбра, че този път няма да избяга.
