Нерождаща се баба вече не баба, а полбаба, така си казваше свекърва ми, измърмори Миренчето, като се преглъщаше в усмивка, полна с горчивина.
Не слушай, внезапно и силно се наведе към нея полуглухата баба Шура, защото Бог знае какво прави. Ти едва ще можеш да родиш, а той вече всичко вижда.
Баба Шуро, а как точно вижда? Пети години живеем, а аз толкова искам дете, разклатени от сълзи, се изрече Миренчето. Не говореше за това често, а сърцето ѝ пазеше тази болка в тайна. Днес се завръща в родното си село, на десет километра от гроба на майка си, за да се срещне със старата полуглаха съседка.
Животът ни е тежък, започна Шура, но не ние търсим децата, а те ни намират. Тръпей, момиче.
Кучетата в селото вече лаеха, щракаха птици, но обичаният шум на селото едва ли се чувал. Селото Каменец в Пазарджишка област почти умря, къщите се смачкаха над реката, сякаш се кланяха последен поздрав.
Миренка се втурна към дома си в голямото село Илинци. Трябваше да напусне Каменец преди зората цял живот се страхувала от нощната гора и полетата, детска паника.
Шест години преди това, след войната, баща й загина, а майка твърде рано. Тя започна работа като доярка в местната колективна ферма. През юни, когато се запозна с бъдещия си съпруг, беше седемнадесетото й лято и първото в къщарския двор. Пътуването до фермата беше дълго, но тя се радваше, макар ръцете да се уморяваха от доенето.
Един сутрешен ден я уцели градушка. Небето се затъмни, гърмеше, всичко се наведе странно. Миренка скочи под навеса, построен от ръба на селото, до гората, седна на дъската и изстискваше дъжда от късите си черни коси. През мрака видя как се приближава черноволос момък в плетеница, в късокосмета риза и къси панталони.
Е, това е подарък! Аз съм Николай, а ти? казал, усмихвайки се.
Миренка се уплаши, сърцето й подскочи. Тя се оттегли на края на дъската.
Ти се отрови ли от мъглата? Или си глух от раждане? подиграваше се той.
Не съм глуха. Миренка ме викай.
Студено ли ти е? Не искаш ли топлина? продължи той, докато се приближи. Аз съм от Теленет.
Той се шегуваше дълго, после започна да натрапва, докато Миренка се уплаши истински. Блузата й се залепи за тялото дали това развълнува момъка или просто беше влюбен бе. Тя избяга под дъжда, тича й, оглеждайки се.
След това Николай Никифоров се появи като временен скотовъд в селото. Миренка го погледна с неодобрение, но той започна да я ухажва сериозно. Тази среща остави следа.
Сгодената си в брак, Миренка се потъна в радост, макар да не знаеше какво я очаква в къщата на съпруга и в чуждото село. Свекърва й беше мрачна и болна, но споделяше грижи с невестката, следейки всичко зорко.
Въпреки трудностите, Миренка не се предаваше. Тя беше работлива и упорита, само че ухапите от свекървата я тревожеха. Понеже беше без придано и без надмени, свекървата я дори наричаше голодрана.
С течение на времето свекървата се успокои, видя че невестката е умелa. Години минаваха, но бременност не се появи.
Ти, момиче, си като полуроботка. Нерождаща се баба вече полбаба. Как може да имаме къща без внуци? викаше свекървата.
Миренка плачеше в рамо на Николай, той япрости към майка ѝ, а та се ядоса още повече. Свекърът се дърпа, а вратата му се отваряше само когато Миренка му носеше купа.
Миренка не губеше надежда сама ходеше при фельдшера, тайно при свещеник, вареше отвари, които кумовите обещаваха срещу бездетност.
Животът вървеше, колкото и да беше труден след войната. Дома на Никифоровите не бяха най-бедните, но и не най-богатите.
Една сутрин Николай донесе полмесец сурово зърно.
Ох, Коленько, не прави това извика майка му.
Всички теглим, не съм сам. Спокойно, майко
Миренка се притесняваше, молеше Николай да не влошава нещата. Той обаче продължи да вкарва каквото можеше от колективната ферма.
Нощем Миренка спеше лошо, сдържаше лампа и седеше на леглото, в очакване на съпруга.
Един ден, като го чакаше, намери под леглото стара обувка, чорап и големи гумени ботуши, взел платното палто и излязла навън. Ноябрищният вятър нахлу в отворените врати, студената дъждовна вода обожжи лицето.
Тя се промъкна по полето, докато къщи не горяха, а кучето Фенчо, което обичаше, я следеше. Тя стигна до старото съоръжение на края на селото, където се чуваше смях.
Чрез шумотевицата на дъжда разбра женски смях това беше Калина, момиче от съседното село, което работеше с нея в фермата.
Калина преди беше весела и говорлива, мечтаеше за градски живот, но сега беше мрачна, глупаво се клюеше, че е завижда към женения Николай.
Мария, вече Миренка, стоеше като статуя до съоръжението, докато дъждът продължи. Силен смях на Калина я изненада, след което тя се втурна към къщата си, спъваща се в глинената пътека, падна и се оплете в старото военно палто, което е носила.
Дойде у дома, влязла в банята и се измиваше в голямо кофа, докато говореше със Фенчо:
Отстраняваме тази мръсотия, Фенчо, отстраняваме
В къщата им имаше само любовта ѝ и на Николай, но и тази се разпадаше от несигурност. Когато Николай влезе в банята, тя му не каза нищо и реши да изчака утрото.
Сутринта пристигнаха двама мъже в полицаи и председателят на колективната ферма. Майката плачеше, хващаше ръкава на председателя, бащата мълчаливо провеждаше сина си, а Миренка се мъчеше да събере съпруга и да повдигне свекървата.
Четиринадесет души бяха отведени в управлението, където ги натовариха в камион и ги изкараха към града за съдебен процес.
Миренка се обърна, а зад березите стоеше Калина.
Този арест разтърси цялото село. Свекървата падна в скръб, свекърът умина, а Миренка не можеше да спи.
Тя не реши брака си с Николай, остана неженена, но страхът за мъжа надвисна над обидата. Разводът остана недостъпен.
Няколко дни по-късно, докато се връщаше от фермата, донесе мляко, отвори вратата и видя Калина, седнала зад масата с ръце върху корем. Пред тях стояха свекър и свекърка, а Калина ги погледна директно, издавайки леко подигравателен звук.
Здравейте, каза Калина.
И на вас да ви е добре, отвърна Миренка.
Миренка, казваше свекърката, а Калина отива в града, посещава нашите познати Оля и Нина, бащата им е Васил, съпругът е Оги.
Миренка сложи кофа с мляко на печката, измиваше ръце и слушаше.
Съд беше, десет години затвор за нашия Николай! Помисли, майката подстрига плат с кърпа, после я притисна към очите си и заплака.
Миренка се свали на стол.
Как така десет? попита тя.
Казват, че са държавни престъпници всички са получили по десет години, отговори Калина.
Господи! възкликна Миренка, не вярвайки ушите си.
Свекърката плачеше, а Миренка я успокояваше:
Мамо, може би ще помислят отново, може и да пуснат… Ще се уплашат, но ще пуснат, надявам се.
Кой ще ги пусне? Глупаво си, Мирка! Сега всичко е поетапно. Съдят като съд, настояваше Калина.
Те обсъдиха съдебния процес, след което настъпи тишина, а свекърката сипеше чай.
Е, това е! Калина удари с ръка по масата, всички скочиха, след което заяви: Ако господарите мълчат, ще кажа: Кольо се готвеше да се ожени за мен. Искаше да се разведе от теб, но не успя. Така, Миренче. Вярвай или не, ще имам детенце от него. И не искам да го отглеждам сама. Баща ми в село няма да ме пусне, защото вече знае, че бушува. Мислех да се оженим с Кольо, но се обърка. Затова идвам при вас ще кукирам вашия внук. Кольо казва, че в града е окей, а ти, Миренче, не можеш да избягаш.
Калина изкачи очакващата реакция изненада, сълзи но Миренка оставаше спокойна, с ръце поставени върху юбка от военна материя.
Свекърката първа се излюпа:
Този дом е наш, решаваме ние. Внукът ще бъде. А Кольо какво се случи с него? Нека Калина остане тук, това е нашето решение, за да расте детето в къщата. Ти решавай сама, тя се засмука в престилка и заплака.
Няма проблем, отвърна Миренка, вдигайки кофа с мляко.
Калина и свекърят тръгнаха да вземат вещи. Свекърката започна да се тревожи къде ще спи.
Къде ще сложим? На сено, нали? Трябва ъгъл за детето. О, горе, какво горе
Миренка донесе от двора голяма купчина слама, сложи я на пода до печката и я покрие с домашно плетена лоза нова й легла, почти като в конякът на Фенчо.
Дните станаха по-кратки и студени. Свекърката боляше цяла зима, а Калина в последните дни се разболя, ходеше тежко. Дома на Миренка тежеше все повече.
Калина с свекърката дори станаха приятелки, понякога я защитаваше, ако я гледаше твърде сурово.
Лягай в леглото, иначе ще ти се натисне, съветваше тя.
Миренка работеше от сутрин до вечер в фермата, поглеждайки през малък прозорец към бялата гора над реката, мислейки за съдбата си. Не можеше да се върне в родното село къщата там свиреше от вятъра, а пътуването в мразовитото десет километра беше невъзможно.
Често си спомняше майка си. Какво би казала, ако види срамотния живот на дъщеря си? Две жени под един мъж. Коя е главната? Майка й беше горда, силна жена.
Тъй като зимните дни минаваха с умора и малко разнообразие, един малък момченце, родено през януари, донесе малко радост.
През най-студените месеци свекърят донесе от родилния дом новороден син наречен Егорче. Миренка се усили да гледа детето, но сърцето ѝ боли, защото не е тя го родила.
Ти говориш, че всичко е в Кольо, шепна свекърката.
Да, сякаш кимна Миренка.
Повечето време детето беше с Калина, но Миренка забеляза, че момчето обича повече Калина, отколкото нея.
Какво сега? Да мъорисваме се в този колектив? Аз исках да отида в градТогава Миренка реши, че най-доброто за нея е да се качи на влака към Пловдив и да започне нов живот като тъкачка, оставяйки зад себе си стари тревоги и неудобни спомени.
