Мелодия на живота или стрекоза
Винаги съм се спомнял как Лилия, от малко известна къща в подножието на Стара планина, бе известна като Лилче. Тя бе къса, с тънка талия, като чашка от кристал, с широко разтворени зелени очи и смях, който заразяваше всички около нея. Мъжете от всяка възраст се влюбваха в нея като в малки кукли, които искаха да гушкат. Както се казва в нашите поговорки: малкото конче винаги се смята за жребче.
Лилче имаше талант пееше като мецо-сопрано. Работеше в металургичния завод в Пловдив като лаборант, но сърцето ѝ било в песента. Участваше в различни певчески събори, постепенно се появяваше на сцена първо с робика, след това все по-смело. Душата ѝ жадеше за изкуство, а тя живееше за него.
Тя никога не се втурваше в брака, а про малките деца не мислеше. За нея семейните грижи бяха като тежки кули, а пеењето свободата. Тези разсъждения споделяше с приятелките си, които след всяка беседа отиват в декретен отпуск, като се редуват втори, трети
Въпреки това, съдбата пръскаше нови карти. На завода се запознала с надзирателя на цеха Атанас Сергеевич, който редовно получаваше лабораторни справки от нея. При вратата на кабинета често я срещаше секретарката Зоя, строги пазачка на вратата. Когато Лилия се приближаваше, Зоя вдишваше:
Дъще, отпуснете се, всичко ще предам на Атанас Сергеевич.
Така Лилия почти никога не срещаше шефа. Една сутрин, обаче, Зоя се разболя и Лилия, без да се колебае, постъпи в кабинета. Там седеше сам Атанас, като цар в своя трон.
Влез, млада жена, какво имаш? попита той.
Само справките отговори тя, леко препъвайки се.
Ти новичка ли си? проучваше той.
Не, работя тук вече повече от пет години.
Разговорът се превърна в шега и смях, а Лилия се върна на работното място, носейки справките директно до шефа. Оттогава тя оставяше документи върху масата му, а Зоя, видяйки ги, се обръщаше и започваше да полива цветята на прозореца, игнорирайки госта.
Тогава Лиле имаше 27 лева. Започна кратък служебен роман с Атанас кратък, защото той беше с достойнство, не искаше да се превърне в героят на таблото. Първото му предложение беше да се оженят. Лилче се засмя и отказа защо да се обвързва, когато връзките им бе достатъчно леки?
Атанас, изненадан, не можеше да разбере защо не се втурва към него. Той, обичан от всички красив, без алкохол, добре платен, се надяваше, че ще се спусне в ръцете ѝ. За него, вратата се отвори, но женските шепоти в цеха се разтърсиха:
Какво прави мъж като Атанас с тази къса девойка? Ти ще се ожениш!
И тя се подчини.
Сватбата бе пъстра. В бяло брадва, в дантела и с детски токчета, Лилче изглеждаше като кукла от стара приказка. Атанас бе щастлив, а Лилия просто позволяваше да я обичат, без да се вмесва в емоции, запазвайки сила за сцената.
След медения месец, Лилче се приготвяше за гастролите концерти в дома за отдих, санатори, училища. Атанас я пусна да замине, като я помоли:
Приготви нещо за ядене и поглади ризата.
Тя, развълнувана, вдигна глас:
Толи, не мръчай, бързам!
Той я целуна в носа:
Съжалявам, обичана, само те дразня. Пътувай!
Така се събираха, докато Атанас започна да купува готови ястия, се учеше да пере дрехи, да готви бърз омлет, да мие чиниите защото жена му беше необичаена, а той не искаше да я натоварва с дребните проблеми.
С времето Лилче напусна завода, живееше от вокала и регионални представления. Атанас се привици, че жена му е творческа личност и няма време за домакински задължения. Един ден, докато беше в кабинета, помоли секретарката Зоя за чаша кафе. Тя му поднесе и предложи:
Атанас Сергеевич, искам да Ви предложа питки с вишни.
Той се усмихна:
Благодаря, Зоя. Обичам вишните.
Зоя, с усмивка, му каза, че ще пришие копче на сакото, а той отговори:
Жена ми няма време, тя е заета.
Така се образуваха малки ритуали питки, супи в термос, къси котлети, а Зоя се загрижи от своя страна, като подхранваше Шефа с окрошка в буркан и борш в термос. Атанас не забеляза, че се е поддаден на нежната грижа, но никога не прекрачи границата и остана верен на Лилче.
След четири години бракът им беше двама души, без дете. Лилче не говореше за потомство, докато един ден, след като се натрупаха няколко килограма, искаше от съпруга да купи солени кисели краставички и мариновани ябълки символично, като че аистът е на път.
Атанас се радваше, но Лилче беше скептична. Отиде при лекар, който й каза, че е късно, но желае да роди здраво дете. Той започна да търси колички и детски легла, без да знае, че Лилче вече е подписала отказ от бременност.
Той сподели новината със Зоя, която, след като чуха, подаде молба за напускане.
Няма повече вишни, няма и питки, шеги ради Зоя.
Новата секретарка, Татяна Петровна, била старши служителка с познания за всичко. Тя, без да се сърди, се подигра на Атанас:
Ох, Атанас Сергеевич! Губиш истинска жена!
Той я отговори сухо:
Работете, Татяна Петровна!
Следващият месец Лилче роди малка момиче.
Как ще я наречеш? попита акушерката.
Никак! отговори тя.
Атанас пристига със букет цветя, но Лилче не се изправи. Сякаш сълзите й се превърнаха в камъни. Сестрите от съседните легла започнаха да разказват свои истории от любовни приключения до загубени деца. Лилче, обръщайки се към стената, мислеше:
Ако чуя техните болки, аз ще се почувствам най-щастливата.
Санитарка донесе цветя от съпруга, но тя не ги докосна.
Две седмици по-късно Атанас получи заповед за командировка, а след две седмици се върна ускорено но намери само Лилия, която свиреше нотки.
Къде е нашата дъщеря? попита той.
Атанас, седни. Подписах отказ, каза тя, без да гледа в очите му.
Той избухна:
Какво правиш? Това е нашето дете!
Той хвръщи нотите, разкъса ги и избросна към Лилче:
Ето ти твоите нотки!
Лилче никога не беше видяла такъв мъж. Той, без емоции, вдигна голяма чанта, хвърли вещите си в нея и затвори вратата зад себе си.
Той се изгуби в улиците на София, викайки:
Къде е любовта? Тя трябва да ме чака!
Всеки минаваше без да обръща внимание.
След нощувка при приятел, Атанас се върна в офиса и попита новата секретарка:
Татяна, дай ми телефона на Зоя, моля.
Тя му отдаде лист с номер, като помисли:
Още едно дело
Когато Лилче се оправи от шока, реши да се потопи в музиката, за да отърве болката. Отиде в дом за отдих, където й предложиха концерт. Тя се върна като птица в небето, възстанови развалените нотки и пя, пя, пя. Публиката аплодираше, хвърляше цветя на сцената, а тя пътуваше из цялата страна с концерти.
Годините минаваха. Лилче остави сцената и се превърна в преподавателка по вокал. Нямаше формално образование, но имаше опит, който споделяше с млади таланти. Един ден колежка я помоли:
Лилче, имаме момиче, което е талантливо, можеш ли да го изслушаш?
Тя се съгласи. В класната стая влезе Атанас с две момичета едната около десет, другата около дванадесет години. Той попита малкото:
Седни, Маринко.
А към по-голямото се приближи и, изненадващо, разпозна бившата си съпруга.
Господи, как се случва такава среща?
Той, раздразнен, попита:
Какво правим тук?
Лилче се усмихна и каза:
Седни, Толи, нека чуем дъщеря ти.
Тя изслуша момичето, което имаше 13 години, име Калина.
Как се казваш? попита тя.
Калина, отговори момичето.
Атанас, доволен, заяви:
Имам дъщеря Калина, от бивша секретарка Зоя.
Лилче, озадачена, киха:
Ти каза, че я родих, а сега казваш, че е твоја?
Той се оттегли:
Прощавай, преподавателко!
Отвън се чуха детски гласове:
Дойде майка!
Лилче се замисли какво е да говориш със собствената си дъщеря.
Тримесец от този ден минаваха, но споменът остана гнусен. Вечер, когато се прибираше у дома, любимият ѝ кот Музика я посрещна, мъркаше в кутията за храна. Тя го оттласка:
Не днес!
Той се прибра до миска и мъркаше, сякаш казва, че в живота има и нужда от храна.
Какво имам? Кот Музика? Той не ще ми каже нищо, няма дете, няма мъж, празен дом, студена легло.
Стигнах до съжезание, че съм свирила грешните нотки. Ако можех да върна времето назад, щях да променя мелодията. Но лятото не се връща два пъти в годината.
Сега, седейки в старото кресло, увит в прашния одеялце, се замислям за песните, които съм изпяла. Историята е тъжна, изпълнена с въздушни замъци и безброй сълзи. И всичко това завършва с позната поговорка: Пее ли стрекозата? Е, но не за дълго.
