О, миличка, не се тревожи, малка и предчасно, но здравосилна. Всичко ще се нареди и с вашето дете, и с вашата внучка.
Нека Бог ни благослови, прошепна жената, докато докторката се отдръпна в кабинета. След като тя изчезна, жената надъхано изрече: Ех, каква беда!
Тази болка се отрази в семейство на Мария Варвара преди половин година, когато в огнището се появи съседката им баба Рада, горещонравна и любопитна, вмесваща се в чаеното с къпинов сладко. Докато мръщеше, тя без да мисли изрече:
Ти кога ще имаш повече? Дали вече запасваш пелени?
Какво имаш предвид? озадача се Варвара.
Какво? продължи Рада. Клавдията ти от малкото поле две пъти я изплакна. Виждах я как се задържа с престилка и отива в барака с телетата.
Може би е изяла нещо неподходящо, се опита да се защити Варвара.
Да, а ти никога не си усещала трудностите на раждането, затова не знаеш нищо. Аз не съм баба и в тези неща не съм умела.
Вечерта Варвара разпитва Клавдия и след това плачеше, кълнейки се в своята невярваща дъщеря, недоразвитото бебе, лиснатия чародей, който вече бе оставил следа, както и цялото му мъжко племе.
Раждането на малката, грубовата Зина не донесе радост, а само притеснения, обида и горящо чувство на срам. Клавдия не показваше топла обич към детето грабеше го в ръце само при кърмене или смяна на пелени, но нищо повече. Варвара гледаше внучката безпристрастно, също без любов. Вече беше четвъртата им внучка какво радост да има от това? Дъщерята й също имаше малко добри резултати. Така Зина влезе в този свят нелюбима и се плъзна по нередните си крачета.
След година Клавдия се премести в работна колония в околностите на Пловдив, в търсене на собственото си щастие. Зина остана при варварските си баба и дядо, неособено чужда, но и не изискваща специална грижа яде това, което й сервират, заспива навреме и не се разболява. Лекарят потвърди, че Зина е здравосилна, но все пак не обичана.
Баба Варвара отгледа Зина до седем години. През това време Клавдия се обучи като боядисвач, скъса брака и роди сина си Кольо. Тогава тя си спомни за Зина, която вече беше девойка, готова да помагат на майка си. Тя се завърна в селото, но Зина, която виждаше майка си само два пъти в годината, не изрази радост от срещата.
Ох, Зина, каза Клавдия с укор, като да нямаш душа от моята. Другите бяха щастливи, галеха се, а ти стоиш като чужда
Тъй като Варвара се провали да задържи вниманието си върху Зина, тя отиде в събота да посети поголемите внучки любими Ленка и Оксана, наследници на старшия им син. С натовареното ежедневие Варвара бързо забрави за Зина. Нелюбимата внучка не се съжаляваше за баба си, но раздялата с новите петелчета предизвика сълзи.
В работната колония Зина не се радваше, но нямаше избор се приспособи, намери приятелки, започна училище. След училище правеше домашните, носеше хляб и мляко от магазина, обелваше картофи за майка си. Когато порасна, отиваше с Кольо в детската градина и, подражавайки на майка си, казваше на големия момче:
Гледай къде стъпваш, това е моето наказание. Не ми стига силата!
Словото на любов не се чувало от Кольо, нито от Зина и двете беше свикнала с липсата на обич. Тя почти не страдаше, защото не беше запозната с друго.
Въпреки това, чуваше как приятелките ѝ ги наричат птички и как майка й ги нарича слънчета или котенца. Зина преди наричана Зинаида, Зина, Зинка смяташе, че не й е дадено да бъде слънце, защото вече беше възрастна, а не малка като Кольо.
У дома я не обиждаха, нито и пренебрегваха рядко й се дават парчета хляб, но и не й се отказваше нищо. Не я обличаха в скъпи дрехи, но и не живееше в глад.
На петнадесет години Зина напусна студения дом, който за осем години се превърна в чужд. Тя се записа в професионална школа в София, за да стане сладкар. Мечтаеше да се насити с торти до безсъние. В общежитието ѝ се присъединиха още три момичета всички от същия етаж.
Когато срещна Владо, всичко в живота ѝ се озарява с цвят. Дори в мрачния ноемврски ден слънцето изглеждаше ярко за Зина. Съседките им излизаха от стаята за малко телевизионно време в червения ъгъл. Владо говореше красиви думи, които въртяха главата й, а дишането ѝ се спираше.
Ти си моята любима, шепна той, а Зина, привикнала към вечната нелюбов, се разтопи от щастие.
Но скоро я започна да клати сутрешната гадене. Трябваше да отиде при лекар, но изпусна часа. На осемнадесет години Зина се наложи да вземе бележка от лекаря и да се запъне ръка за ръка с Владо в къщата за брачни церемонии.
Така започна семейният им живот, а едновременно с това приключи краткото й чувство за свобода. Младоженците се преместиха в къщата на съпруга. Майката и бабата на Владо не изпитваха специална обич към Зина, но я записаха в своя имот. Нямаше къде другаде да отиде не беше първата и не беше последната, която трябваше да се адаптира. Може би всичко беше за добро ще се роди дете, Владо ще се успокои.
Приятелка от колонията ѝ ѝ завиждаше:
Щастлива си, ще живееш в града, ще станеш градски човек.
Зина не се опитваше да я убеждава. Животът в градския район бе скромен къща в частен сектор, удобства като в село, но вода се пиеше от колонка в края на улицата. Зина не се оплакваше, поела се с ежедневието. Водата разплескваше в кофи, студеше краката й; така тя, с късата си студена вода, разлея и очакваното си дете.
Свекрата й я укоряваше, но тя не се сърдеше беше привикнала да бъде нелюбима. Владо се опитваше да я подкрепя, но само за един или два дни, преди да се впусне в забавления с приятели. Майка и баба му не я изгонваха от къщата, но и не я оставяха да се чувства у дома.
Накрая Владо донесе друга жена, заяви, че не обича Зина и никога не е обичал.
Зина се обърна към приятелките си, плачеше, но бързо се успокои. Събирайки малките си вещи, безмълвно послуша заповедта на свекрата да тръгне навън и затвори вратата зад себе си.
Тя се премести в общежитието на фабриката в Пловдив къщата с голямата столова, близък проход и клуб до фабриката. Не живей, а просто се радвай, казваше си, докато ходеше с колеги в клуба, киното и на работа.
Къщата на майка й, настойник и брат й остана рядко посещавана те не я очакваха и тя не се налагаше. Баба Варвара почина, когато Зина бе на двадесет и едно години. Тя отиде на погребението, погледна старите места, където някога е живяла.
Баба Варвара остави къщата си на любимите си внучки Ленка и Оксана. Зина не изпита обида те бяха любимчета, ягодки на бабата. Тя оставаше отрязан късок, нелюбима внучка.
Ако Зина не се бори за наследството, родствените се спори за бабиния петстотин лева. Най-големият крик беше от майка й Клавдия, която оплакваше, че от бабиния скъп кана за лъжици не остава нищо за Колко. А той не беше внук? Не беше ли по-лош от Ленка и Оксана?
Клавдия се разплака, но не спомена по-голямата си дъщеря. Зина не получи нито кана, нито лъжица.
Зина се опитваше няколко пъти да построи живот, запознаваше се с мъже, но без успех. В регистъра на брака никой от ухажорите ѝ не я заведе, така че не се ласи към църквата. Още веднъж, тя се срещна с двама мъже единият пиеше и водеше жена, другият пиеше и биеше. Избираш ли ти какво е полошо?
Зина се радваше, че не се задълбява с бюрата, защото след това би имало повече главоболия. Тя хвърли малките си вещички в дерматиновия куфар и се върна в къщата със съседките си приятелки.
В общежитието вечерите минаваха без бързане над десет години скиташе сред различни стаи, уморени от чужди легла. Не беше странно залага се, че на тридесет години жената иска свой кът, където тенджерата да стои на своя раковина. На самотни се дават жилища последно, а за семейства поскоро.
Понякога Зина се втурваше в къщата на леля Асия, която сутрините миеше пода в заводската камара. Тя искаше да поговори по душата. След тричетири месеца леля Асия я покани:
Зинко, преди година ми умря племенничката с раждане. Остава само малка девойка и съпругът ѝ. Аз те видях, умна и работлива. Матеѝ е добър мъж, не бие, пие само на празници. Може би ще се съчетаете.
Зина помисли и се премести при Матеѝ. Подготви му стаята за майския празник, купи нови завеси, изшива нови дрешки от зелено, жълто и синьо. Малкото момиче Сончето започна да говори, наричаше я мама.
Матеѝ беше тих, не я обиждаше, плащаше заплатата си, не изричаше груби думи. Любовните думи от него не се чували, но тя вече бе привикнала да ги не търси. Три години след брака Сончето се прибра от двора, държеше в ръце жълти сламки и шепна:
Мамо, аз те обичам. Обичам повече от татко, от Асия и от куката Юлия.
Зина прегърна малкото, сълзите и смехът се смесиха найнакрая и тя стана обичана.
Година по-късно роди Илия. Матеѝ се грижеше за него нощем, смянаше пелени, носеше детската количка от входа. Завести ги фабричен апартамент голям, светъл, къде да живееш и се радваш.
Събраха се децата им, очакваха внуци. На къщата си в планината се правеха компоти, а около тях играеха малчуганите.
Баба, обичам те, викаше Оля.
И аз те обичам, отговаряше Денис.
Баба, аз те обичам, бормотеше малката Маша.
Всички обичаме баба, каза дядо Матеѝ, скривайки усмивка в сивите си бради.
Зина тихо избри сълзите от очите си. Много години преди тя не си представяше, че съдбата ще й даде толкова много обич, макар и отИ така, след всички бурни години, Зина найнакрая откри в себе си безкрайното топло сърце, което успя да обгърне цялото й поколение с нежност.
