Още този куче! вика дежурният Павел Иванов, хвърляйки телефонната трубка, която се разкла се с жалък звън. Анна Георгиева, отново ни позвъняват за куче в гората. Третият вятък днес, между другото!
Какво куче? майор Койнова спря от папиротата и вдигна поглед към колегата.
Тук от трети ден звънят. Казват, че бездомно куче обикаля край опушката, лае като лудо, тича към хората, тегли ги за дрехите, викти. Със сигурност ги мъчи!
Анна се навежда, намръщена. Петнадесет години в полицията и интуицията й е вече вяра. Сега нещо й шепне, че делото е мръсно.
Симе, викна тя младия си партньор, да проверим ли?
Оставете, Анна Георгиевна! отмахна той. Това е само куче. Може би болен, може би просто плаши хората.
А може и не е просто.
Тя си спомни случая преди двадесет години, когато по-малкият й брат Костадин изчезна след училището. Три дни ги търсеха с кучета и доброволци, а намериха късно.
Приготви се, каза тя твърдо. Ще отидем.
След двадесет минути изчистената полицейска ВАЗ спира у края на Витошка гора, изплющвайки облак прах над разбитата пътека. Около тях се виси мрака на старите кедри с извити корони, като скръбни пръсти, докосващи небето.
Навсякъде се натрупва суха дървесина, а в гъста растителност се крият сенки дори в яркото полудено слънце. Местните избягват това място дори най-опитните гъбари не се осмеляват да се доближат.
Къде е това куче? Симе скептично оглежда околните.
Отвъд дърветата се чува лай, след което голямо, мръсно, късо косо куче изскача върху поляната. При вида на хората се замръзва, след което се втурва с вилкащи опашка.
Спокойно, приятелче, Анна се спуска на колене. Какво се случва?
Кучето изпищи, ухапа ѝ ръкава на якето и я дръпна към гората.
Анна Георгиевна, не мислите да
Отивам, каже тя твърдо, стъпвайки напред. Явно иска да ни покаже нещо.
Кучето, усещайки, че са разбрали, изрева радостно и прескача напред, но не бяга бързо постоянно се обръща, проверявайки дали ги следва някой.
Продължават около двадесет минути, докато гората става все по-динамична, а под краката им се пръска кал. Понякога Симе се спъва в корени, но не изоставя.
Изведнъж кучето спира и зарица.
Какво е това? замръзна Анна.
Сред дърветата се открива мрачно сградско покритие, наподобяващо старо навиване, покрито с мъх и трева, едва видимо на две стъпки.
Останете тук, заповяда Анна и внимателно се приближи.
Кучето не се отдалечава от нея и единствено подскача на място.
Когато се доближи, вижда масивен задвижен катинар на вратата и чува тъжен, почти нечут, стук от вътре.
Симе! извика тя. Искай помощ!
Вратата се разкъса, защото панелите са ръждясали. Започна миризмата на задушен въздух. Когато очите се привикнаха към мрака, Анна изстена.
Господи, пръсна тя.
В далечен ъгъл на навивката, върху изтъпкан матрак, покрит с гнилчави кърпи, седеше тийнейджър. Тънък, нависнал, с втренчени гърби, покрит с глина. Ръцете му, обвити в остра въже, са настъргани до кръв. Той щипе от светлината, често мига, не вярвайки на очите си. В погледа му блестеше див и животински страх, смесен със искра надежда. От сухото гърло излезе само охлупен кашлица.
Кой си ти? вдигна Анна нож, за да разреже въжетата.
А-артем, изсипа гласът, къкрищ.
Артём?! Артём Соколов?! спря за миг. Този, който преди три дни
Младежят клати глава.
Три дни преди в отдел подадоха сигнал за изчезнало петнадесетгодишно момче. Майка му, самотна, работеше на две места. След училище не се върна.
Симе, повикай подкрепление и линейка! заповя Анна, подпомагайки Артем да се изправи. Ти, малчугане, се дръж. Ще се оправим.
Кучето, което до сега наблюдаваше в мълчание, изведнъж се напряга. Козината на гърба му се изправя, а от устата излиза гръмка ревка.
В следващия миг се чу тресен звук на клони някой се извива през храста.
На земята! извика Анна, хващайки пистолет.
Но кучето вече скочи. Чуха се кървави викове, шум от падащо тяло и след това яростна руган.
Когато Анна и партньорът, прескъпвайки през храсти и корени, стигнаха до сцената, пред тях се откри силует на тежък мъж в черна кожена яке, лежащ в листа от миналата година. На гърба му, притиснат към земята, седеше куче. Козината му се вдигна, а от гърлото излезе зловещо ревене, което дори най-издръжливата Койнова изплаши.
Спокойно, Джек, прошепна тя, спомняйки си име. Ще го спрем.
Кучето, чуден в своето поведение, послушно се отдръпна, но не отстъпи от очите си погледа на нападателя.
След това всичко се разтласка като мъгла. Пристигна екип от спасителни автомобили, линейка, следователи. Виктор Самойлов както го наричат злодеите се предаде незабавно. Оказа се професионален отвличач, който проследяваше и договаряше откуп за децата. Какъв откуп търсеше от самотната майка, никой не разбра.
Седмица по-късно, Анна седеше в малката си кухня, обклеена със стари жълти тапети, и листеше новините на телефона, докато sipala охладен чай от любимата си керамична чаша.
На предната страница на местната вестник блестеше заглавие, изписано с големи букви: Кучетогерой разкри престъплението! Под него беше снимка на Джек вече по-почист, но все още със сериозен и внимателен поглед.
Какво мислиш, герой? погали тя ухото на кучето, лежащо до дивана. Как ти се пада новият живот?
Джек вмириса ръката й и постави глава върху коленете.
Хората казват, че случайностите не съществуват. Може би тази среща беше предопределена на самотната жена, която пред петнадесет години не успя да спаси брат си, и на бездомното куче, което спаси другото момче.
Знаеш ли, прошепна тя, галейки топлата, къдрава глава, чудеса се случват понякога.
Джек кимна с глава, като че ли вече знаеше. Онзи вълк, скрит в душето на бездомното куче, бе пробуден отново.
