Скачах се по стълбата, за да отрежа някои клони от дървото, когато кучето ми ме хвана за крачола на панталона и дръпна надолу и тогава разбрах причината за странното му поведение.
Денят беше сив и мрачен. Небето беше заето с тежки облаци, въздухът застоял и душен. Усещаше се, че ще завали скоро. Но реших да не отлагам трябваше да окажа старата ябълка до къщи. Стълбата беше вече приготвена, така че, въпреки мрачната атмосфера, реших да свърша работата днес.
Поставих стълбата до ствола и започнах да се качвам. Не бях стигнала и няколко стъпала, когато усетих дръпване отзад. Обърнах се и не повярвах на очите си кучето ми се опитваше да се качи след мен! Лапите му се подхлъзваха, ноктите чукаха по металните стъпала, а очите гледаха упорито в мен.
“Ама какво правиш?” казах му, нервно се усмихвайки. “Слез долу!”
Опитах се да го прогоня, размахвах ръка, но той отново стана на задни лапи, като се опитваше да грабне прекладините с предните. После внезапно ме хвана за крачола и дръпна рязко надолу за малко да падна.
“Ау! Налудничал ли си?!” прощяхнах. “Пусни!”
Но той не пускаше. Упрямо се опря с лапите в стълбата и ме дърпаше, сякаш искаше нещо да ми каже.
Вътре в мен се бореха дразнение и странно безпокойство. “Защо ли го прави това?” мислех си. “Игра ли е? Не, в погледа му имаше нещо повече упорито предупреждение. Сякаш искаше да ми каже: ‘Не се качвай там!'”
Отново го изгнах, дори му се заканих строго:
“Ще се махнеш ли, или не? Остави ме да си свърша работата!”
Но щом се качих още малко, той пак ме хвана за панталона и дръпна. За малко да изгубих равновесие сърцето ми прескочи, защото един погрешен ход и щях да падна.
Спрях се, дишайки тежко, и изведнъж осъзнах така няма да стане. Ако продължава, наистина ще падна и ще си счупя всичко. Реших да се спусна.
Слязох долу, погледнах го строго и му казах:
“Добре, разбирач. Ще си постоиш на веригата.”
Той сведено наведе глава, но аз го заведох до будката и го закачих. Мислех, че най-сетне ще мога да довърша работата. Почнах да се качвам отново, когато изведнъж…
Небето се разцепи от ослепителна светкавица. Гърмежът последва веднага мълния удари точно в дървото, в ствола, където трябваше да се кача. Чу се пукване, замириса на изгоряла кора, искри полетяха насам-натам. Отскочих, прикривайки лицето.
За момент замръзнах, без да мога да дишам. Чак след няколко секунди осъзнах ако не беше упоритостта на кучето ми, щях да съм горе, на стълбата, точно при клоните. И тогава…
Погледнах към него. Стоеше до будката, опънал веригата, и ме гледаше с онзи поглед разбиращ повече от всяка дума.
“Боже…” прошепнах, усещайки как тръпки пробягват по гърба ми. “Ти ми спаси живота.”
Клекнах до него, прегърнах го за врата, а той леко размахна опашка, сякаш знаеше, че е постъпил правилно.
И тогава разбрах понякога животните виждат и усещат неща, които ние, хората, пропускаме.
Изкачвах се по стълбата, за да отрежа клоните на дървото, когато кучето ми грабна панталоните ми и дръпна надолу – и тогава осъзнах невероятната причина!
