В едно тихо село, скрито сред безброй жълти ниви, живееше Бояна Георгиева. Бивша учителка, сега пенсионерка, тя обиташе кътче от едно късче в старото тухлено къщище на самия вход. Къщата бе в сърцето на селото, но сърцето тук звучеше като село: редки колела, гърчета, седнали камбани на калдералните къщи, стари баби, които шепнеха истории на прага.
Бояна обичаше онова малко кътче. Пешеходеше всяка уличка, всеки двор, всеки къшет. Как иначе, ако цял живот си прекара тук? В младостта учеше децата в местното училище, после се ожени, роди дъщеря Маринела, погреба съпруга Маринела отдавна живее в София, рядко звъни, но понякога изпраща пари двадесет лева в плик.
Майко, купи си нов телевизор! я подиграваше дъщеря.
За какво? отрича Бояна. Старата все още работи, имам вестници, книги. А съседите ще ме известят, ако нещо важно се случи.
Съседите бяха нейният прозорец към света. Най-големият от тях Стоян Димитров, живущ на третото ниво. Бивш военен, вдовец, човек с твърди правила и неочаквано нежен дух. Всяка вечер той излизаше в двора, за да вдише свежия въздух, да запуши (въпреки докторските заповеди) и, ако забележи Бояна, винаги се приближаваше за разговор.
Отново книги носите? питаше той, кима��йки към тежката й чанта, пълна с томове от библиотеката.
Как иначе! Четенето е найпоспокойният отпуск.
Ако за теб е отпуск Стоян клати глава. Аз предпочитам природата. Риболов, например.
Риболов е хубав, съгласяваше се Бояна. Само след това трябва да се почисти рибата.
Обичате ли риба? изненадано се засмя Стоян.
Обичам, ако някой друг я изчисти.
Те се смяха и разговорът се превърна в разговор за времето, цените в магазина, новините от кметството. Понякога Стоян разказваше за службата, за далечни гарнизони, за онзи път, когато почти замръзна в тайгата. Бояна кима, слушаше, после споделяше свои спомени за учениците, за това как еднократно почти цял клас написа едно и също есе за пролетта, защото копираха от отличничка.
Така текоха дните им спокойно, почти безвремие.
Но една нощ всичко се разтърси.
В селото пристигна цирк.
Не лъскав столичен, а истински провинциален: изношени вагончета, избледнял шатра, дрессирани кученца и единствен клоун, който постоянно изглеждаше мрачен.
Бояна видя плакат пред пощенската къща и усети как в душата ѝ задъха странен трепет.
Стояне! прозова тя съседа, когато той излезе в двора вечерта. Циркът е тук!
Цирк? изненада се той. Дълго не беше.
Трябва да отидем! изкрещя Бояна с необичайна жарка.
Стоян погледна към нея, после към плаката, после отново към нея.
Добре, само ако клоунът не е забавен ще ви подготвя лично представление след това.
Те се разсмяха.
Следващата вечер седнаха на дървени пейки под купола на шатра и гледаха как дрессировчицата кани пудел да прескочи пръстен. Публиката бе малка около двадесет души. Клоунът наистина не беше весел, но Стоян се разсмя толкова силно над шегите му, че Бояна в краен случай се усмя и тя.
След представлението излязоха навън. Вечерта беше топла, звездна.
Как ти беше? попита Стоян.
Чудесно, отговори Бояна.
А сега моето представление.
Стоян застана в стойка смирно, повдигна ръка към въображаемата шапка и викна:
Товарище учителко! Позволете ми да докладвам армейски анекдот от 1978 година!
Бояна фыркна в ръка.
Заповядвам да се смеете! продължи той, правейки грозно лице. Ето. Пристига войник при командира: Товарище майоре, мога ли да се оженя? Майорът му: Жени се, но нека жена ти не пречи на службата! След месец войникът отново: Товарище майоре, мога ли да се разведа? Какво се случи? Жена ми пречи на службата!
Бояна се усмихна.
Не се смееш? нахмурен Стоян. Тогава слушай втория. Офицер проверява казармата и вижда войник, стоящ на шкаф и маха ръце. Какво правиш? Гоним гълъби, товари капитане! Какви гълъби? Вижте! Офицерът вдига глава и вижда нарисувани гълъби по тавана.
Бояна отново се усмихна.
Добре, този е слаб, заекна Стоян. Ето главният козир!
Той се изправи, припоих се в найважен вид и започна да разказва, имитирайки гласове:
Пристига адъюнт при генерала: Товарище генерале, жена ви е тук! Генералът строго поправя: Не при теб, а при вас! Адъюнтът, без да мигне, казва: А тя вчера дойде при нас.
Тогава Бояна се разсмя от сърце.
Стоян изправи сериозно лице и каза:
Виждаш ли, Бояна, циркът пристига, развеселява и отлита. А нашите шеги остават тук, където сме. Както и ние.
Бояна кима замислено.
Вярно Жалко, че утре циркът тръгва.
И какво? подхвана Стоян. Ние не сме полоши от цирка. Аз ви разказвам анекдоти, вие ми споделяте за учениците. Тук имаме цело представление всеки ден.
Той спря пред вратата ѝ и добави понежно:
Главното не е кой пристига и отлита. А кой остава. Ние оставаме.
В тези прости думи се скри толкова топлина, че Бояна разбра: същността е в тихото, стабилно, родно. Не в ярките, но мимолетни впечатления, а в това, което остава.
Оставаме, прошепна тя.
И двамата тръгнаха към домовете си бавно, без бързание, както е уместно за хора, у които пред тях има още много часове под слънцето.
