Спомените ми се връщат към стария кеј в Несебър, където рижкият пёс Рижо бе толкова неразделна част от брега, колкото скърцащите дъски, изгорени от слънцето, и ароматът на морски водорасли, смесен с прохладния бриз. Всяка вечер точно в пет часа той се появяваше на същото място, седеше на любимото си вчипка и поглеждаше към безкрайния хоризонт. Умните му кестеняви очи крехко блестяха със замисъл, почти човешки, и пробираха синевата в търсене на една единствена точка.
Хората от къщичките по брега бяха свикнали с него отдавна. Първо го гледаха със съчувствие, шепнейки: Бедният пёс, каквото чака своя капитан Андрей. Съчувствието се превърна в уважение и в нежна, почти майка, грижа.
Хранеше го старият рибар Николай, който му носеше парчета от пресната риболовна уловка. Ето, Рижо, подсили се, служиш ти на вълните, пробурчваше той, потупвайки пса по мощната му шапка. Младата кафевдовица Вихра от красива къща до кея винаги оставяше купа вода и понякога остатъци от храна. Рижо благодарно махаше опашка, но никога не се отклоняваше дълго от поста си трябваше да изчака.
Той помнеше онзи ден, както се помнят найважните мигове в живота. Помнеше твърдата ръка на капитана Андрей, която се спираше върху главата му. Чуваше дълбокия, спокоен глас: Чакай ме тук, Рижо. Ще се върна. И ароматът смес от тютюн, морска сол и неуловима същност, която билa същността на самия капитан.
Тогава Андрей излязъл на морето с лодката си Галка. Той се отдал във вълните и не се върна. Силната буря отнесе Галка, а остатъците от нея били открити само след няколко дни. Жителите претърсвали всеки метър крайбрежие, но морето не искаше да се разделя със своя капитан той остана завинаги в дълбините.
Рижо не знаеше за това. Знаеше само една дума чакай. Тази дума се превърна в закон, изписан не върху хартия, а в преданото му сърце.
Седмици превратиха в месеци. Есента даде място на студената, ветровита зима, след което отново се появи пролет и кеят се изпълни със смях и отдих. Режимът на Рижо не се промени. Той се появяваше под палящото слънце и под леден дъжд, пробиваше се през снежните бури, когато рижката му козина се покриваше с мраз, и оставаше седеше и чакаше.
Когато вятърът духаше от морето, той усещаше познат аромат. Тогава уши му се изправяха, а той тъничко скулиеше, вниквайки в приближаващите вълни. Но вълните бяха празни, ароматът се разсейваше и той отново с дълбоко вздох се връщаше към наблюдението.
Един ден на кея се появи ново семейство баща, майка и осемгодишният им син Ицо. Момчето мигновено забеляза самотния пёс и, без да се уплаши от размера му, му подаде парче хляб. Рижо вежливо, без голям интерес, приемаше лакомството и отново се обръщаше към морето.
Семейството идваше всеки ден, носейки му от време на време кюфтета от столовата или бисквити от павилиона. Родителите на Ицо гледаха с тъга тази ежедневна вартова смяна. Един ден майка му, след като купи варена царевица от старата продавачка на кея, попита:
А вашият пёс?
Чий е сега никой, измърмя жената, поправяйки плетената си шапка. Първо беше на капитан Андрей. Галка така се наричаше лодката му. Той тръгна към морето преди буря и не се върна. Останаха само обломки, а капитанът не. Морето не му даде задъх. А Рижо стои и чака. Сърцето на кучето не се минава с заповед не чакай.
Ицо, потънал в мислене, слушаше с широко отворени очи. Историята се вписа в душата му. Същата вечер, докато родителите му се отпочиват на шезлонги, той се приближи до Рижо и внимателно седна до него на топлите дъски, без да го докосва.
Знаеш ли, започна тихо момчето, гледайки към безкрайното море, твоят господар е многомного далеч. Той не може да дойде тук, колкото и да иска.
Рижо се настъпи, ухото му трепна, сякаш улавяше познатото име в детския шепот.
Той те помни, продължи Ицо с повече увереност. И му е тежко, че си сам. Но не може да се завърне. Разбираш? Просто не може.
Песът издиша тежко и постави мордата си върху лапите. Не се отдръпна. Видяше се, че слуша. Може би в гласа на момчето, с име, толкова близко до собственото, той чу не думи, а онова неуловимо топлина и съпричастие, от което му липсваше в безкрайното чакање.
Оттогава Ицо се появяваше всяка вечер на кея, за да седи до рижкия страж и му разказваше, че капитан Андрей го помни и го обича, дори отдалечено, от непостижимо плаване.
Тези разговори станаха ритуал. Рижо вече очакваше момчето. Не махаше опашка, не изразяваше бурна радост, но при познатите стъпки се обръщаше и с тъжни, но предани очи гледаше Ицо. Сякаш в тях се появяваше капка утеха.
Днес видях делфини в морето, сподели Ицо, сядайки по-удобно. Навярно са изпратени от твоя господар, за да не се усещаш сам. Той знае, че те чака.
Рижо слушаше внимателно, сякаш разбираше всяка дума. Не се спря повече от шумовете на вълните, а се съсредоточи върху тихия глас на момчето, което се опитваше да бъде мост между двата сърца това, което остава на кея, и това, което се изплъзна в безкрайността.
Един ден Ицо донесе морска карта, закупена от сувенирния пазар.
Виж, каза той, разстилайки картата върху дъските. Това е нашето море. А твоят господар найподалеч, зад всички тези острови, в найкрасивото място, където винаги вали спокойно и има много риба.
Песът внимателно надуши хартията, опитвайки се да открие познат аромат сред мастилото и солта. Той издиша леко и отново се вдигна към хоризонта, но погледът му вече не беше толкова напрегнат и отчаян.
Родителите на Ицо наблюдаваха тази приятелска връзка със смесени чувства тъга и нежност. Видяха как синът им, без да го осъзнава, извършва добър deed не се опитва да накара пса да забрави, а му помага да помни, но без мъчителната болка.
Последната вечер преди отпътуването Ицо донесе найценния си подарък блестящ морски камък, наподобяващ компас.
Дръж, каза той, поставяйки камъка пред пса. Това е, за да не се изгубиш. Твоят господар винаги е в сърцето ти. Можеш да го намериш, когато пожелаеш.
Рижо докосна лапата си до студения, гладък камък, а после нежно облиза ръката на момчето. Това беше първото докосване, което позволи след дългите месеци.
На следващото утро семейството тръгна. Кеят отново остана празен. Нещо се беше променило. Рижо продължи да се появява вечер след вечер на същото място, поглеждайки към морето и чакайки. Но до него лежеше блестящият камък, а в очите му, освен тъга, светеше нова, тихa увереност.
Увереност, че любовта не умира от разлука. И че не само тук, на студените дъски на кея, го чакат, но и отвъд хоризонта, където някога плават всички верни сърца.
