Писна ми, всичко, тръгвам! Докога така! Детето, вечната му умора, помогни, помогни… а аз искам да изляза, както преди! Искам близост! Работя! Искам да се прибера при любимата си жена… сега ще поживея при приятел, после ще си намеря млада… еххх…” – седейки зад волана и мислейки, че днес беше последната точка в отношенията с жена си, Стефан нервно пушеше. Тяхната история е стара като света. Запознаха се, влюбиха се безумно, страст, забравяха за предпазване, резултатът – след няколко месеца тя му показа две чертички. – Разбира се, ще се справим, – уверено каза Стефан и всички баби, дядовци кимнаха одобрително, че ще помагат, само да има внуци… После сватба, термин, щастливи сълзи – син! И всичко… безгрижният живот свърши, жена му се превърна в квачка: недоспала, рошава, вечен детски плач и нощем, нейните постоянни – “помогни, помогни”… Къде изчезна момичето му? Роднините веднага се отдръпнаха… останаха сами с родителството си… – Не съм готов! – каза Стефан днес на жена си и затръшна вратата пред нея с бебето на ръце. Свистене на спирачки… пред колата изникна тъмна, прегърбена фигура. – Омръзна ли ти да живееш??? – изскочи от колата Стефан и се приближи до фигурата. Мъжът с палто, изправяйки се, го погледна с тъжни, стари очи и прошепна: – Да. Неочаквайки такъв отговор, Стефан се обърка: – Дядо, да ти помогна? Имаш ли нужда от помощ? – Не искам повече да живея! – Хайде, недей така, ще те закарам у дома? Разкажи ми, може би ще мога да ти помогна? – Стефан хвана стареца за ръка и внимателно го поведе към колата. – Разказвай, дядо, – Стефан пое дим. – Дълга история. – Аз не бързам. Старецът внимателно погледна мъжа до себе си, после погледна снимката, която висеше горе. – Преди петдесет години срещнах момиче, влюбих се веднага, всичко се завъртя бързо, не усетихме кога станахме семейство, дете, син, наследник… уж щастие! – Но аз исках, както преди, любов, страст, младост. А жена ми уморена, малко дете, битовизъм, работа, всичко й стоварих, не помагах… – На работа срещнах друга жена, завъртя се… жена ми разбра, развод и край. Разведохме се. С онази жена нищо не стана, не се натъжих, живях си живота. – А тя пак се омъжи, разхубави се, синът наричаше втория си баща “татко”, а на мен ми беше все едно. – А ти? – нервно запали втора цигара Стефан. – Аз? Доживях, без семейство, без жена, без деца. Днес синът ми е на петдесет, отидох да го поздравя, не ме пусна на прага, – разплака се старецът, – сам съм си виновен. Каза, че не съм му баща, да си живея живота. – Къде да те закарам, дядо? – Стефан започна да чука по волана. – Тук живея, тук, карай, не се тревожи за мен… – старецът слезе от колата и тръгна към девететажния блок край пътя. Стефан проследи, че влезе във входа, постоя малко и потегли. Отиде до супермаркета, купи цветя. – Прости ми, прости, – влезе вкъщи, падна на колене пред плачещата си жена, – почини си, любима. Взе сина от ръцете й, отиде в другата стая, люлеейки го, започна да пее с дрезгав глас: “Котенце сиво, котенце бяло…”. Изненаданият син заспа бързо, доверчиво сложи ръчичка на сърцето на татко си, което силно туптеше. Стефан с умиление погледна детето: Искам да виждам как расте синът ми, искам да чуя “татко”… – Пак спасяваше “удавници”? – с усмивка посрещна бабата стареца на вратата. Той се усмихна, окачи палтото си. – Да, спасявах, трябва да се втълпяват големи истини на младите. – И как усещаш, кой има нужда от помощ? – Аз самият имах нужда на тази възраст. – Хайде да вечеряме, спасителю, между другото, помниш ли, че утре сме на юбилея на сина, никакви удавници вечерта, – жената го погледна с любов. – Не съм забравил, все пак, петдесет години на нашия наследник, на нашата любов, как да се забрави това, – прегърна жена си, старецът тръгна с нея към кухнята, усмихнат… Ето такава невероятна история се случи. Вярвайте, ако искате, не вярвайте – по ваше усмотрение. Пишете в коментарите какво мислите. Слагайте харесвания.

Изтощението ме обгръщаше като гъста мъгла, тежеше върху всичко и не можех да го отместя. Докога ще се влача така? Детето, с безкрайна умора, шепнеше: помогни, помогни… а аз копнеех да се разхождам по булевардите на стара София, както някога! Липсваше ми допир! Работех! Мечтаех да се върна при любимата си съпруга, жена… сега ще се подслоня при приятел, после ще намеря някоя млада… еххх… зад волана, мислейки, че днес е последната спирка в отношенията им със съпругата, Стефан нервно пушеше цигара България.
Тяхната история бе древна като Витоша. Запознаха се, обикнаха се до забрава, страстта ги завъртя, забравиха предпазливостта, резултатът след няколко месеца тя показа две чертички на теста.
Ще го износим, ще се справим, каза Стефан с увереност, а всички баби и дядовци кимаха, сякаш казваха: ще помагаме, само ни дайте внучета…
После сватба, срок, сълзи от радост син! И… безгрижното щастие се изпари, жена му се превърна в квачка: сънлива, рошава, детето крещи денонощно, нейните постоянни помогни, помогни…
Къде изчезна момичето му? Роднините се отдръпнаха… останаха сами с родителството си…
Не съм готов! каза Стефан днес на жена си и затръшна вратата пред лицето ѝ, докато тя държеше бебето.
Скърцане на спирачки… пред колата изникна тъмна, прегърбена фигура.
Омръзна ли ти да живееш??? изскочи от колата Стефан и се приближи до силуета.
Мъж с палто, изправи се, погледна го с тъжни, стари очи и прошепна:
Да.
Стефан се обърка от този отговор:
Дядо, да ти помогна? Имаш ли нужда от помощ?
Не искам повече да живея!
Какви ги мислиш, хайде, ще те закарам у дома? Разкажи ми, може би ще мога да помогна? Стефан хвана ръката на стареца и внимателно го поведе към колата.
Разказвай, дядо, Стефан пое дим.
Дълга история.
Аз не бързам.
Старецът го погледна внимателно, после се загледа във фотографията, закачена горе.
Преди петдесет години срещнах момиче, влюбих се веднага, всичко се завъртя бързо, не се усетихме семейство, дете, син, наследник… уж щастие!
Но аз исках, както преди любов, страст, младост. А жена ми уморена, малко дете, битовизъм, работа, всичко ѝ стоварих, не помагах…
На работа срещнах друга жена, завъртя се… жена ми разбра, развод, край. Разделихме се. С другата нищо не стана, не се натъжих, живях си както искам.
А тя пак се омъжи, разхубави се, синът нарече втория си баща татко, а на мен ми беше все едно.
А ти? нервно запали втора цигара Стефан.
Аз? Останах сам, без семейство, без жена, без деца. Днес синът ми навърши петдесет, отидох да го поздравя, не ме пусна на прага, разплака се старецът, сам съм виновен. Каза ми: не си ми баща, върви си.
Къде да те закарам, дядо? Стефан започна да потупва по волана.
Тук живея, тук, карай, не се тревожи за мен… старецът слезе от колата и тръгна към девететажния блок край пътя.
Стефан проследи как влиза във входа, постоя малко и потегли. Отиде до супермаркета, купи цветя.
Прости ми, прости, влезе вкъщи, падна на колене пред плачещата си съпруга, почини си, любима.
Взе сина от ръцете ѝ, отиде в другата стая, люлеейки го, запя с дрезгав глас: Котенце сиво, котенце бяло….
Учуденият син бързо заспа, доверчиво сложил ръчичка върху туптящото сърце на баща си. Стефан с умиление погледна детето: Искам да виждам как расте синът ми, да чуя думата татко…
Пак ли спасяваше удавници? с усмивка посрещна баба си стареца на вратата. Той се усмихна, окачи палтото си.
Да, спасявах, трябва някак да набивам големите истини на младите.
Как усещаш, кой има нужда от помощ?
Аз самият имах нужда от нея на тази възраст.
Хайде да вечеряме, спасителю, между другото, помниш ли, че утре сме на юбилея на сина, никакви удавници вечерта, жената го погледна с любов.
Не съм забравил, все пак, петдесет години на нашия наследник, на нашата любов, как да се забрави това, прегърна жена си, старецът тръгна с нея към кухнята, усмихнат…
Такава невероятна история се случи. Вярвайте или не решете сами. Пишете в коментарите какво мислите. Слагайте харесвания.

Оцініть статтю
Додати коментар

;-) :| :x :twisted: :smile: :shock: :sad: :roll: :razz: :oops: :o :mrgreen: :lol: :idea: :grin: :evil: :cry: :cool: :arrow: :???: :?: :!:

twelve − 1 =

Писна ми, всичко, тръгвам! Докога така! Детето, вечната му умора, помогни, помогни… а аз искам да изляза, както преди! Искам близост! Работя! Искам да се прибера при любимата си жена… сега ще поживея при приятел, после ще си намеря млада… еххх…” – седейки зад волана и мислейки, че днес беше последната точка в отношенията с жена си, Стефан нервно пушеше. Тяхната история е стара като света. Запознаха се, влюбиха се безумно, страст, забравяха за предпазване, резултатът – след няколко месеца тя му показа две чертички. – Разбира се, ще се справим, – уверено каза Стефан и всички баби, дядовци кимнаха одобрително, че ще помагат, само да има внуци… После сватба, термин, щастливи сълзи – син! И всичко… безгрижният живот свърши, жена му се превърна в квачка: недоспала, рошава, вечен детски плач и нощем, нейните постоянни – “помогни, помогни”… Къде изчезна момичето му? Роднините веднага се отдръпнаха… останаха сами с родителството си… – Не съм готов! – каза Стефан днес на жена си и затръшна вратата пред нея с бебето на ръце. Свистене на спирачки… пред колата изникна тъмна, прегърбена фигура. – Омръзна ли ти да живееш??? – изскочи от колата Стефан и се приближи до фигурата. Мъжът с палто, изправяйки се, го погледна с тъжни, стари очи и прошепна: – Да. Неочаквайки такъв отговор, Стефан се обърка: – Дядо, да ти помогна? Имаш ли нужда от помощ? – Не искам повече да живея! – Хайде, недей така, ще те закарам у дома? Разкажи ми, може би ще мога да ти помогна? – Стефан хвана стареца за ръка и внимателно го поведе към колата. – Разказвай, дядо, – Стефан пое дим. – Дълга история. – Аз не бързам. Старецът внимателно погледна мъжа до себе си, после погледна снимката, която висеше горе. – Преди петдесет години срещнах момиче, влюбих се веднага, всичко се завъртя бързо, не усетихме кога станахме семейство, дете, син, наследник… уж щастие! – Но аз исках, както преди, любов, страст, младост. А жена ми уморена, малко дете, битовизъм, работа, всичко й стоварих, не помагах… – На работа срещнах друга жена, завъртя се… жена ми разбра, развод и край. Разведохме се. С онази жена нищо не стана, не се натъжих, живях си живота. – А тя пак се омъжи, разхубави се, синът наричаше втория си баща “татко”, а на мен ми беше все едно. – А ти? – нервно запали втора цигара Стефан. – Аз? Доживях, без семейство, без жена, без деца. Днес синът ми е на петдесет, отидох да го поздравя, не ме пусна на прага, – разплака се старецът, – сам съм си виновен. Каза, че не съм му баща, да си живея живота. – Къде да те закарам, дядо? – Стефан започна да чука по волана. – Тук живея, тук, карай, не се тревожи за мен… – старецът слезе от колата и тръгна към девететажния блок край пътя. Стефан проследи, че влезе във входа, постоя малко и потегли. Отиде до супермаркета, купи цветя. – Прости ми, прости, – влезе вкъщи, падна на колене пред плачещата си жена, – почини си, любима. Взе сина от ръцете й, отиде в другата стая, люлеейки го, започна да пее с дрезгав глас: “Котенце сиво, котенце бяло…”. Изненаданият син заспа бързо, доверчиво сложи ръчичка на сърцето на татко си, което силно туптеше. Стефан с умиление погледна детето: Искам да виждам как расте синът ми, искам да чуя “татко”… – Пак спасяваше “удавници”? – с усмивка посрещна бабата стареца на вратата. Той се усмихна, окачи палтото си. – Да, спасявах, трябва да се втълпяват големи истини на младите. – И как усещаш, кой има нужда от помощ? – Аз самият имах нужда на тази възраст. – Хайде да вечеряме, спасителю, между другото, помниш ли, че утре сме на юбилея на сина, никакви удавници вечерта, – жената го погледна с любов. – Не съм забравил, все пак, петдесет години на нашия наследник, на нашата любов, как да се забрави това, – прегърна жена си, старецът тръгна с нея към кухнята, усмихнат… Ето такава невероятна история се случи. Вярвайте, ако искате, не вярвайте – по ваше усмотрение. Пишете в коментарите какво мислите. Слагайте харесвания.
Доню, не си мисли нещо лошо! Аз не съм бездомник. Казвам се Михаил Семенович. Пристигнах при дъщеря си. Трудно е да разкажа…