14март2025г.
Днес отново се озовах пред една странна жена, която почти ме прегърна като сянка и казва:
Не разбирате. Този портрет не е просто скъп за мен. Той е безценен. Ако го развали или, нека Бог ни пази, унищожи, ще умра.
Усмихнах се. Явно луда. Млада, висока, красива, видимо не по над четиридесет, но в паспорт шейсет и две. Как природата се погрижи за външния й вид!
Защо не се обърнахте към полицията? попитах аз. Нашето детективско бюро в повечето си занимания следи неверните съпрузи.
Портретът няма художествена или антична стойност, но за мен е безценен, прекъсна Анна Петрова, като се остави тежко в креслото и показа, че няма намерение да се оттегля от замисъла си.
След минута размисъл тя добави:
Плащам тройно.
Започнах да се чудя. Какво точно? Дело беше просто: да следя бившата зетя, да проверя дали портретът е при нея, да я притисна и да я убедя да го върне по мирен начин. Но любопитството надделя.
Защо ви е толкова скъпо този портрет? попитах.
Андрей Илич, ще ви разкажа, дори да не повярвате въздъхна Анна Петрова.
***
Преди четиридесет и седем години.
Баба Зина, какво да правим? заплака Катерина, скривайки лицето си в ръце, докато гледаше как бавно, но сигурно умира на леглото си малката Яна.
Вече не мога да помогна, мила, простете, изрече беззъбната баба Зина. Твоята дъщеря вече е в земята.
Катерина изплака още по-силно, а после в отчаяние започна да си царапа лицето. Баба Зина се спря, замисли се. Тя познаваше Катерина от детска възраст и съжаляваше за безутешната майка.
Добре, не плач, има един начин.
Катерина замлъкна и погледна надявана към лекарката.
Трябва ти човек, който рисува Христос каза тя. Икономист, иконостих. Трябва да нарисува за три нощи портрет на цялата ти дъщеря, да му платиш точно сто лева, а след това да ми го дадеш. Аз ще направя каквото трябва. После ще продадеш портрета за 0,15лв. на някой, който ще го пази като око в главата. Ако портретът бъде развален или унищожен, дъщерята ти ще умре. И помни: Яна никога, при никакви обстоятелства, не трябва да вижда портрета, нито да го докосва!
След съвета на баба Зина, Катерина отиде в манастира Св. Иван в близост до Пловдив и поръча на един иконостих портрет на дъщерята. След три нощи портретът беше готов, предаден на Катерина, която го даде на баба Зина, а след това, както се наложи, го продаде за петнадесет стотинки на сестра й Полина Аркадиевна.
На удивление на всички, особено на лекарите, Яна скоро се оздравя. Месеци след това дори забрави болестта си. Полина Аркадиевна пазеше портрета в рамка под стъкло, за да не се развали. Яна живя, оживя, омъжи се, роди двама сина и работи като учителка в местното училище.
***
Е, така, усмихнах се, При какви обстоятелства научихте за кражбата на портрета?
Ох, това е толкова трудно, Андрей Илич! махна ръка Анна Петрова. Оля, безсрамната, ползотворка, нищобийка Развела се с моя Стас, внука няма право да вижда. Мен толкова мразеше, че реши да се отмъсти открадна портрета. Подмамено влезе в квартирa на леля Полина, а тая, стара и с началото на деменция, я пусна. Оля го открадна и веднага ми обади, казвайки, че сега ще правя каквото иска. Меркантилна особа, ще ви кажа
Анна Петрова стегна устните с пръст. Виждах колко силно я мрази бившата зетя. Очите й, мръсни и намръщени, светеха като мълнии, а негативът се усещаше дори на разстояние. Но реших да не разчупвам причините за тази война. Плащат тройно, значи трябва да върна портрета.
***
След малко проследяване установих местонахождението на портрета. Оля се оказа симпатична, дребна жена с къдрави кестени коси и огромни кафяви очи. Работеше като фелдшера и често отсъстваше от дома. Можех да използвам отварка и да проверя апартамента, но знаех, че тя не е глупа и няма да държи портрета у дома.
Оказа се, че съм прав. Оля често пътуваше в Пирин за родители. Реших да приложа натиск и да я изкарам къде скрива откраднатия портрет. Докато я следих, се учудих защо не виждах нейното дете, което, според Анна Петрова, жена скрива от свекърва и бивш съпруг.
Вратата се отвори и предата се появи млада, крехка фигура. Показах й личната карта на частния детектив и казах директно:
Добър ден, Оля. Тук съм по заповед на Анна Петрова. Ако доброволно върнеш портрета, полицията няма да разбере нищо и ще забравим инцидента.
Оля първо се изненада, после се наведе и каза:
Е, така… Тази стара вещица нае детектив. Боји се, а? Добре, ще ви върна портрета. Една минута…
Тя се втурна в къщата, свали ключовете от кука, отиде до масата и нещо вмъкна в джоб. Не успях да разбера какво.
Излезе от къщата, махна ръка, за да ме последвам. Оля се движеше леко към един от покрехлените сараи до оградата. Отключи вратата, натисна превключвателя, а един единствен крушка, висяща на кабел, слабо освети помещението. На една от рафтовете, сред празни буркани за кисели краставици, стоеше портретът на млада Анна Петрова.
Из зад шум в къщата изскочи възрастен мъж:
Оля! Какво искаш от дъщеря ми?! влязъл е ядосан, с сини очи, стиснал кътовете, готов да нападне.
Бях изумен. Защо така агресивна реакция? За първи път ме виждаше…
Ти от тази стара кобила? прережи гласът на бащата.
Да, татко. Спокойно. Той иска портрета. Добре… Ще го предам…
Внезапно Оля грабна чук, разби стъклото, под което беше скрит портретът с изписаното лице на Анна Петрова. Не успях да реагирам. За миг тя извади от джоба нож и с няколко резки движения изтри скицата на бившата свекърва.
Когато се хванах за разярената жена и извадох ножа й, портретът вече бе безнадеждно развален…
Защо го направи?! викнах.
Оля се оттегли, вдигна брадата:
Дори ако легендата за нарисувания живот е лъжа, нека поне се ядосва, гаджето.
Защо толкова мразиш Анна Петрова? изненадах се.
Две години обикалям съда, за да върна сина ми, дребнав устните си Оля. След развод със Стас съдът определи, че синът живее с мен и майка му. Но Стас, под влиянието на майка си, реши, че детето принадлежи на бащата и го отнесе от мен! Той го скрива и не ми дава, а тя го покрива! Полицията ни прави! Казват, че той е баща, има право! А аз? Майка съм! Не съм видяла детето си две години!
Оля изплюваше крик. Аз гледах разрушения портрет и видях злобен поглед, който ме грабеше. Садистка, отмъщаваща майка, лишила се от дете. Но делото трябвало да се завърши.
Съжалявам за вас, казах меки думи, но трябва да върна портрета на Анна Петрова.
Вземете го, вдигна ръка Оля и се обърна. Ханшовете й се трепнаха от сълзи. Съжалявам за нея, но успях да задържа себе си, взех разваленото полотно и се отправих към колата.
***
Когато стигнах до къщата на Анна Петрова, веднага видях пред портите кола на спешната помощ. Излязох от колата, когато двама лекари, във водеща ръка на млад мъж, извадиха носилка с покрито със спрей тяло.
Младият мъж ме забеляза, както и портрета в ръцете ми. Той поздрави лекарите, каза нещо и се приближи:
Значи, мама не измисли всичко това…
Той избри сълза от задната страна на длото си и погледна с ужас разрушения портрет.
Ти Стас? попитах.
Не, аз съм брат му, Борис, отрече. Стас е в чужбина с детето. Кога се случи?
Борис кима към портрета.
Преди половин час, отговорих.
Младият мъж кима няколко пъти:
Мамата умря преди половин час. Масивен инфаркт.
***
Хрупкава фигура изскочи от къщата. Вероятно Оля видя колата ми през прозореца. Тя чакаше. Момчето, което досега мълчеше на задното седене, се събуди, отвори вратата и вика:
Мамо!!!
Той се втурна към нея, разпространи ръцете и миг след миг потъна в прегръдките й.
Аз седях и се усмихвах глупаво, осъзнавайки, че това е найпоценното възнаграждение за работата ми. Няма нужда от тройното плащане.
Личен урок: никой материален предмет не е поважен от живото, а жаждата за отмъщение често заслепява истината.
