Какво става тук? Къде тръгваш? А кой ще сготви вечерята? — Къде така бързаш? Някой все пак трябва да приготви яденето! — притеснено попита мъжът, когато видя какво прави Антонина след скандала с майка му. Антонина погледна през прозореца. Мрачни облаци, въпреки че вече беше началото на пролетта. В малкия им град в северна България почти никога не се появяваше слънце. Може би затова хората там изглеждаха намръщени и студени. Дори самата Антонина напоследък все по-често осъзнаваше, че изобщо не се усмихва, а постоянната бръчка на челото ѝ беше добавила десет години към възрастта ѝ. — Мамо! Отивам на разходка — извести дъщеря ѝ, Елица. — Аха — кимна Антонина. — Какво е това „аха“? Дай пари. — А от кога разходките не са безплатни? — въздъхна жената. — Мамо! Защо са ти тия въпроси?! — избухна дъщерята. — Айде, по-бързо! Как така толкова малко? — Достатъчно е за сладолед. — Скъперница — изплю Елица, но майка ѝ вече не я чу, защото дъщеря ѝ беше хлопнала вратата и изчезнала. Не вярвам… — поклати глава Антонина, спомняйки си колко мила беше Елица, докато не започна пубертетът. — Тонче, огладнях! Още ли ще чакам? — недоволно извика съпругът ѝ, Тодор. — Яж сам — равнодушно каза тя и сложи чинията на масата. — А може ли да ми я донесеш? Антонина едва не изтърва тенджерата. Какво си въобразява той… — Яде се в кухнята, Тодоре. Искаш — яж, не искаш — твоя си работа — каза тя и седна сама на масата. След около петнайсет минути Тодор влезе в кухнята. — Изстинало… фу… — По-дълго сложих. — Колко пъти съм ти казвал! Никаква любов, никаква грижа! Знаеш, че гледам футбол! — нагълта се Тодор с пилето. — Безвкусно. Антонина само превъртя очи. С този футбол Тодор сякаш беше друг човек. Залози, фен артикули, скъпи билети… а като млад не проявяваше никакъв интерес към спорта. Без дори да седне на масата, Тодор грабна кенче за настроение, няколко „Чипс от извор“, и се върна пред телевизора. А Тоня остана да мие мръсните чинии сама. Никаква полза. Никой не оцени усилията ми. Беше изморена до краен предел след смяна като старша сестра в болницата. При нея идваха хора със своите проблеми, раздразнени, болни. И все така — на работа стрес, вкъщи — не ъгълче топлина и уют, а втора смяна. Подай-вземи-мий-прибирай. — Още ли има? — мъжът извади ново кенче от хладилника. — Защо няма? — Изпи всичко! И това ли да купувам аз?! Имаш ли малко съвест, Тодоре! — не издържа Антонина. — Какви сме деликатни… — саркастично рече мъжът и хлопна вратата, отивайки да „зареди мазето“ за следващия мач. Антонина реши да си легне, защото на следващия ден я чакаше много работа. Но не можа да заспи. Притеснена беше за дъщеря си. Къде е, с кого е? Навън вече беше тъмно, а Елица все я нямаше. Не посмя да я потърси — знаеше, че Елица ще започне да крещи. — Излагаш ме пред приятелите! Не ми звъни! — викаше Елица по телефона. След такива разговори Тоня престана да ѝ се обажда, успокоявайки се, че Елица навърши 18. Да работи не искаше, да учи — също. Завърши училище и реши да си „даде почивка, за да се намери“. След леко задрямване Антонина чу радостните викове на съпруга си — все едно някой бе вкарал гол. После започна да обсъжда мача с комшията, който беше дошъл на гости и остана да гледат заедно. По-късно дойде и неговата приятелка, и „фенският тим“ стана тричленен. През нощта дъщеря ѝ се прибра, разрови в чиниите и отиде да си легне. Когато вече всички утихваха и Тоня най-сетне заспиваше, котката изпищя за храна. — Има ли някой друг в тази къща, който може да нахрани котката, освен мен?! — ядосана и смазана от мигрена и безсъние, Антонина изтърча от стаята. Надяваше се да я чуят, но дъщеря ѝ беше със слушалки и само въртеше пръст край слепоочието, а Тодор бе заспал пред телевизора с кенчето в ръка. „Писна ми… до гуша ми дойде всичко това!“ — помисли си Тоня. На следващия ден я събуди звънец от свекърва ѝ. — Антонина, милата ми, помниш ли, че е време да се садят доматите? И трябва да се отиде до село… да се оправи всичко. — Помня — въздъхна Тоня. — Значи утре потегляме. Единствения свободен ден Антонина изкара да работи на вилата под строгото ръководство на свекърва си. — Как метеш?! Трябва да държиш метлата по друг начин! — командваше тя, седнала на пейка. — Почти на 50 съм, Вера, ще се справя и сама — дръзна да отвърне Тоня. — А Тодор… — Къде ти е Тодор? Защо не дойде? Защо аз карам майка му до вилата, а ние двете пътуваме с автобуса три часа? А ти все Тодор, Тодор… — Той се изморява. — А аз? Да не мислиш, че не се уморявам? И така започна… Антонина съжали, че си позволи да се възпротиви. Вера беше велка приказливка и обичаше да се прави на права. Само че нейната правда беше едностранчива и Тоня не влизаше в нея. Цял живот Вера само глезеше сина си, а булката ѝ беше прислужница, търпяна от добро сърце. Двете се върнаха в различни краища на автобуса. На следващия ден Вера се оплака на сина си — и той избухна. — Как можа да говориш така на майка ми?! — изръмжа Тодор. — Ако не беше тя… — Какво? — скръсти ръце на гърдите си Тоня. Разбра, че повече не може да търпи такова отношение. — Щеше да работиш в поликлиниката! — извади най-силния си коз Тодор, напомняйки, че благодарение на Вера тя работи в областната болница, където заплатата беше по-голяма, но цената — нерви и посивели коси. Заради това Тоня много пъти съжаляваше, че е сменила спокойната местна поликлиника с болницата. — Къде отиваш? Тодор беше шокиран, като видя какво прави Тоня. Това, което направи Тоня, Тодор не можеше дори да си представи!