Когато свекървата ми разбра, че възнамеряваме да си купим апартамент, покани сина си на разговор. Това, което се случи после, и до ден днешен държи огорчението ми живо.
Съпругът ми и аз дълго време събирахме пари, за да си имаме свой дом. Работех в международна фирма и заплатата ми беше двойно по-голяма от неговата, но у дома всичко беше по равно общ бюджет, общи цели. Мечтата за собствен апартамент ни държеше заедно и бяхме убедени, че нищо не може да я провали. Докато не чу за това неговото семейство.
Моят съпруг имаше четири сестри. В тяхната къща той не беше просто брат той беше опора, издръжка и човекът, към когото всички се обръщаха с всякакви проблеми. Още от ученик им е помагал ту за обучение, ту е купувал телефони, ту просто давал назаем до заплата и парите така и не се връщаха. Аз всичко виждах, мълчах и преглъщах. Разбирах родата е родата, трябва да се помага. Понякога и на моите родители пращах пари. Но именно заради тази подкрепа ние чакахме почти три години, докато съберем достатъчно за нашето жилище.
Най-сетне събрахме нужното и започнахме да търсим апартамент. Основно търсех аз той беше затрупан с работа и се прибираше много късно. Даже се радвах, че мога сама да организирам и избера най-доброто за нас двамата.
Един път свекървата ни покани на семейно тържество най-малката й дъщеря завършваше училище. Пристигнахме, вечеряхме, а тя изневиделица подхвана:
Май скоро моят Георги ще се настани в собствен дом Ще му омръзне да се вясва на гости, каза тя, усмихната.
Тогава съпругът ми с гордост обяви, че вече търсим апартамент и че аз се занимавам основно с това.
Трябваше да видите как лицето на свекърва ми замръзна. Усмивката изчезна за миг. Погледна ме строго и каза с леден глас:
Хубаво е, ама трябваше да се посъветваш с мен, сине. Аз живот съм изживяла, по-добре знам. Не трябваше ли такава важна задача да оставяш на жена си?
Най-голямата сестра я подкрепи:
Точно така. Жената ти мисли само за себе си. Ни един лев не е дала за нас. За нея апартаментът е по-важен от семейството!
Такова безсрамно обвинение ме остави без думи. Исках да кажа направо ако толкова им трябват пари, нека и те да поработят и да спечелят! Но си замълчах. Продължих да се храня и не се въвлякох повече в абсурдния разговор. Наистина не очаквах такъв удар по време на празник.
Свекърва ми стана, хвана сина си за ръката и го завлече в кухнята. Имаме да си говорим! промърмори, отдалечавайки се. На масата средната сестра подметна:
С братчето ще живеем в неговия нов апартамент. Нашата стая си е за нас.
Ядът ме сграбчи така, че лицето ми пламна. Без да казвам нищо, станах и излязох в коридора. Не ми трябваха никакви неща веднага извикахме такси и си тръгнахме.
Вечерта вкъщи се опитах да говоря с мъжа си. Но беше като непознат. Стоеше мълчалив, далечен, вече не беше моят съпруг, а само синът на майка си.
