Майко! Отново! Бойка с отвращение захвърли капака на тоалетната и натисна бутона за изтегляне. Не е ли толкова трудно да изплюеш след себе си?
Тя избухна от ярост, излезе от тоалетната и се запъти към майчина стая.
Ивана Георгиева седеше на леглото, свитана в кът. Малка, крехка, почти прозрачна. Как се превърна от статна, силна жена в такава къртица?
Бойчо, пак забравих? Я, така? тя погледна дочерта си със страхливи очи. Прости, скъпа, не е умишлено.
Майко, какво да правя с теб? Явно аз виждам всичко, но и Мартин, и Радо също го забелязват.
Прости, прости ме, Бойчо, ще бъда по-внимателна, Ивана Георгиева умоляваше, гледайки дочерта си.
Какво ще ми влезе в ръка? Бойка махна с ръка и излезе от стаята.
Майка бързо остаряваше. Бойка помнише, как не отдавна Ивана Георгиева беше самостоятелна, силна и много умна жена. Към нея можеше да се обръщаш за помощ, съвет или просто за приятна беседа.
Ерудирана от глава до пети крак, с остр умен, Ивана Георгиева притежаваше и изумително добър и веселен характер. Всички приятелки на Бойка от детството казваха, че мама й е късметлийка.
Никой друг не имаше такава чудесна майка. Цял живот Бойка знаеше, че има къде да се опре, към кого да се обърне за подкрепа. А изведнъж старостта тихо се промъкна, студена, лепкава, с лош аромат и леко бавна.
Сега повече не можеше да се разговаря с майка. Няма къде да поискате съвет, да се настаните на коленете й, да изплакате, че шефът е дявол. Сега майка се превърна в малко дете глупаво, бавничко.
Бойка влезе в кухнята, където на масата седяха съпругът й Мартин и пятнадесетгодишният им син Радо. Те се занимаваха с някаква пъзел-игра. Лицата им, изпълнени със съзерцание, успокояваха Бойка.
Майко, изведнъж заяви Радо, защо нарязваш месото в супата толкова големи парчета?
Не знам, сине, Бойка се загледа. Защо питаш? Ти не харесваш?
Харесва ми разсейно промълви Радо, въртейки парченце от пъзела в ръцете си. Само баба не може да го дъвче, изважда го от уста и го поставя на масата.
Не ти е неприятно, а? кима Бойка с разбиране и виновно продължи. Ще кажа на баба да не прави така.
Не, всичко е наред, продължи Радо, разглеждайки детайла. Просто изглежда, че баба се храни лошо, а това е вредно за здравето.
Аха, Бойка се замисли. Ще нарязвам помалки парчета.
Помалко кюфтета прави, вдигна очи към нея синът. Как си ми ги правеше, спомняш ли? Когато ми паднаха зъбите и не можех да дъвча. Ти също така правеше за баба, когато ти бях малка.
Правих, кима Бойка, зачервявайки се малко.
И още, Бойко, се намеси Мартин. Не се ядосвай на Ивана за тоалетната. Ще се справим с Радо, не се тревожи. Ама ако я критикуваш, после ни е неудобно, защото се срамува.
Да, мамо, не се ядосвай на баба, радостно изрече Радо с широко разтворени очи. А аз обещавам да не се сърдя на вас, когато станете стари.
Добре, сине, Бойка, едва задържайки сълзите, напусна кухнята.
Тя се задържа малко в коридора, опитвайки се да се успокои, след което отиде към майчина стая.
Мамо, позвъня тя на Ивана, която седеше на стол до прозореца и гледаше улицата. Мамко.
Да, Бойчо, се обърна Ивана Георгиева. Какво става, скъпа?
Защото съм глупава и груба, Бойка постави главата си на коленете й. Нетерпелива и зла.
Бойко, не говори така, каза Ивана строго. Трудно ми е, когато се говориш така за себе си. Какво ти е спряло?
Обещай ми, че няма да умреш, изведнъж попита Бойка и започна да плаче.
Дъще, какво ти е? галеше Ивана Бойка по главата. Разбира се, че няма да умра. Дори не мисля да го правя.
Страхувам се, че ще те няма. Какво ще правя сама?
Бойчо, аз съм тук, с теб. Не си сама. Какво те е притеснило?
Няма, всичко е наред, Бойка избърса сълзите и се изправи. Добре, ще приготвя вечеря. Ще ям супа с кюфтета?
Ще ям, усмихна се Ивана Георгиева.
И как да се хвърлям върху нея като лудо куче, мислеше си тя. Дори и Радо направи забележка. Срам ме е. Тийнейджърът разбира повече от възрастната леля. А сама се упасявам какво ще стане, щом ме няма. Няма да я клюм повече. Нека Бог ме наказва, ако се разболея отново!.
