Добър ден, поздрави тихо и учтиво новият читател.
Добър ден, отвърна Райна със същата учтивост.
Търся една книга, той замъни за момент, сякаш се опитваше да се сетне за автора, но след това с увереност продължи: надявам се да я имате, погледна внушителните рафтове с книги и оправи очилата си.
Ще трябва да изчакате няколко минути, книгата е налична, просто е на найгорния рафт, Райна се отправи към рафтовете, а посетителят огледа читателската зала.
Това беше Тихомир, срамежлив инженер, работещ в архитектурното отделение, където прелистваше стари чертожи и създаваше нови. След като библиотекарката донесе желаната книга в ръце, той се усмихна топло.
Райна се захвана да попълни заявката, разбра името му Тихомир. Той подписа, но стоеше пред нея, неуверено се мърдаше с книгата в ръце.
Благодаря, изведнъж осъзна, че не е благодарил на библиотекарката.
Няма за какво, отговори тя.
Нещо се случи в тази зала; двамата се гледаха безмълвно, той не можеше да се оттегли, тя не можеше да каже нищо. Времето мина, без да осъзнават колко. Накрая Райна се възчуди първа.
Тихомир, още ви трябва ли друга книга?
Да тоест не растеряно промълви той, но след малко продължи решително.
Познавате моето име, а какво е вашето, ако не е тайна?
Райна, отговори тя скромно.
Хм, Райна много красиво име, типично българско. Винаги си го мислех той се замисли, а тя забеляза неговата срамежливост и го разбра, защото беше подобна на него.
Благодаря, повтори Тихомир, ще върна книгата в цялото й състояние. Довиждане.
Няма съмнение, довиждане, отвърна тя учтиво.
Райна не се съмняваше, че ще я върне видя в него грижа и внимание към вещите. Облечен в изгладени панталони, чиста риза с вратовръзка, костюмът му седеше като влит, обувките бяха лъщящи.
Тихомир напусна, а тя продължи да мисли за него.
Ние сме като сродни души, помисли си тя, разбирам го и го усещам но след миг се усмихна.
Ох, какво правя? Никога преди не съм обръщала толкова внимание на посетителите.
Тихомир, излязъл от библиотеката, се чувстваше странно.
Каква симпатична Райна, точно в библиотеката и трябва да е нейното място. Какъв поглед! Не можех да намеря комплимент Думите ми се разпаднаха, критикува себе си. Защо съм толкова срамежлив? Моята скромност само ме задържа. Сега няма да мога спокойно да живея и работя, мисълта за Райна не ми напуска.
След обед Тихомир мъчеше се да работи в отдела, мислите му бяха далеч, пред очите му беше образът на Райна.
Какво е това видение, се чудеше, опитвайки се да се отклони, гледайки чертожите, но
На следващия ден, по време на обедната пауза, отново се спусна в библиотеката, защото беше близо, под предлог да вземе още една книга.
Добър ден, Райна, тя вдигна очи към него и той се изненада от колко много говореше нейният поглед.
Добър ден, усмихна се тя като на стар познат, още ви трябва ли книга?
Тихомир, полътен и срамежлив, найнакрая изрече:
Не, исках да дойда при вас под този предлог, но реших да бъда честен Харесваш ме моля, прости ми
Очите на Райна заблеснаха, лице й се озари в червени румена.
Защо се извинявате? И вие ми харехте вчера, честно, преспах тази нощ.
Той се обрадва, продължи:
И аз. Не ми се затвори очите.
Последва неловка пауза, двамата мълчаха. Райна чакаше някакви думи, а той не можеше да ги намери, докато найнакрая не се събуди.
Райна, мога ли да ви придружя у дома след работа?
Мога, отговори тя скромно и леко се усмихна.
Оттогава техните срещи плавно се превърнаха в разходки из парка, където той с вдъхновение разказваше за работа, а тя говореше за книги.
Тихомир, книгите са като хора всяка има душа, казваше тя, а той не се удиви от сравнение, разбирайки колко скъпа е за нея тази работа. Дните минаваха, а есента донесе студено време; те често пиха чай в кухнята ѝ, понякога мълчейки и просто се гледайки: Добре е и в мълчание заедно.
Те споделяха мечти и радости. Райна винаги мечтаеше да види Венеция, четеше за нея, разказваше му, а той си представяше как плава тихо в гондола по тесните канали.
Един ден Тихомир я посети в почивния ден с букет червени рози.
Това е за теб, Райно Да се оженим, отдавна планирам Съгласна ли си?
Съгласна съм, отговори тя просто и радостно.
Сватбата беше скромна, не защото не искаха шум, а защото нямаше къде да се бързат. Животът им протичаше спокойно, без бързане. Бяха щастливи, че намериха един друг, но след години заедно не успяха да имат деца.
Не се предадоха, не обвиняваха съдбата. Взеха черен котка от приют и купиха къща в планината. Така минаха дни: работа, къща, книги вечер, разговори с чай, мъркащият котарак Барс. На къщата Тихомир изработваше скворечници, тя плете чорапи, копаеше в цветните лехи. Съседите ги погледваха и шушуеха зад гърба им:
Живеят скучно, все едно всеки ден е един и същ.
Но те не се отегчаваха. Тихомир всяка сутрин вареше кафе в стара турка, сипваше в красиви чашки, а Райна хвърляше хляб на синичките пред прозореца. Лятото прекараха в планината, засаждаха цветя; зимата, когато се връщаха, слушаха как в камината потресва дървото. Говореха малко защо думи, когато всичко беше ясно.
Прекараха много години заедно, станаха стари. Не се бяха бързали да обичат, защото обичаха от самото начало. Пристигаха пенсионерите, живееха все повече в планината. Обичаха тишината, къщата край гората, песните на птиците, лятото гъсти гъби. Със съседите се разбираха добре, затова ги уважаваха.
Един ден Тихомир се върна от магазина с красива бутилка вино и плодове. Райна се изненада никога не пиха спиртни. Той извади две чаши от шкафчето, избърша ги с кърпа, с която винаги почистваше съдомията, докато тя миеше. Седна съпругата си до масата и сипа виното.
За нас? попита тя.
Не, отвърна Тихомир, вади две самолетни билети, за Венеция.
Райна замръзна. Цял живот мечтаеха за това, но отлагатеха: работа, къща, котка, болест.
Но ние сме стари, каза тя.
Не стари, а зрели, затова ще отидем усмихна се той.
Тяхната полетна приказка отведе до тесните канали, гондоли под мостовете, смях се като млади. Разходиха се в слънчеви шапки и фотоапарати. Вечер, докато слънцето потъваше в лагуната, Тихомир отново й прошепна:
Колко щастлив съм с теб, Райно, колко те обичам
И аз благодаря, че ми предложи брака онзи ден, знаех колко трудно беше за теб Благодаря, че осъществи мечтата ми. Нищо повече от живота не ми трябва, само да сме заедно завинаги.
Със смях си потвърдиха взаимното си желание и продължиха да живеят бавно, но пълноценно.
В заключение, истината е, че любовта не се измерва в бързина, а в постоянството и вмението да се ценят малките мигове заедно. Това е урок, който всяко сърце трябва да запомни.
