В новото апартаментче в София се усещаше ароматът на влажни тапети свеж, като обещание за здрач над Бяла. Той ми даряваше сигурност за утре и чувство, че имам свой кът от един квадратен метър, където семейството, събрано под едно покривало, може да диша спокойно. За първи път след години скитане от една наемна къща до друга, Тодор Петров успя да отстрани подспудния страх от внезапно изгонване по заповед на наемодателя. Дори продължителният стрес от подготовката за преместване не успя да надвие радостта му. С новото жилище Тодор почувства, че е зарадвал място в света и че вече никога няма да умре от бездомие.
По случай новото встъпление в дома, Анка Георгиева изпечен рибен пай със зелен лук и яйце, постави го в средата на масата, където се събраха Ивановите: татко, майка и четири малки чадъра. Анка се разцъфна, като домакиня, наляга чай, нарязва парчета, шегува се с децата. Те звънеше с лъжичките по чашите, разтърсвайки захарта, и нетърпеливо гледаха блестящия с кафяво-карамелен слой пай. Тодор гледаше семейството си и се почувства като в детството, когато майка му готвеше с любов. Внезапно щастието се замъгли, като еслило в ябълка малка червей. Той се сети за последното писмо до майка си преди раждането на първото дете. Сега Алеша е на тринадесет, последният им контакт е бил след армейската служба, след което Тодор тръгна за далечните строителни обекти. От тогава минаха двадесет и четири години.
Хайде, яжте! викаше Анка, седнала на стол и пои по няколко глътки чай. Децата се побъркуваха, хванаха се за чашите, гмурнаха се в топлия кехлибарен аромат и се настаниха на столовете. Тодор се отпусна, благодарен за големия парче пай, който му подаде съпругата, и започна да хапва бавно.
Анка, къде е синята папка с писмата?
Още не съм разглобила трите картонени кутии. Може би в една от тях.
Намери я, моля.
Спешно ли е?
Да, спешно.
Децата се захапваха от втория парче, а Анка допълваше чашите, усмихвайки се на техния радостен шум. Ивановите приключиха храната, а първото в новия дом ястие се оказа невероятно вкусно и засили усещането за щастие.
След час Тодор седна до кухненската маса и разгледа съдържанието на папката. Там бяха по двадесет писма от бивши колеги, армейски снимки и една бележка от майка. Когато той заминаваше за армията, майка му навърши петдесет, а тя му изпращаше дълги писма, пълни с новини от селото и световни сподразумения, завършвайки с позвъняващото: За сина ми Тодор от майка Оля. Той ги чете бързо, разкъса ги и хвърля в коша, защото предимно си мислеше за писмата от млади девойки, които получаваха от пощенския армейски куриер с надписи като най-красивият или най-забавният войник. Сега Тодор съжалява за унищожените листове; сърцето му се свие, като ако някой го скъса с нож. Взима едно запазено писмо от майка, развива го:
Здравей, скъпи сине Тодоре. Дойдохме до новината, че бащата ти, от който се роди, почина. Дори и да не го помниш беше малък, когато ни остави. Той никога не успя да те види, а аз те не съм виждала от години. Не знам дали ще се видим отново. В долния ред стоеше: От майка Оля към син Тодор.
Тодор си помисли, че е време да се прибере при мама.
Анка, ще ме пуснеш? Трябва да отида при майка.
Какъв шанс! Пари за пътуване нямаме всичко от преместването изядоха.
Нищо ли?
Не. Заплатата ще получа след две седмици, отпускът ти е замина за ремонт, а следващата честна ще дойде след месец. Дори да стигна до хляб преди моята заплата.
Ще трябва да вземем пари от Симоновите.
Защо толкова настояваш? След години не споменаваш и изведнъж каза ще отида! Аз съм с четирима деца, навсякъде, и трябва да работя.
Чувствам се лошо, Анка. Пусни ме. Ще помоля Любо Симонова за помощ. Ако ще взимаме, нека да е цялото.
Давай, тръгвай, късметлия! гушна се Анка с него, прилепи буза си до буза му, за миг остана така и след това се оттегли към стаята, мислейки за по-доброто в къщата.
Пътуването отне три тежки дни. Тодор си представяше, че отива у дома, при майка си толкова години не беше в тези места! Сначала с влак, после с автобус, колата на приятел и на крака. Когато стигна до родната къща, крачеше със стъпки като на прахов пясък, дишаше дълбоко, опитвайки се да укроти вълнението. Селото се променеше къщите бяха избледнели, покрити с мъх, почти еднакви сиви. Няколко градини все още се грижеха, но по-голямата част беше изоставена, безрадостна, изтощена. Той се ориентира до вратата, натисна калитката, влезе в двора и се замисли за миг пред прага.
Има ли някой жив? попита тихо.
Аз съм жива, отговори глас от тъмнината.
Очите му свикнаха с мрака и той видя в ъгъла на леглото стара жена. Тодор сложи раницата на пода и се настани на клупа.
Ще ходите ли от работа? попита майка.
Не.
През лятото се внасят дърва, но от месец чакат кога някой да ги донесе до сенките. Миналата зима беше тежка, едва се издържаха, мислеха, че ще замръзнат в клада. Тази зима е лека, но без дърва и студът е суров.
Нека да ви донеса дърва! вдигна се Тодор, за първи път обръщайки се към майка с Вие.
Седни, ще успееш. Чаят е готов, но нова вест за пенсията е лоша открадени са от шефовете. Защо да отнемат последното от баба?
Той попита как живее. Тя разказа, че получава хляб и мляко от местния шеф, понякога каша и масло, но малко. Тя се мъчеше да спестява за следващата седмица.
В този момент в двора започна да лае куче, кукури го птичето, а над главата се чуваше гудежът на самолет.
Аз съм вашата дъщеря, Оля Герасимова. каза жената.
Син? попита Тодор, недоумяван. Нямам син. Пропадна.
Как пропадна? викна тя. Аз съм тук! Вижте ме!
Той се опита да я провери, но тя заяви, че е слепа, живее в мрак и спестява електричество, защото няма пари да плаща сметки. Той поиска да излезе за минута, тя му позволи. Хладният вятър разплюсти сълзите по лицето му, докато той отиваше към барака, където намери дървени тънки късове. Събра топор, избра най-дебелия къс и започна да счупва дървени блокчета.
Към вечерта вече имаше готови дърва, подредени в сените, а печката беше запалена. Тодор попита:
Кой разпали огъня? без да се реши дали да я нарече майка.
Самата. Пържолите на пръстите ми са червени от години, така че ако вложа ръка в пламъка, вече не боли.
Те затоплиха храна в тенджера, поставиха чайник върху горещата плоча. Оля Герасимова седеше до масата и раздаваше каша в чинии. Той я погледна изтънчена, сивкава, без зъби, малка на височина, с поглед без виждащо зрение, но усмивка върху лице, изгорени пръсти. С времето тя започна да избледнява, като се разтваряше в нищото. Тодор се опита да спре визията, повдигна глава и попита:
Ще пренощувам ли при вас?
Разбира се.
След вечерята се отправи към стария диван в страничната стая. Не запали лампа, намери одеяло в тъмнината, легна без да се облича, прикривайки се до брадичка, и се замисли. Не беше дошъл тук, за да яде каша. Искаше да я разкаже за трудностите си, за работата в строителните обекти, за спестяванията за голямата сватба, за машината, за две до три смени, за къщата, която найнакрая купи просторна и светла. Той се въртише от страна на страна, кашляше, вдигна се рязко и се придвижи наугад в стаята. От прозореца се подсети с черна сянка майка му, седнала на ръба на леглото.
Не спите?
Не спя.
Вдиша дълбоко, за да изрече цялото си живописно минало, но в отговор чу:
Не знам кой си ти. Смъртта не ме плаши, всеки ден я чакам. Господ не се бори да ме вземе и ти не бързай.
Той се опита да докаже, че е нейният син.
Защо да доказвам? Синът се грижи за родителя, както родителят се е грижил за него. Аз го обичах от деветнадесет, когато беше призован. Писах писма, мислех за него. През последните две дни го видях, но оттогава не съм го виждала. Знам, че имаш четирима деца.
Тя се съмняваше, но Тодор продължи с историята за подареният кученце, за изгарянето от котел, за приятеля Васьо Петренко, който също бе без баща. Нищо от това не беше разпознато.
Той я попита за това, къде живее. Тя казваше, че шефовете от социалната служба идват веднъж седмично с хляб и мляко, понякога с ориз и масло малко, но достатъчно. Той я попита какво прави целия ден. Тя отговори, че си седи. Той се засмя, защото не разбра, но в къщи се чуваше лай на куче, кукурик на кокошка и над главата се носеше грохот на самолет.
Тодор се изправи и, без да казва майко, се обърна към нея.
Моля, оставете ме да отида.
Тя му пожела добър път, той излезе от двора, отвори калитката и стъпи по селските улици. С всяка стъпка тежкото чувство в сърцето му се разминаваше, като нож, който отрязва парче хляб. Всеки има своя съдба, а аз трябва да се грижа за семейството, прошепна той и ускоряваше крачата си, мечтаейки за дома, съпругата и децата.
Оля Герасимова, със седнали в тъмнината очи, остана неподвижна пред прозореца, докато Тодор отстъпи. С последното си слово каза:
Е, срещнахме се отново, синко. Успяхме.
