Изпитано щастие
Антония рано остана сама. Баща й отдавна не беше, а майка й я загуби, докато учеше на пети курс в Технически университет в София. Това беше тежко време дипломна защита, а върху гърба й дойде и тази трагедия. На помощ й се изправиха родителите на Йордан единственото, което й остана близко.
Те се познаваха от средното и заедно бяха от третия курс. Родителите на Йордан, Мария Михайлова и Петър Даниилов, се отнасяха към Антония с топлина. Уважаваха и майка й, макар и вече далеч. Всички очакваха краят на студентските години и след това брак.
Сватбата ги посрещна скромно, но Ралица (Тоня) се разстрои, че майка й почти не стигна до този ден. Още я гониха майчини наставления: Преди сватбата си направи преглед, дъще.
Антония знаеше за какво става въпрос. Когато беше малка, упълзяла се от ледена кълба и срина, оставяйки сериозна травма. Лекарите се тревожиха, че може да се отрази на бъдещото й женствено здраве не можеха да дадат категоричен отговор.
Това беше демотивиращо. Със следващия преглед, както майка й препоръча, но въпреки общото възстановяване, въпросът за детето остана отворен. Първо Ралица се обади до бъдещата си тъща, която се замисли и каза:
Ако има и наймалка надежда, не се тревожи предварително, а аз ще поговоря с Йордан.
След къщенското парти Йордан се появи у нея малко навит, разстроен.
Искам деца, Ралице, разбираш? А ако не успеем? Ще ли сме семейство?
Тя разплака се и му остави решението, но предложи и да опитат. Лекарите оставиха искра надежда, а в нейния живот имаше само един мъж Йордан.
Първата година от брака не донесе радост. Мария Михайлова се тревожеше почти както свекрушката, която обичаше силно. Със съпруга си вложиха много усилия, за да запазят семейството, и изпратиха Ралица в Медицински център Женска стража в Пловдив. Терапията имаше добри резултати, но мечтата за дете все още се отдръпваше.
След две години ясно стана, че надеждата е изчезнала. Ралица се отчая, мъжът й подкрепя колкото може, но в къщата се появи раздор. Йордан не обвина Ралица, но и да приеме бездетен живот не можеше. Тя предложи осиновяване:
Нека вземем малко дете на грижа, да го отгледаме като свое.
Йордан отказа.
Този чужд малчуган никога няма да е мой, и не мога да му дам бащинска любов. Разбери ме, Ралице, просто не мога.
Найчудовищното е, че родителите му подкрепиха решението. Знаеха колко Йордан мечтае за собствено дете и не искаха да оставят момчето без любов.
Ралица сама започна да говори за развод, макар че обичаше съпруга си.
Нека се разделим, Йорче. Ти си млад, ще намериш друга, да имате деца.
Йордан се съгласи с мъка, но когато срещна Оля млада и енергична колежка, нова в офиса, осъзна, че това е неговата нова съдба.
Разговорът с Антония беше тежък, защото той се чувстваше предател. Тя му каза:
Всеки има своя съдба. Заслужаваш подобро. Приеми, не се вини.
Онзи вечер Йордан напусна дома, взимайки си вещите. Тогава дойдоха тестето и тъщата Мария Михайлова и Петър Даниилов.
Прости ни, че не успяхме да задържим Йорчо. Помниш ли, колко нощувал при нас, разстроен и навит? Бяхме уплашени, че ще се напие. И ти, и той, сте в една къща.
Пиеха чай, говореха откровено, обещаваха, че никога няма да я изоставят. Йорчо обаче се оттегли, а имотът им не се раздели Ралица остана сама в родителския апартамент, където живееше с мъжа си. Скоро Йордан се ожени отново.
Тя не остана дълго сама. Със своя чар и добър характер привлякла Павел, който се грижеше за нея до край. Но Ралица не я обичаше. Сънищата й все още носят бившия й мъж в сънищата той беше тъжен, очите му мързеливи, ръцете му нежни, но недостижими.
Зимата я подложи на тежка болест. Една вечер беше у Павел, приготви вечеря, а след това се усети неразположение. Нощем температурата се изкачи, той повика бърза помощ и я остави при себе си. На сутринта беше мрачен, без думи, грижеше се за нея. Когато найнакрая се оправи, той призна:
През тази нощ почти не се отделих от теб. Крещеше Йоанче и ме държеше за ръка. Още ли го обичаш?
Ралица не се усмихна, но не лъгаше мъжа:
Да. Обичам. Може би съм еднолюб. Трудно е без любов, Паша.
Тя си тръгна, а Павел не се съпротиви. Скоро Антония научи, че Йордан станал баща на дългоочаквания си син! Този удар отново разкъса сърцето й, усещаше пълна и непоправима загуба.
Три години живя в мъгла. Понякога родители на Йордан я посещаваха, както обещаха, подкрепяха я морально. Не ги мразеше, нито бившия си мъж.
Един ден го видя в парка със сина си, но не се приближи той я не забеляза, а сълзите отново се наляха.
Скоро обаче започна да се възстановява. Найважното беше, че той беше щастлив. Родителите му казваха, че има добра жена, грижовна. Снеженото имнъжко момче Едрик го обичаха.
Не държа злоба, казваше тя. Той никога не ме лъжа, обичаше по свой начин. Разводът беше мое решение.
На рождения си ден, без повод, Йордан се обади просто, приятелски. Поздрави я, попита как е, пожела щастие. Това я изненада, но реши, че е време да спре контакта.
Година по-късно Оля, съпругата на Йордан, се разболя. Мария Михайлова я звъни, казва, че надеждата е малка, плаче за сина и внука. Антония, съжалявайки, се появи на гроба, където я посрещна бившата тъща, прегърнала я.
Благодарна съм ти, дъще. В теб няма зло, нито завист.
Йордан я не забеляза, но след няколко месеца позвъня, скромен, покани я на вечеря. Тя не отказа, поне заради него.
Той вече беше потиснат, остарял в сърцето си. Седяха за масата, говореха за живота.
Защо не се оженваш отново? попита той.
Обичам те, не ми трябва друг отговори Ралица, и Йордан разплака се.
Това беше едновременно странно и докосващо никога преди не беше виждал сълзи.
Хайде да отидем при родителите, да вземем Едрик. После ще се разходим, ако ти си съгласна.
Момчето беше добро, малко затворено. Разделянето със своята майка в ранна възраст бе тежко преживяване. Антония се държеше неутрално, не се навяка, а той я гледаше с любопитство.
Срещите им станаха редовни почти всяка неделя, без обещания, просто за да не са сами.
Тогава Мария Михайлова се обади и каза, че Йордан иска Ралица да се върне при него, но още се колебае. Той е в тъга, а детето страда.
Антония веднага позвъня на бившия си мъж и съгласи. За нея нямаше поскъпо. Отново живяха заедно, трудно, Йордан беше студен и мълчалив, а тя трябваше да научи да обича чуждото дете.
В един от рождения си ден малкият Едрик й подари рисунка тримата под слънцето, надпис мама с детска ръка. Тя разплака се, прегърна го и каза:
Твоята майка гледа отгоре и се радва, че си такъв добър. И аз те обичам, ти си мой синче.
Оттогава живеят дружно. Йордан се размрази, прие любовта й и отново стана нежно сърдит. Антония найнакрая е щастлива получи всичко, за което мечтаеше дълги години в самота.
Не беше религиозна, но понякога влиза в църквата и запалва свещ за душата на жената, която напусна света, но й дари любим син и грижовен съпруг.
