Без работа, има ли тук нещо за заетост? попита скромната млада жена, без да подозира, че самотният пастир търси точно такъв човек.
София, ето? запита Иван Димитров, докато поправяше фолиото на колата си, поглеждайки отгоре надолу. С средно високи токчета, безупречно бяла блуза и кожачест портфейл, изглеждащи по-скъпо от месечната заплата на целия му персонал, той изпъкваше сред полетата на ферма Слънчево поле.
Умееш ли да кравеш? добави той, без да спира работа. Да се справяш ли с животните, земеделието?
Не, проглътна Мила Петрова, усещайки как надеждите й изчезват. Аз съм счетоводителка, имам опит в администрирането и финансите. Мога да се грижа за цифрите, за книгите.
Стоян, стариот надзирател, който вече повече от дванадесет години дръпва плетеници, изръмна с ироничен смях: Шефе, тази градска мома иска да играе в полето.
Той вероятно щеше да избяга, щом види крава. Иван се измърса, свали ръкавиците и, на трийсет и две години, наследил ферма, но и тежестта да запази жив традицията на четири поколения.
—
Мила се озова под леглото в болничната стая, където малката й дъщеря, на осем, се притисна към нея и прошепна: Мамо скрий се под леглото сега. Сърцето й се стегна, но изпълни се със страх и се навъси под леглото, опитвайки се да диша тихо. Краката на някой се приближиха, а момичето, събрано от боязливи очи, затихна гласово.
Баща й, бивш строител, работил 25 години, създаде мечтата за докторска степен, но професорът се учуди, когато я видя на дипломирането.
—
Трудовик в строителство споделя ланч с недоимчива дете, без да знае, че жестът ще разкрие милионска тайна, променяща съдбата му.
—
Синът на богача страда от болка, докато някоя баба отстранява мистериозна маса от главата му
—
Не съм тук за да разпознавам волове от крави, изрече Иван, като огледа Мила. Гледай, госпожице Петрова, тук не е офис в София. Тук ставате в четири сутринта, работим под слънцето, в кал до коленете.
Камионът на млечната компания пристигна, за да вземе седмичната реколта. Иван се извини и се приближи към превозното средство, но Мила улови ясно разговора, който следваше:
Г-н Иван, съжалявам, но този месец цената на литъра мляко ще спадне с още 0,3 лв., каза шофьорът, старец с фирмено шапка. Заповедите идват отгоре, не мога да правя нищо.
Как е възможно цената да падне? вдигна Иван глас. Знаете, че доставям винаги найкачественото мляко в срок.
Съжалявам, господин Димитров, но конкуренцията е жила, има ферми, които продават поевтино, и ние трябва да се адаптираме. Какъв е пазарът, в който производителят винаги губи? отговори Иван, видимо раздразнен.
Разходите му не намаляват. Работниците му се нуждаят от заплати. Снабдяването става все поскъпо, а той винаги намира оправдания, за да плати помалко.
Шофьорът се притегли, оставяйки камиона да се отдалечи, а Иван остана в двора, с поражено лице, което Мила позна веднага.
Тя се приближи, мило: Съжалявам, но може би можем да договорим директно с помалки процесори или местни пазари, хотели, ресторанти? Иван се замисли, като че ли е забравил, че тя все още е тук.
Работих четири години в консултантска фирма в София, правех пазарен анализ, преструктуриране на процеси и оптимизация на разходите, извика Мила, усещайки че говори като на интервю.
Стоян, надзирателят, се приближи, избърсвайки ръцете си с кърпа:
Шефе, наистина ли взимаш тази мома сериозно? запита. Жени от града идват за приключения, но когато видят колко е трудно, бягат.
Иван не отговори веднага, наблюдавайки Мила, опитвайки се да разбере дали тя е истинска помощ или просто загубена душа.
Защо си тук? попита найнакрая.
Мила изпита болка в гърлото, но реши да говори открито:
Бях уволнена преди три месеца, фирмата се разпадна поради икономическа криза и оттогава нито едно обявление за работа не ме достигна. Чух, че земеделието е едно от малкото, което продължава да расте, затова дойдох.
Иван вцепени телефона си, вдигнаше. На екрана се появи Банка на селото, и той провиде заплаха.
Проблеми? попита Стоян.
Трима месеци задъхване на ипотеката. Ако не платя тази седмица, ще ме изхвърлят, каза Иван, с лице, изстинено от студа.
Стоян се скръщи, Иван свали шапката, гърлото му се изправи от безпомощност.
Погледни, братко, живея тук от детството, това е моята земя. Ако има нещо, което мога да направя, кажи. отговори Стоян, но Иван знаеше, че проблемът не е в труда.
Продаваме с ниски цени и купуваме скъпо, това не се решава с повече часове работа, каза Мила, решавайки се дали да говори или да мълчи.
Остави ме да помогна, заяви тя, с глас, който не бе чувал преди. Дай ми една седмица, ще разгледам цифрите, договорите, разходите. Ако не намеря решение, ще си отида без заплащане.
Иван я погледна, като времето спря.
Как ще спиш? попита той. Градът е на 20км, няма хотел. Има само едно кътче, подвижка в главната къща, където сестра ми пощеше, когато ми идваше в гости.
Тук ставате, когато петлите кукурикат, и спите, когато слънцето залезе. Няма офисчасове, разбра ли?
Ще работя и допринасям повече от просто цифри, кима Мила, осъзнавайки в каква клопка се е впуснала.
Той протегна ръка, Иван дръпна я, ръката му беше груба, шофирана от години работа на полето, напълно различна от меката ръка на офисмен.
Добре, но ако след седмица не видя резултати, ще те уволня, заяви той строго.
Прието, отвърна тя, усещайки, че надеждата се връща за пръв път от месеци.
Докато минаваха към главната къща, Мила погледна безкрайните зелени пасища, небето, което излъчваше пошироко от София, и тишината, различна от шума на столицата. За пръв път за дълго време усети къс от надежда.
Този утре ще я изправи пред истинското значение на живота в селото.
—
Третият крик на петелото разбуди Мила, когато слънцето проби през прозореца. Часовникът показа 6:30, време, в което в София се счита за рано, но на ферма Слънчево поле това беше обичайно. Облече си износени дънки и риза, и тръгна към къщата, която Иван й беше указал.
В кухнята я посрещна Дена, жена на около 60, с коса събрана в коза и цветен престилка.
Добро утро, момиче, вие трябва да сте от София, тази, която ще помага на шефа с цифрите, поздрави Дена, като подправяше кафе.
Тя й подаде кафе, аромати, които напомняха за домашното печене, и изненада арепа в българския стил, прясно изпечени яйца.
Работиш тук от дълго? попита Дена.
Тридесет и пет години, отвърна Иван, спомняйки си детството, когато бащата му, Димитър, беше жив.
Той беше добър шеф, но сега преминава труден период, призна Иван, споменайки как бащата му загина в катастрофа с трактор преди две години.
Мила се насочи към офиса. Той беше малка стая с дървена маса, метален файл и купчина документи, разпръснати навсякъде. Започна да преглежда фактури и договори, откривайки двойни плащания, цени над пазарните, неправилно изчислени данъци, което струваше почти 8000 лева през последните шест месеца.
Тя работи цялото утро, подреждайки документи, докато Дена я повика за обяд. С лист хартия, пълен с числа, Мила се върна в трапезарията, където Иван, Стоян и още трима работници я очакваха.
Съжалявате ли, докторе? започна Стоян саркастично.
Още не съм открила вълшебната формула, отвърна тя.
Какво? попита Иван, истински любопитен.
Мила обясни, че доставчикът на фуражи начислява 30% повече от средната пазарна цена, а данъчните фактури се дублират.
Точно така, проговори Иван, след като видя цифрите. Само в последните шест месеца изгубихме почти 8000 лева, парите, които можеха да покрият две месечни вноски по ипотеката.
Стоян изстреля удивен, а Иван се срина с ръка върху челото.
Дайте ми една седмица. Ако не оправя нещата, заминавам без заплащане, предложи Мила, с решимост, която никога не е изпитвала в София.
Къде ще спиш? попита Иван, като се вмъкна в мисълта й. Градът е на 20км, няма хотел. Има само малка стая в главната къща, където сестра ми е останала, когато ни посещава.
Приемам, кима Иван. Но знаеш ли, че тук ставаме, когато петелото кукурика, а спим, когато залезе слънцето. Няма часовник.
Ще работя повече от просто цифри, добави Мила, усещайки, че тази седмица ще промени всичко.
Тъй като излизаха към полето, слънцето вече обагреше небето в оранжево, а Мила, погледнато над пасището, усещаше, че в нея расте ново чувство надежда, която ще бъде изпробвана утре, когато истинската стойност на живота в селото се разкрие.
