Зимата покри двора на Андрей Иванов с мека одеяла от сняг, но верният му голям немски овчар, граф, се държеше необичайно.
Вместо да се събере в голямата будка, която бях изградила миналото лято, той настояваше да спи навън, точно в снежните натрупки. Гледах го от прозореца и усещах как сърцето ми се стяга никога преди не бях виждал граф да се държи така.
Всеки сутрин, когато излязох навън, виждах как той ме наблюдава със съпреживяване. Приближавайки се до будката, кучето се поставяше между мен и входа, пръскаше тихо и ме гледаше с моливид, сякаш ми казваше: Не влизай там. Този необичаен жест за нашето толкова дълго приятелство ме постави пред мисълта какво крие найдобърият ми другар.
Реших да разбера истината и изненадах граф с парче ароматно стек в кухненската маса. Докато той, заключен в къщата, лаеше към прозореца, аз се приближих до будката, сянах и вникнах навътре. Сърцето ми замръзна, когато очите ми свикнаха с мрака и видях нещо, което ме спря на място
Вътре, сгънат в одеяло, лежеше малко котенце мръсно, замръзнало и едва дишаше. Очите му се отваряха с голямо усилие, а тялото му трепери от студа. Граф го беше намерил някъде и вместо да го прогони или остави, го беше закрилил. Спеше навън, за да не го уплаши, и пазеше входа, сякаш в будката се криеше безценен скъпоценен камък.
Задържах дъх. Протегнах ръце, внимателно хванах малкото създание и го притиснах до гърдите си. Точно в този миг граф се прережи, прибра се до рамото ми не мърдайки, а с готовност да помогне.
Добър си, граф прошепнах, дръпвайки котето. Подобър от мнозина хора.
Оттогава в двора ни живеят не двама, а трима приятели. А будката, изработена с любов, отново има смисъл като малка къщичка за спасени души.
