Дневник, 9 април 2025г.
Дядо, не се тревожи! извиках, докато се опаздах за последния момент и, без да затегна палтото, изскочих от коридора с ветровит шал. Чух как бутам се по стълбите, чу се скърцане на вратата и след това тишина. Другият ден започна. За внука нови преживявания, за него още един от безброй еднообразни, безцветни дни. Първата половина от него беше ясна.
Дядо Антон се придвижваше из апартамента с тръка, клатйки се. Някога здрава била, силата му растедните бяха все подълги. Със сърцето си, разтревожен от вехтите си крака, въпреки това се принуждаваше да се движи: от стая в стая, от прозорец до прозорец.
Днешният ми график имаше четири занятия; след четиринадесет часа ще се завърна, а животът отново ще се оцвети. Въпреки всичко дядо се чувстваше поуверено, порадостно; усещаше, че всичко ще е наред. И аз, Игор, неговият внук, бях за него единствената радост, смисълът на съществуването. Знаех, че съм му пример от малък бавното ми походи, спокоен тон, вникващ поглед. Кой иначе можеше да подражава, ако внукът винаги е до него? Баща никога не познавах, майка сестра на дядо Антон се бори да намери партньор, но ѝ не се получаваше. Пети десетилетие вече бе настъпило; от ранни години бях с баба и дядо, сега останах само с дядо.
Уморен от безкрайното скитане из стаите се отпуснах в кресло и си поех дъх. До прозореца, до форчето, бе окачен малък къщичкакормушка за птици. Всяка сутрин Игор пълнеше къщичката с горсти слънчеви семена. Скоро ще се събуди зората, а гости ще се озоват за кърмата. Първите изплашен врабец, който след неуютен сън се спря, огледа се, задоволен трепна крила и се потопи в кутията. После още един, после още. Птичките се надвиха и се озоваха синички те ще ги отъркат, оставяйки ги с крихти от господарския трапезарник. След тях ще пристигнат големи, здрави дървесови галци дубоноси които не заминават, докато не се наядат. По-късно ще се слее в къщичката каша от лъскави щурци, изпълвайки околността с писъци.
Дядо обичаше да наблюдава птиците. Гледката им внасяше лекота и радост в душата ми, времето тече пополесно. Благодарен съм на Игор, че създаде тази малка радост дори и скромна, но истинска.
Игор, ще дойдеш ли с нас? гласнаха студентипетокурсници от групата ми, които ме очакваха пред входа на университета. Дипломирането е тук, трябва да го отпразнуваме!
Не, момчета, не мога, отговорих с леко усмивка. И знаете, аз не пия, както знаете.
Те се завъртяха към кафенето, а аз се завърнах към спирането. Какво има за забавление, ако у дома ме чака дядо, който поглежда през прозореца и ме очаква? Вън е топло, слънчево, без ветрове, снегът се топи. Трябва да изляза с него поне за кратка разходка.
Дядо, дядо размишлявах си, както винаги беше до мен. Когато дядо беше шофьор, аз седях до него в хлебовозка и обикаляхме София, доставяйки хляб до магазините. Понякога заспивам в кабинета, умишлено се уморявах от шофиране. Обядвахме заедно у дома, където живееше още баба. Тя ни наставляваше, но аз винаги се втурвах обратно при дядо.
Опа, вече отново се кефиш, Игорче, възмукваше дядо, наричайки ме Игорчо, което ми се струваше мило. Той винаги ми беше до ухо, подскачайки, шепнел в бузите си, гордеше се с моето израстване.
Баба вече не беше тук, а преди три месеца дядо преживя инсулт. Тогава за първи път осъзнах колко крехка е животът, колко ни е нужен един друг и колко ми липсва дядо.
Бях изненадан, че дядо се придвижваше с тръка, но радвах се, че с всеки ден се подобрява и се надявах скоро да може сам да излезе до входа на къщата.
Точно тогава детски глас ме призова:
Дядо, вземете котенце! момиче на около десет години ме хване за ръка. Котето ни се роди, но майка го искаше да изхвърли. Двама вече има дома, а наймалкият остава безстрахен.
Тя ме заведе към плетената кошница, където мъркаше и трепкаше от студ. Младата жена, Маринела, седна до него, гали го сърдечно и се усмихна с леко съжалителна усмивка:
Бих го взела, но в общежитието не ми позволяват. Комендантът е толкова строг!
Котенцето, обаче, се вцепи в ръката ми с малки нокти, скочи на рамото ми и ме погледна с надежда:
Какво ще правя с теб сълзите започнаха да блестят в очите й.
Гласът й прозвуча искрено, очите й блести от сълзи, и реших да взема котето. Поскоро за дядо нека се заиграва с него, може би ще се сприятелят.
Котенцето обаче имаше свои планове: не искаше да напусне рамото ми и се опита да се скрие в кестенените й къдрици.
Няма работа, казах, отказвайки се да го отнема. Ще го занесете до моя дом, а там ще помислим.
Смях се над необичаеното придобиване и се отправихме към входа, вдигнахме се на етажа и влезохме в апартамента. Маринела влезе, усмихната, и вдигна ръка към вратата, където дядо Антон Иванович, с тръка в ръка, се усмихна приветливо.
Котенцето скочи от рамото ми към дядото, взе се в прегръдка и започна да миешки мъркаше. Дядо изпусна тръката си, притисна малкото животинче до гърдите си и тихо шепне нещо в ухото. Аз помогнах да ги преместят в стаята и седнах в креслото, но Маринела вече бе изчезнала. Само лек аромат на парфюм подсказваше, че беше тук.
Бързо облекох палтото, излязох от коридора, за да я намеря, но без успех.
Ех, недотепа! пробурчаше дядо. Какви младежи се пускат свободно? Трябва да ги държиш близо до себе си цял живот!
Всеки ден, когато се връщах у дома и минавах до мястото, където се срещнахме за последен път, оглеждах се, сякаш тя отново беше тук. Но, след минутка, завъртях глава и виждах, че не я виждам.
Един ден изглеждаше, че се появи в прозореца на трамвая; тръгнах след него, но трамваят ускоряваше и се разпръскваше в шумната улица.
През майския ден се връщах от консултация. Защита на диплома наближаваше, настроението беше добро наставникът беше доволен. Дядо почти се поправи излизаше сам на разходка с котето, което нарече Егорка.
Той е много като теб, малък, казваше дядо, докато го гушкаше. Същият лудак, същите хитри очички, каквито ти имаш.
Този път обаче котето не беше на пейка, както обикновено. Нещо ме изплаши, сърцето ми затреперяше. Ушох аромат миризмата на парфюм, която съм усещал отдавна с тъга. Сигурен бях, че е Маринела. Тя се появи, тихо, с пушешка коса, където някога се криеше Егорка. Дядо сервираше чай, а котето лежеше в коленете й и мъркаше.
Тя погледна към мен и се усмихна с леко засрамено лице:
Дойдох да погледна котето, прошепна Маринела, спускайки очи.
Правилно реших, издишах радостно. Очаквахме те.
Дядо и пухкавото коте се погледнаха хитро, а аз се усмихнах, че найнакрая всичко се нареди.
