Отчим
Майка ми беше провалена, къса и ядосана на света. И нямаше нищо лошо в това, но гнева си изливала върху мен. Крещеше всеки ден за всяка дреболия за петно по риза, за три пресипени зърна сол по време на обяд. А за разкъсани в парка панталони майка ми ги удряше. Не със скоба, а с ръце и крака, където ги стигне. Разбрах, че майка е отровена и несчастна, но търпяше, като че ли подложен под тежка везна. Бях на петдоосем години нямаше как да й отговоря. Как? Не можеш да биеш собствената майка.
Мамо, къде е татко? попитвах понякога.
За какво ти татко, а? Аз ти храня, обличам! Пашата е в къщи, къде да намерим левове, а ти отвръщаше майка, със злоба, като че ли съм аз виновен, че се къса дрехите. Не получих отговор. Кой беше баща ми? Майка никога не имаше късмет в личния живот, както и във всичко друго. Уморените й характерни изблици чести уволнения, защото никой, никой не толерира жена с такъв бурен нрав.
Тогава се появи той Георги, наричан Гошо. Какво намери в майка ми, никой не знае. Вероятно и той беше не особено късметлия, без собствено жилище в София. Майка, от своя страна, имаше малка квартира, наследена от баба. Тя се кърпа в столовата на голям завод, а Гошо работеше в монтажния цех. След седмица от запознанството вече живееше при нас.
Здрасти, човече! протегна ми ръка с камениста ръка. Как се казваш?
Сашо, промръднах.
Е, младежо, не се страхувай. Аз съм Гошо. В кой клас учиш?
В четвърти.
Учиш ли добре?
Учението минава. Подобре би помагал на майка. вмъкна тя.
Учиш се, момче, подсказа Гошо тихо, ще ти потрябват умения в живота.
Той огледа стените на нашата ветхина, двустаен апартамент.
Точно затова се стараех да уча не исках такъв живот.
Един ден, докато сипвах слънчогледови семки в купа, една щедра порция падна на пода.
Глупак! изкрещя майка, токущо измих пода, а ти пак правиш безредица.
Тя ме удари така силно, че почти се сбърка с шкафа. Гошо, който пиеше чай, подпъхна от изненада, след като майка удари масата с юмрук.
Гергана!
Какво? прошепна майка.
Нищо. Дай ми курабийка, моля.
Тишината в кухнята се спусна като гроб. Събрах семките от пода, като че ли в гласовете имаше сълзата на мъртви. Когато се прибрах в стаята си, чух Гошо да се излага силно. Любопитството ме грабна и се прибрах тихо, за да подслушам.
никога повече да не видя такова! Как можеш? Защо?
Уморена съм, се защити майка. Работя, дома, а той не уважава труда ми.
Той е дете! Как можеш да го научиш да уважава твоят труд? Дали прекарваш време с него?
Майка мълчеше.
Колко често се случва това?
Какво, Гошо? Често? Ударих момчето в миг на ярост, като се случва навсякъде.
Аз не бия онези, които не могат да ми отговорят. Това е ниско.
Исках да се втурна в кухнята и да я обвиня, че често ме бие, че всичко е заради нейната неуспешност. Но Гошо ме докосна с толкова нежност, че сълзите почти се задържаха в гърлото ми.
Гергано, ако това се повтори, ще напусна. Не мога да живея с такъв
Гешето й обеща, че повече няма. Неочаквано, тя се държеше на думата си. Оттогава Гошо започна да ми отделя време питаше за училището, радваше се на добрите оценки. Взимаше ме с себе си на риболов любимото му занимание. Когато започна ремонт, Гошо се обърна към мен:
Сашо, ще помагаш ли? Или учиш?
С радост се захванах, а той ме хвали без край. Чувствах, че получавам повече признание, отколкото заслужавам.
Когато завърших кухнята и се възхищавахме на труда си, изненадващо за себе си попитах:
Що ще останеш ли дълго с нас?
Както се получи, пожали рамене Гошо.
Разбрах, въздъхнах с горчивина.
Тогава Гошо се спъна, седна на колене и погледна ме в очите:
Ще се постарая, честно.
Мога ли да те наричам татко?
Ако искаш, отвърна той, разбира се, сине.
Започнах да го наричам татко първоначално робко, после повисоко, почесто. Обичах го от цялото си сърце и нощем се молех да остане с нас подълго. Някъде в небето чу моите молитви. Майка забременя и те се ожениха. Страхувах се, че новото дете ще открадне вниманието му, но след посещение в поликлиниката, с видимо кръгло корема, Гошо обяви радостно:
Ще имаме момиче! Пълна семейна къща.
Майка ме гушкаше по косата, променяйки се след като откри женското си щастие. Гешо не само се превърна в добър отчим, но и възвърна майка ми.
Родила се Варя. Гошо обича дъщерята, но и към мен продължи да се отнася като преди. Варя беше малка, мъркаше, усмихваше се без зъби и се мъчеше да контролира ръцете и краката. Аз я защитавах, мислейки си как би било без Гошо.
Когато Варя беше девет, заминах да уча в Пловдив. Завърших гимназията със златна медал. Тя, която не обичаше учене, често чуваше от татко:
Вземи пример от Сашо! Той знае какво иска, се труди. А ти само в телефона си.
Варя посочила езика към Гошо, после го прегръщаше, а той се разтопяваше.
В гарата майка ме стиска като че ли ме изпраща на война.
Мамо, какво правиш? Ще се връщам!
Прости ме, сине! Прости за всичко! разколи се в сълзи.
Гошо ни прегърна, а Варя се залепи до него, докато се снимаше пред влака. Преминахме в прегръдка, шепнах на майка, че е найдобрата на света, и тръгнах към Пловдив.
Там учих в университета, подработвах. Пари не стигаха, но спестявах за подаръци, особено за Гошо. След зимната сесия се завърнах у дома за ваканция. Подарих на Варя нов калъф за телефон, на майка сребърни обеци, а на Гошо луксозни рибарски принадлежности. Той се разплака.
Браво, човече! Благодаря.
Вечерта седнахме на масата, майка приготви разнородни салати за моя празник. Гошо ме извика в кухнята и тихо каза:
Сашо, имаме новина твоят истински баща се появи в града. Остави телефон, майка се съпротивляваше, но аз взех листа. Може би искаш да го видиш
Стоях безмълвно, като в сън. Спомени, не толкова радостни, се въртяха в главата.
Мамо, къде е татко?
Майка изкрещя истерично. Гошо, с тревожен поглед, държеше листа с номер. Хванах хартията, разкъсах я и я хвърлих в коша.
Бате, луд ли си? Нямам нужда от друг баща. Ти си моят баща.
Той отново се разплака, прегърнахме се плътно. Старият татко се превръща в нежна сензация.
