А какво е тя, любовта? – Недей да плачеш, успокой се, за кого си намерила да лееш сълзи, Борето ти не заслужава тези сълзи – утешаваше баба Аксиния своята внучка Вера. – Още преди сватбата ти казвах, че не е човекът за теб, не се омъжвай за него… а ти? Любов… любов, обичаме се. И сега какво, къде е тази любов? – Ох, бабо, мислех, че ще ме утешиш, а ти все същото – казваше Вера, бършейки сълзите си. – А какво да кажа? Да похваля този… Боре, от когото няма никаква полза, ето сега и сълзи лееш. – Бабо, ами любовта? Вярвах му, а той доведе у дома съседката ми Валя, която е със седем години по-голяма от него, и тя дори ми се присмя… Само половин година живяхме заедно, а той вече… Вера се прибра по-рано от работа, влезе в къщата, а там смях, отиде в спалнята и видя нещо, от което ѝ прилоша. Борето я гледаше уплашено, а Валя се усмихваше и каза: – Какво се втренчи? Обучавам ти мъжа на всички тънкости на любовта – и се изсмя гадно. Вера излетя от къщата и тръгна без посока, докато не стигна до баба си. – Каква любов… Каква е тази любов, ако той доведе друга жена в дома ви? Остави го, разведи се, докато нямате дете. Живей при мен – настояваше Аксиния. Баба се опитваше да говори твърдо, но сърцето ѝ кървеше. Любимата ѝ внучка бе наранена от някакъв… Борето, от семейство с пиянски и скандални родители. Беше сигурна, че така ще стане, но Верчето не искаше да я слуша. Понякога децата от такива семейства стават добри и самостоятелни, всичко се случва. Но не и Борето. Още от малък беше пакостник, а като порасна често се напиваше, започваше кавги, в които сам си патеше. Аксиния не искаше внучката ѝ да се омъжи за него. Но Борето беше хитър, знаеше, че Вера е спокойна, добра, грижовна и работлива. – Верче, кълна ти се, ще спра да пия, щом се оженим – обещаваше, когато ѝ предложи. А тя, наивната, му вярваше. Всъщност още не беше имала сериозен приятел. Само в училище с Витко, но там беше само приятелство. А в Борето се влюби истински, сякаш нямаше други момчета. Той беше с четири години по-голям и вече беше служил в армията. Всички я разубеждаваха да не се омъжва, приятелката ѝ Лиза направо каза: – Не уважавам твоя Борето, ако се омъжиш за него, не идвай с него у нас. Мъжът ми също не го понася и дори каза, че ще съжаляваш, ако се омъжиш за него. – Лиза, защо всички повтаряте едно и също… Аз пак ще бъда щастлива… – каза Вера и си тръгна, а Лиза я изгледа със съжаление. Аксиния, както можеше, утешаваше внучката си. Направи ѝ чай с мента, опитваше се да я разсее, но виждаше, че е безполезно. Знаеше, че когато е зле, никакви думи не помагат. Трябва да се преживее, да мине време. Към вечерта във двора на Аксиния се появи Борето, пиян, и викаше на целия квартал, когато тя излезе на прага с тояга. – Вера да излиза, иначе сам ще я изкарам… – Това няма да стане – размаха тоягата Аксиния, – ще те подкарам, не гледай, че съм стара. Аксиния се осмели, защото видя, че зад Борето вече се събират съседи, а Лиза с Мишо влязоха във двора. Борето викаше обидни думи, заплашваше да изгори къщата на Аксиния с Вера вътре, но Михаил го хвана за яката, разтърси го и той млъкна. – Млъквай, всички чухме как заплашваш, ще идем при кварталния, марш оттук – изведе го на улицата и го бутна, Борето падна по нос и си тръгна мълчаливо. Съселяните се разотидоха, Вера излезе във двора, Лиза я прегърна. Михаил махна с ръка и си тръгна. Аксиния седна на пейката под прозореца, до нея Вера и Лиза. – Ето ти любов, ето ти щастие – тихо каза Вера. – Какво да правя, бабо? Кажи, ти знаеш всичко за любовта. С дядо Иван сте живели петдесет години в съгласие. – Господи, стига с тази любов. И аз не знам каква е тази любов. Вера и Лиза се спогледаха и свиха рамене – ако някой знае, то баба Аксиния… – Бабо, разкажи как се омъжи за дядо Иван – помоли Вера, а баба ѝ се съгласи, само и само да я разсее. – Ще ви кажа направо – нямах голяма любов, нито красив мъж, нито красиви думи, нито ухажвания, дори свекърва нямах. Но се омъжих. Аксиния се замисли, явно си спомняше младостта… С Ванко, бъдещия си мъж, учеха в един клас, но той беше от друго село. Училището беше тук, в селото, той идваше пеша три километра, и не само той. От всички околни села идваха момчета и момичета. Ванко след седми клас повече не дойде, изчезна някъде. Аксиния дори не забеляза. Не обръщаше внимание на момчетата. Завърши училище и остана в селото. Семейството им беше голямо, освен нея още трима по-малки – сестра и двама братя. Дъщеря, всичко вършеше, гледаше по-малките. Баща ѝ беше болен, веднъж се простуди, падна с коня и шейната в ледената река, едва се спасил. Оттогава боледуваше, кашляше, работеше пазач на хамбари. Майка ѝ работеше на фермата като доячка, тръгваше рано, връщаше се по обяд, после пак на вечерна доене. – Дъще, сготви нещо, гледай по-малките да не закъснеят за училище – заръчваше майка ѝ, а Аксиния всичко изпълняваше, беше отговорна, майка ѝ разчиташе на нея. Така се грижеше за по-малките, проверяваше уроци, переше, готвеше, чистеше. Майка ѝ се връщаше уморена. Баща ѝ все повече лежеше. Не успяваше да ходи на клуб, но понякога намираше време. Майка ѝ казваше: – Дъще, иди на клуб, все работа, работа, а си млада, младостта бързо минава. Аксиния понякога ходеше и един ден видя сред местните момчета бившия си съученик Ванко, върнал се след три години. Пораснал, започна да се върти около нея. – Може ли да те изпратя до вкъщи? – питаше той. Ако беше в настроение, разрешаваше. – Изпрати ме, ако искаш – и стояха пред къщата, говореха си. Ако не беше в настроение, си тръгваше мълчаливо. Иван ходеше след нея, настойчиво, дори нахално. А тя го приемаше равнодушно, не ѝ беше особено симпатичен, просто момче като всички. Така дружиха почти три години. – Аксиния, заминавам в казармата след седмица, ще ми пишеш ли? – попита той. – Ако ти ми пишеш, ще отговарям – обеща тя. Отговаряше не на всички писма, твърде често пишеше. Но с никого не се срещаше, никой не ѝ харесваше. Към зимата Иван се върна от казармата, пораснал, сериозен. Пак започнаха да се виждат. Пролетта, когато снегът се стопи, Иван предложи: – Колко още ще се виждаме? Омъжи се за мен. Тичам от село до теб. – Добре, съгласна съм – не възрази Аксиния. Иван никога не ѝ каза, че я обича, и тя не го обичаше, просто дойде време да се омъжи. Иван беше сдържан, обикновен селски момък, не принц на бял кон. – Мамо, тате, омъжвам се. Иван ми предложи. Баща ѝ мълчеше, вече беше слаб. Майка ѝ вдигна скандал, дори баба ѝ дойде и викаше: – Защо ти е този голтак? Гладен като сокол – Аксиния мълчеше, мислеше, че и те не са богати. Същото семейство. Сватбата беше в селото на Иван, весела, с песни, хора и закачки. Времето беше топло, всичко цъфтеше, много гости. Подариха им три кокошки и петел, два чувала жито, чувал брашно. Решиха да живеят в селото на Аксиния, докато построят къща, а дотогава живяха при него, със свекъра. Майка му беше починала рано. Свекърът с роднини за едно лято построиха малка къща. Веднага се преместиха. После построиха обор, взеха крава и прасе. Аксиния работеше във фермата, Иван на трактор. Работеха много, но бяха млади и успяваха. След година се роди син. Повече деца нямаха. – Иска ми се дъщеря – помощничка – казваше тя, но не се получи. Когато синът порасна, замина за града, стана агроном, ожени се за местно момиче, кротко и добро. После се роди Верчето, любимата внучка на Аксиния. Така доживяха с Иван до пенсия. – С мъжа ми ни беше добре и леко – разказваше Аксиния, – Иван беше надежден и спокоен. Никога не ми повиши тон. Нищо не криехме един от друг. Радвахме се на това, което имаме. Имахме пчелин, пчелите бяха любимото занимание на Иван, аз му помагах. Можеше с часове да се занимава с тях. Понякога ме ужилваше пчела по бузата. Той се смееше и шегуваше: – Сега ще сложим студена вода, че стана бузеста, окото не се вижда, ама пак си красива. Иван обичаше Аксиния мълчаливо, не ѝ казваше красиви думи, но събираше малини или ягоди и я хранеше, а тя се смееше. Иван обичаше да чете книги. Сигурно цялата селска библиотека беше прочел, макар да нямаше време, все пак намираше, понякога четеше на глас на жена си. – Ето така, момичета – каза баба Аксиния, – живяхме с Иван петдесет и една години. За любов не сме говорили, не сме си признаваме, не сме и мислили за нея. Просто бяхме заедно, грижехме се един за друг, ако някой се разболее. Но Иван си отиде и приказката ми свърши. Сега живея сама в тази къща. Вера се разведе с Борето, той повече не я заплашваше и я избягваше. Скоро тя намери щастието си и се омъжи за добър човек. Най-важното – баба Аксиния одобри избора ѝ.