Казвам се Венета, на 47 години съм и едва наскоро приех нещо ново в живота си. Не, не осинових дете. Не взех и куче. Дори не котка, поне не отначало. Това, което позволих в дома си… беше тишината.
Живея сама в малък апартамент в Пловдив, обграденa от саксийни цветя, изписани с подчертавания книги и безброй керамични чаши, които събирам без ясна причина. През целия ми живот отлагах разни неща. Любовта, пътуванията, създаването на деца. Винаги имаше нещо по-спешно. Докато един ден не се спрях и не осъзнах, че няма вече нищо спешно. А и нищо друго.
Във вторник, докато изнасях боклука, го чух. Едно тихо мяукане нежно, но настойчиво, някак пречупено. Огледах наоколо, нищо. Отворих капака на един от кофите за боклук и го видях. Малко, занемарено котенце, опашката му пречупена, очите му пълни със сълзи и налепи. Едвам дишаше.
Не разсъждавах дълго. Загърнах го с вълнения си шал и го внесох у дома. Изкъпах го, подсуших го, говорих му:
Не знам дали ще оживееш, мъничък но поне няма да си тръгнеш от този свят сам.
Цяла нощ не мигнах. Той беше свит върху гърдите ми, а аз го държах сякаш трябва да задържа повече от просто котка.
Противно на очакванията, той остана жив. И не само това. Започна отново да върви. Да яде. Да мърка. И всеки път, щом се прибирах от работа, тичаше към вратата въпреки че нямаше опашка, въпреки че накуцваше леко.
Кръстих го Кайо. Защото понякога животът е борба, винаги е трудно да се “гребе” срещу течението.
Минаха месеци. А с Кайо дойде и навикът, рутината, топлотата. Пак започнах да се смея. Започнах да спя спокойно. Да говоря на глас, знаейки, че някой ме слуша, дори да не ми отговаря.
Един мързелив неделен следобед, докато Кайо се беше изтегнал на коленете ми, моята приятелка Ралица ме попита:
Знаеш ли, че не ти го спаси?
Погледнах я учудено:
Какво имаш предвид?
Този котарак се появи в живота ти точно когато ти самата имаше нужда. Когато започваше да изчезваш, той те върна. Той е твоето напомняне.
Сведох поглед към Кайо коремчето му, розовата му муцунка, тялото му, прилепнало до моето, като че ли сме едно. И тогава го осъзнах. Не аз го избрах. Той избра мен.
Не всички осиновявания са с формуляри, печати и институции. Понякога са само въпрос на една случайност, една рана и сърце, готово да обича това, което още е счупено.
Оттогава, всеки път, когато някой ме попита защо не съм се омъжила, не съм имала деца или не съм създала “нормално семейство”, кимвам и отвръщам:
Не всеки осиновява деца. Понякога осиновяваме души.
А понякога тези души мяукат.
“Има същества, които идват без да ги викаме но остават, сякаш са обещание.”
