След дванадесет години брак, жена ми Милена ми каза една вечер: Обичам те, но знам, че има още една жена, която също те обича и би искала да излезеш с нея на вечеря и на кино.
Жената, за която Милена говореше, беше майка ми баба Велика. Тя беше вдовица повече от деветнайсет години.
Работата ми и трите ни деца винаги поглъщаха цялата ми енергия, затова я виждах рядко. Срещите с нея се разпръскваха по случайни мигове из сподавеното време на дните ми.
Тази нощ, сякаш в странен сън между световете, набрах нейния номер. Поканих я на вечеря и кино.
Какво се е случило? Всичко наред ли е? веднага попита тя, гласът ѝ хем тревожен, хем далечен като ехо из Розовата долина.
Майка ми е от онези хора, които все очакват неприятност, ако телефонът звънне късно вечерта.
Просто исках да прекарам вечерта с теб отвърнах аз и думите ми прозвучаха като вятър, който разказва тайни между дърветата над село.
Чу се тъничко мълчание, а сетне тя почти прошепна: Много ще ми е приятно.
В петък, след работа, тръгнах през София да я взема. Сърцето ми се пързаляше по неизвестни нанадолнища. Когато спрях пред стария ѝ блок в Лозенец, я зърнах в рамката на вратата. Стоеше там, леко приведена, с палто метнато през рамо струваше ми се едновременно млада и безкрайно възрастна. Косата ѝ беше вързана на ситни къдрици, а роклята върху нея беше онази, която си бе купила за шестдесетия рожден ден.
Разказах на приятелките си, че довечера моят син ще ме заведе на ресторант, и всички ми завиждаха усмихна се тя, докато се качваше в колата.
Отидохме в едно ресторантче край Шишман. Не беше луксозно, по-скоро странно уютно сякаш под масите се криеха пъстри мартеници, а лампите шепнеха приказки за забравени софийски вечери. Майка ми ме хвана под ръка като президентша на някакво странно семейно шествие.
Седнахме. Тя подаде менюто, но трябваше аз да ѝ го чета очилата ѝ не улавяха вече дребните букви.
Докато четях, в един миг вдигнах поглед и я видях гледаше ме с усмивка, напомняща есенен спомен в детството.
Когато беше малък, аз четях менютата на теб каза тя, а думите ѝ ръмяха като дъждец върху спомени.
Дойде време да върна жеста усмихнах се аз.
Докато вечеряхме, разговорът ни течеше плавно, като сън, в който темите се менят със странна лекота и нищо не е истински важно, но всичко има значение. Загубихме представа за времето и закъсняхме за филма.
Изпратих я до дома ѝ по празните нощни улици на столицата.
Ще ми хареса пак да излезем с теб каза тя на раздяла. Но следващия път аз ще те поканя.
Съгласих се с усмивка.
Как ти беше вечерта? попита ме Милена, когато се върнах у дома.
По-хубава, отколкото очаквах признах.
Малко след това майка ми си отиде рязко, внезапно, разкъсана от инфаркт. Всичко стана като порив на вятъра в нощта без предупреждение.
След няколко дни получих плик по пощата. Вътре беше касова бележка от ресторанта на Шишман и къса бележка, изписана с познатия ѝ ръкопис:
Платих вечерята ни предварително за следващия път. Не съм сигурна, че ще мога да те изведа отново, но парите са за двама теб и Милена. Сине, не мога да ти обясня какво значеше за мен онази вечер. Обичам те!
Вътре с бележката две банкноти, новички, по десет лева странен подарък от сън, в който бариерите между световете се разреждат и майки винаги чакат да си тръгнем, но никога не си тръгват напълно.
